Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (127)

Глава CXXVI
Как нашият капитан Кортес тръгна на поход и обиколи езерото

Тъй като Кортес беше обещал на първенците на Чалко да им се притече на помощ, за да не ги нападнат мексиканците, и ни беше омръзнало всяка седмица да отиваме и да се връщаме натам-насам, той заповяда всички войници да се приготвят за поход и определи да тръгнат с него триста войници, тридесет конници, двадесет стрелци с арбалети, петнадесет с пушки, ковчежникът Хулиан Алдерете, Педро де Алварадо, Андрес де Тапия, Кристобал де Олид, отец Педро Мелгарехо, на мен също заповяда да тръгна, на много тласкалтеки и приятели от Тескуко. За охрана на Тескуко и на бриговете остави Гонсало де Сандовал с доста войници и конници.

На пети април 1521 година, петък, след като бе отслужена литургия, ние тръгнахме и вечерта преспахме в Таманалко, където ни посрещнаха много добре. На другия ден отидохме в Чалко. Там Кортес заповяда да извикат всички вождове на провинцията и им държа реч, в която каза, че сега сме тръгнали да привлечем с мир някои селища около езерото, а също и да огледаме земята, за да обсадим Мексико; че в езерото ще пуснем тринадесетте брига и ги помоли за другия ден да са готови да тръгнат с нас заедно с всичките си воини. Те всички се съгласиха да го сторят.

На другия ден преспахме в Чималуакан, селище, подчинено на Чалко. Там дойдоха повече от двадесет хиляди приятели от Чалко, Тескуко, Уешосинго и от други селища, а също и тласкалтеките; откакто бях дошъл в Нова Испания, в никой поход не бяха се събирали толкова много наши приятели.

В това време дойде вест, че в една равнина наблизо ни причакват много мексикански ескадрони и войски на техните съюзници и Кортес ни предупреди да бъдем много нащрек. Късно сутринта, след като бе отслужена литургия, ние тръгнахме в много добър ред и минахме между едни скали и хълмове, по които имаше крепости и укрития; зад тях се бяха скрили много индианци и индианки и ни дразнеха с викове, крясъци и свирене, но ние не им обърнахме внимание и мълчешком продължихме по-нататък, докато стигнахме в едно голямо, обезлюдено селище, наречено Йаутепеке. И там не спряхме, а продължихме до една равнина, в която имаше извори с много малко вода, а от едната страна видяхме висока канара, превърната в труднопревземаема крепост, както се убедихме, когато тръгнахме да я превземаме.

Видяхме, че тази канара е пълна с воини, които крещяха и хвърляха камъни и стрели, раниха трима войници. Тогава Кортес заповяда да спрем и каза: „Изглежда, че всички тези мексиканци са така войнствени и се подиграват с нас, защото не ги нападаме.“ След това заповяда на няколко конници и стрелци с арбалети да заобиколят канарата и да видят има ли друго, по-удобно място за изкачване, за да можем да ги прогоним оттам. Те отидоха и като се върнаха, казаха, че мястото, където бяхме, е най-доброто, навсякъде другаде е стръмна скала. Кортес ни заповяда да започнем да се изкачваме начело със знаменосеца Кристобал де Корал и други знаменосци, а той самият заедно с конниците остана в равнината, за да не ни ударят в гръб други мексикански ескадрони. Като започнахме да се изкачваме нагоре по канарата, индианските воини ни обсипаха с големи камъни и беше ужасно да гледаш как ги къртеха и ги търкаляха надолу. По едно чудо не ни избиха всички. В краката ми умря един войник, който се казваше Мартинес и носеше шлем на главата; дума не можа да продума. Въпреки това ние продължавахме да се изкачваме. Отгоре с трясък се търкаляха галгас, така наричаха откъртените големи камъни — подскачаха и се трошаха; скоро убиха още двама добри войници.

Ние обаче продължавахме да се изкачваме. Убиха още един безстрашен войник, който се казваше Алонсо Родригес, след това още двама; на останалите пострадаха главите и краката. И въпреки това не се отказвахме от изкачването.

Аз по онова време бях много пъргав и не изостанах от знаменосеца Корал. Ние се катерехме под едни вдлъбнатини и кухини в канарата и беше голям късмет, че докато минавах от кухина в кухина, не ме уби някой от падащите камъни. Кристобал де Корал се беше прислонил зад едни дебели дървета с много бодли, които растат в тези кухини; той беше с пукната глава, лицето му — цялото в кръв, а знамето — скъсано. Каза ми: „Ох, сеньор Бернал Диас дел Кастильо, не може да се отиде по-нататък, гледайте да не ви улучи някой камък. Скрийте се в тази кухина.“ Вече не можехме да се задържаме с ръце, а камо ли да се изкачваме.

