Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (154)

Глава CLIII
Как Кортес тръгна по море с всичките си войници да заселва днешния град Пуерто Кабальос

Като видял, че селището на Хил Гонсалес де Авила не е на хубаво място, Кортес решил да натовари на два кораба и един бриг всички жители и след осем дни стигнали до мястото, където сега се намира Пуерто де Кабальос. Заливът му се сторил много удобен за пристанище, а от индианци разбрал, че наоколо има селища, затова решил тук да основе град, който нарекъл Нативидад; за свой наместник в него той определил Диего де Годой.

Оттам Кортес предприел два похода до едни близки селища във вътрешността, които сега са безлюдни; от тамошните индианци той узнал, че наоколо има и други селища. Разбрал, че Нако не е далеч оттам и писал на Сандовал, смятайки, че той вече е стигнал във въпросното селище; в писмото си Кортес му съобщаваше, че възнамерява да тръгне за пристанището Хондурас, където се намираше селището Трухильо, и че му трябват десет войници от Гуасакуалко. На Сандовал той нареждаше да умиротвори селищата около Нако и да основе ново селище. Това писмо ни завари в едни индиански имения, все още не бяхме стигнали до Нако.

Когато прочете писмото, Сандовал тръгна веднага за едни селца, наричани Куйуакан, на около седем левги, и не можа да отиде в Нако, както му беше заповядал Кортес, тъй като някои испанци се бяха пръснали по околните имения да търсят храна за себе си и за конете си, а трябваше да се премине една дълбока река, през която нямаше брод; не можеше да остави без охрана кануто, с което щяха да превозят изостаналите и болни войници и мексиканци.

От съседните селища всеки ден ни нападаха много индианци. За да не пострадат нашите изостанали войници и мексиканци, Сандовал заповяда на осем войници да останат да ги охраняват при преминаването; мен ме назначи за техен началник и каза винаги да държим едно кану на сушата и да бъдем нащрек; ако чуем гласовете на нашите откъм близките имения, веднага да ги прекараме на другия бряг на реката. През нощта дойдоха много индианци от околните селища и с надеждата, че няма да ги усетим, нападнаха ни внезапно в колибите и ги подпалиха; искаха да ни отнемат кануто. Ние обаче ги усетихме навреме, събрахме се осемте войници и четирима здрави мексиканци и ги атакувахме; скоро ги принудихме да си идат, откъдето бяха дошли, макар и да раниха двама войници и един индианец; раните им бяха съвсем леки.

Като видяхме това, тръгнахме трима души към именията, в които предполагахме, че има болни испанци и индианци от нашите; те се намираха на окото една левга разстояние. Оттам измъкнахме Диего де Масариегос и други испанци, както и болните мексиканци. С тях преминахме реката и тръгнахме към лагера на Сандовал. По пътя един от новодошлите испанци умря на около половин левга от лагера на Сандовал; нямах хора да носят умрелия, затова го оставихме.

Като казах на Сандовал за него, той много се разгневи и ми се скара защо не съм го сложил на някой кон. Аз отвърнах, че носехме по двама болни на кон, а и ние едва се държахме на крака. Един войник, мой приятел, на име Бартоломе де Вилянуева, отговори много дръзко на Сандовал, че ние нямахме сили да вървим, а камо ли да носим умрели, и проклинаше мъките и страданията, които ни беше причинил Кортес. Сандовал ни заповяда тозчас да се върнем и да погребем умрелия. Взехме двама индианци и една лопата, отидохме, изкопахме му гроб и го заровихме. У мъртвия намерихме една торбичка с много зарове и една хартия, на която пишеше откъде е родом, чий син е и какви имущества има в Тенерифе. По-късно този документ бе изпратен в Тенерифе. Бог да го прости, амин.

След това Сандовал реши да идем до едни селища, където сега се намират няколко мини, открити три години след нашето пристигане; оттам отидохме в друго селище, наречено Кимицтлан, а на другия ден по вечерно време стигнахме в Нако. По онова време Нако беше голямо селище; жителите му бяха избягали същия ден. Настанихме се в широките дворове, където бяха обезглавили Кристобал де Олид; в селището имаше достатъчно царевица, боб и чушки, намерихме и малко сол — тя беше най-желаното нещо в този момент. Разположихме се, сякаш смятахме да оставаме там завинаги.