Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (90)

Глава LXXXIX
Как докато великият Монтесума беше в плен, Кортес и всички войници го тачехме и забавлявахме

Тъй като нашият капитан беше много усърден във всичко, когато пленихме Монтесума, от страх да не се измъчва от затвора и задържането си, той се стремеше всеки ден след молитва (за литургии нямахме вино) да ходи при него и да разговаря и заедно с него обикновено идваха четирима капитани: Педро де Алварадо, Хуан Веласкес де Леон и Диего де Ордас, и с голяма почит питаха Монтесума как се чувствува и му внушаваха да бъде спокоен, тъй като всичко, което заповяда, ще бъде изпълнено, и да не страда от пленничеството си.

Той отговаряше, че по-скоро се радва, дето е пленник, щом нашите богове ни дават власт за това или пък техния Уичилобос го позволява. От дума на дума те го запознаха по-подробно с нашата свята вяра и с голямата власт на нашия господар — императора.

Понякога Монтесума играеше с Кортес на тотолоке, мексиканска игра с едни малки, много гладки топчета, направени от злато; тези топчета се хвърляха от известно разстояние към едни кръгове, също от злато, и на всеки пет попадения се печелеше или губеше злато или скъпоценности, които се залагаха. Спомням си, че на Кортес броеше Педро де Алварадо, а на великия Монтесума — един негов племенник, много знатен господар. Педро де Алварадо броеше по едно попадение повече, отколкото Кортес имаше в действителност, и Монтесума, като забеляза това, каза със смях, че не иска Тонатио (така те наричаха Педро де Алварадо) да брои на Кортес, защото прави много ишошол, което на техния език означава, че много лъже в броенето. Кортес и всички ние, войниците, които стояхме на стража по това време, се превивахме от смях от думите на великия Монтесума. Ще кажете сега какво толкова смешно има в тези думи? Ние се смеехме на Педро де Алварадо, който беше с приятна външност и добри обноски, но имаше слабостта да говори прекалено много. Да се върнем към играта. Ако печелеше Кортес, даваше скъпоценностите на племенниците и приближените на Монтесума, които му прислужваха, а ако печелеше Монтесума, той пък ги раздаваше на войниците, които го пазехме, и не се задоволяваше с това, което ни даваше от играта, ами всеки ден ни правеше подаръци от злато и дрехи както на нас, така и на началника на стражата Хуан Веласкес де Леон, който във всичко се показваше голям приятел и слуга на Монтесума.

Също така си спомням, че застъпваше на пост един много едър и силен войник, който се казваше Фулано де Трухильо. Той беше моряк и когато му се падаше да застъпи караул през нощта и да бодърствува, бе толкова неуважителен, че тук от уважение към господа читателите ще кажа само, че правеше непочтени неща, и когато Монтесума го чу, понеже беше крал на тези земи и много благороден, сметна го за незачитане и неуважение към самия него. Той попита Ортегиля кой е тоя невъзпитан и мръсен войник? Ортегиля му каза, че този човек е свикнал да броди по моретата и не разбира от обноски и добро възпитание, и тогава младежът му обясни що за човек е всеки един от войниците, които бяхме там: кой е благородник и кой не е и още много други неща, които Монтесума искаше да знае.

Да се върнем към нашия войник Трухильо; щом се съмна, Монтесума заповяда да го извикат и го попита защо не го зачита и уважава и не му отдава дължимата почит. Помоли го друг път да не прави това и заповяда да му дадат една златна скъпоценност, която струваше пет песос. Трухильо не си взе бележка от думите му и на другата нощ го направи нарочно, като смяташе, че ще му дадат още нещо. Монтесума се оплака на Хуан Веласкес, началника на караула; капитанът заповяда Трухильо веднага да се махне, да не караули и го смъмри много остро.

Също така се случи, че друг войник, на име Перо Лопес, голям стрелец с арбалет, който говореше неразбрано, но беше изпълнителен и пазеше Монтесума, една нощ се спречка с началника на караула дали трябва да застъпи на пост или не и каза: „О, проклятие, заради това куче, което постоянно трябва да пазя, така ме боли стомахът, че ще умра от болки.“ Монтесума чу тези думи и много се засегна. Когато Кортес дойде да го види, научи за станалото и много се ядоса, и въпреки че Перо Лопес беше много добър войник, заповяда да го набият с камшик.

Оттогава нататък всички войници, които застъпваха на стража, стояха тихо и сдържано; на повечето от нас нямаше нужда изрично да ни се заповяда това, защото ние без друго се държахме почтително с този велик вожд, който ни познаваше добре, знаеше имената ни и кой какъв е и беше толкова добър с нас, че на всички даваше скъпоценности, а на някои наметала и красиви индианки.

По онова време аз бях младеж и винаги, когато стоях на стража и когато минавах пред Монтесума, с голяма почтителност свалях бойния си шлем, а освен това Ортегиля му беше казал, че съм идвал два пъти да откривам земи в Нова Испания преди Кортес; аз бях говорил с Ортегиля да поиска от Монтесума да ми подари една много хубава индианка. Като научи това, Монтесума изпрати да ме повикат и ми каза: „Бернал Диас дел Кастильо, казаха ми, че сте беден откъм злато и дрехи; аз ще заповядам да ви дадат едно добро момиче. Отнасяйте се добре с нея, защото тя е дъщеря на знатен човек; също така ще ви дадат злато и наметала.“ Аз му отговорих с голяма почит, че целувам ръцете му за тази голяма щедрост, нека господ да го възнагради. Изглежда, че той попита какво съм отговорил, и Ортегиля му преведе; после ми каза, че Монтесума му казал: „Бернал Диас ми изглежда много благороден човек.“ И заповяда да ми дадат три кюлчета злато и два товара наметала.

Да оставим това и да кажем как сутрин, след като кажеше молитвите си и направеше жертвоприношение на своите идоли, Монтесума закусваше съвсем малко и не месо, а чушки и после по един час изслушваше жалби от много вождове, които идваха при него от далечни страни.