В това време видях, че по същия начин като нас — от кухина на кухина — идва Педро Барба, който беше капитан на стрелците с арбалети заедно с още двама войници. Отгоре аз му извиках: „О, сеньор капитан, не се изкачвайте, защото няма да можете да се задържите с ръце и с крака, да не се търколите!“ За да се покаже много храбър ли, или за да се покаже голям благородник, той ми каза: „Това ли трябваше да ми кажете, или да вървя нагоре?“ Аз приех думите му като укор към мен и му отговорих: „Да видим тогава как ще се изкачите дотук, където съм аз“, и се изкачих още по-нагоре. В този миг отгоре търколиха толкова много камъни, които бяха струпали с тази цел, че раниха Педро Барба и убиха един от войниците му и не можаха да мръднат от мястото, където се намираха.

Тогава знаменосецът Корал извика да предадат на Кортес от човек на човек, че не може да се отиде по-нагоре и че връщането също е опасно. Кортес разбра това, защото на равното, където беше той, с голямата сила, с която падаха камъните, убиха двама войници и раниха седем и дори беше помислил, че всички, които се изкачихме, сме вече мъртви или зле ранени, понеже отдолу не се виждаха всички извивки на канарата. Със знаци, с викове и със стрелба ни заповяда да се върнем. Без паника, от кухина на кухина, през разбитите и окървавени тела на убитите, със скъсани знамена ние се върнахме, като оставихме осем убити. Като ни видя, Кортес благодари много на бога. След това му разправиха какво се беше случило горе между мен и Педро Барба; казаха му го самият Педро Барба и Корал.

Да оставим празните приказки и да кажем как много мексикански капитани ни дебнеха в места, където не можехме да ги забележим, и чакаха да помогнат на тези от канарата. Като разбраха, че не можем да се изкачим и да им вземем крепостта, още докато се биехме, те бяха решили да ни нападнат от две страни заедно с тези, които бяха на канарата.

Когато разбра, че идват, Кортес заповяда на конниците и на останалите да тръгнем срещу тях. Там местността беше равна, но на места имаше долчинки и височинки. Ние преследвахме противниците, докато стигнахме до друга, много голяма канара. В тази схватка убихме много малко индианци, защото те бързо се скриваха в безопасност.

Върнахме се отново при канарата, която се бяхме опитали да превземем, и като видяхме, че няма вода, а ние не бяхме пили вода през целия ден и конете също, защото изворите имаха само тиня — множество индианци ги бяха пресушили, решихме да сменим лагера си и отидохме надолу по една долина на около левга и половина, като смятахме, че ще намерим вода, но и там имаше съвсем малко. Наблизо имаше друга канара, а недалеч от нея — няколко местни черници. Спряхме там; в подножието на канарата-крепост имаше дванадесет-тринадесет къщи. Още щом пристигнахме, започнаха да викат и да хвърлят камъни и стрели от високото; там имаше много повече хора, отколкото на първата канара и тази беше още по-трудна за превземане, както видяхме по-късно. Нашите стреляха по тях с арбалети и пушки, но те бяха толкова нависоко и така добре защитени зад едни укрития, че оставаха незасегнати, а нямаше друг начин да ги достигнем, освен да се изкачим по канарата; опитахме два пъти, тъй като откъм къщите имаше едни пътеки, по които обиколихме два пъти канарата, но по-нататък не можахме да отидем, вече казах, беше по-страшна от първата. Така че както при тази крепост, така и при първата не спечелихме никаква слава, а, напротив, мексиканците и техните съюзници бяха победителите. Нощта прекарахме под тези черници, умряхме от жажда. Беше решено на другия ден стрелците да се изкачат на една по-малка канара в съседство до голямата, която беше по-лесна за изкачване, и оттам да ударят с пушки и арбалети канарата-крепост, за да може да ги победим.

Кортес заповяда на Франсиско Вердуго, на ковчежника Хулиан де Алдерете, които се славеха като добри стрелци с арбалети, на Педро Барба, капитана, да отидат за предводители, а всички останали войници трябваше да тръгнем през проходите и излазите до къщите, като се правим, че искаме да се изкачим. Още с тръгването раниха много войници, хвърляйки големи и малки камъни; ние само се правехме, че се изкачваме, защото беше безполезно, не можехме да се задържим с ръце и крака. В това време стрелците се бяха изкачили на другата канара и започнаха да стрелят оттам с пушки и арбалети; убиха няколко и раниха много малко индианци. Биехме се така вече половин час, когато бог пожела те да се предадат, защото горе нямаха капка вода, а бяха много хора на една доста голяма площадка на самия връх; там се бяха укрили мъже, жени и дребни деца от всички околни провинции. За да ни покажат, че искат мир, жените от върха развяваха наметала надолу и с пера се удряха една друга, показвайки, че ще ни направят хляб и питки, а воините не ни замерваха със стрели и камъни.

Като разбра това, Кортес заповяда да не ги закачат повече и със знаци им каза да изпратят петима първенци да преговарят за мир. Те слязоха и с голяма почит към Кортес помолиха да им прости, тъй като се бяха изкачили на тази канара да потърсят убежище и да се защитят. Малко гневен, Кортес им каза, че заслужават смърт, задето бяха започнали войната; но тъй като са дошли с мир, да отидат до другата канара и да извикат вождовете и първенците, които се намират там, и да донесат убитите, той ще им прости за станалото, ако дойдат с мир, ако ли не, ще отидем и ще ги обсадим, докато умрат от жажда, защото знаехме много добре, че нямаха вода; по цялата тази земя водата е много малко. Те отидоха да изпълнят заповедта му. Когато дойдоха първенците и от другата канара, след дълги уговорки дали да им простим, те дадоха клетва за покорност на Негово Величество. Понеже в цялата тази местност няма вода, отидохме към едно хубаво селище, което се казва Уаштепеке, където се намира градината, за която говорих, и пак казвам, че по-красива не съм виждал през живота си. През нощта всички се настанихме в нея и вождовете и първенците на селището дойдоха да говорят с Кортес, тъй като Гонсало де Сандовал ги беше приел с мир, когато влезе в селището им.

Рано сутринта на другия ден тръгнахме за Корнавака и се натъкнахме на няколко мексикански ескадрона, които бяха излезли от това селище и конниците ги преследваха повече от левга, и половина, докато влязоха в друго селище, наречено Тепуцтлан; неговите жители бяха толкова непредпазливи, че ги нападнахме преди техните съгледвачи да успеят да ги предупредят, че настъпваме.

Тук взехме много красиви индианки и богата плячка; в селището не бяха останали нито мексиканските, нито местните воини. Кортес изпрати три-четири пъти да извикат вождовете с мир, като ги заплаши, че ако не дойдат, ще опожарим селището и ще отидем да ги потърсим. Отговорът беше, че не искат да дойдат. За назидание на околните селища Кортес заповяда да подпалим половината къщи. В този момент дойдоха вождовете на селището, през което бяхме минали същия ден и се казваше Йаутепеке, и дадоха клетва за вярност на Негово Величество.

На другия ден отидохме до едно друго, много по-голямо селище, което се казваше Коадлавака — ние обикновено изопачаваме тази дума и го наричаме Куернавака, — та в него заварихме много воини — както мексиканци, така и местни. Беше силна крепост, която се издигаше сред едни пещери, а рекичката минаваше през оврази, дълбоки повече от осем човешки боя, макар че не беше много пълноводна; нямаше и път за конниците, освен два моста, които те вече бяха успели да разрушат. Индианците бяха толкова силни, че не можехме да влезем, макар и да стигнахме до техните пещери и до средата на рекичката; те ни обсипваха с малки копия, стрели и камъни, хвърляни с прашки, по-гъсти от градушка.

В това време съобщиха на Кортес, че по-нататък, на около половин левга, има път за конете. Той тозчас тръгна с всички конници натам, а ние продължихме да търсим брод и видяхме, че от едни дървета близо до пещерата можеше да се премине на другата страна. Макар че във водата паднаха трима души и един от тях си счупи крака при падането, все пак минахме, но с голяма опасност за живота ни; за себе си ще кажа, че когато минавахме, ми се стори много страшно и ми се зави свят от височината. Все пак минах заедно с тридесетина войници и много тласкалтеки и ударихме в гръб мексиканците, които хвърляха камъни, къси копия и стрели по нашите. Като ни видяха, стори им се невъзможно и помислиха, че сме много повече. В този момент дойдоха Кристобал де Олид, Андрес де Тапия и други конници, които с голям риск бяха минали по един разрушен мост, и ударихме противниците, така че те обърнаха гръб и хукнаха да се скрият в едни хълмове и в други места на голямата пещера, където не можехме да ги достигнем. Малко след това дойде и Кортес с останалите конници.

От това селище бе взета богата плячка: едни много големи наметала и красиви индианки. Кортес заповяда да останем там целия ден и всички се настанихме в градината на господаря на селището; тя беше голяма и много хубава.

По едно време нашите съгледвачи дойдоха да кажат на Кортес, че идват към двадесет индианци, които по походката и лицата приличали на знатни хора и носели послание или искали мир; те се оказаха вождовете на селището. Когато застанаха пред Кортес, те му оказаха голяма почит, подариха му няколко златни скъпоценности и го помолиха да им прости, че не са дошли с мир още отначало; господарят на Мексико им бил заповядал да се съпротивяват, тъй като градът им е добра крепост, и им изпратил един голям ескадрон от мексиканци на помощ; обаче сега те видели, че за нас няма крепост, която да не можем да превземем, колкото и силна да е тя. Кортес ги прие приветливо и те останаха васали на Негово Величество.