Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (87)

Глава LXXXVI
Как се взе решение да арестуваме Монтесума

Тъй като нашият капитан Кортес и отец де ла Мерсед видяха, че Монтесума няма да склони в храма на техния Уичилобос да сложим кръст, нито да направим църква, и понеже откакто бяхме влезли в град Мексико, за всяка литургия правехме олтар върху маси и после го разваляхме, взе се решение да поискаме от главните икономи на великия Монтесума зидари, за да си направим една църква там, където ни бяха подслонили.

Главните икономи казаха, че ще съобщят това на господаря си. Нашият капитан изпрати да му кажат и той разреши и заповяда да ни дадат всичко необходимо. За два дни направихме нашата църква, сложихме светия кръст и всяка сутрин отслужвахме литургия, докато ни се свърши виното; когато воювахме с Тласкала и Кортес, някои от капитаните и отчето бяха болни, те взеха от виното, определено за литургии. Дори и след като свърши, всеки ден ходехме в църквата и се молехме на колене пред олтара и светците: от една страна, защото като християни бяхме задължени да го правим и по навик, и от друга страна, за да ни видят Монтесума и неговите вождове и да вземат пример, като ни видят как коленичим пред светия кръст, особено по време на вечерната молитва.

Та както си стояхме в онези стаи и понеже навсякъде се пъхахме и искахме всичко да знаем, докато гледахме къде ще бъде най-добре да направим олтара, двама от нашите войници, единият от които беше дърводелец и се казваше Алонсо Янес, видяха в стената едно място, което приличаше на зазидана врата, макар че беше много добре измазано. Понеже се говореше, че в тая сграда Монтесума държи съкровището на баща си Ашаяка, възникна подозрение, да не би то да е в тази зала, затворена и варосана съвсем отскоро, и Янес каза това на Хуан Веласкес де Леон и на Франсиско де Луго, а тези капитани го казаха на Кортес и така тайно отворихме тази врата.

Първи влязоха Кортес и още няколко капитани и видяха толкова много златни украшения и злато на кюлчета, плочки и скъпоценни камъни чалчиуис и други много големи богатства, че останаха заслепени и не знаеха какво да кажат.

След това и ние научихме за тези богатства и всички капитани и войници влязохме тайно да ги видим; като ги видях, аз онемях и тъй като по онова време бях младеж и през живота си не бях виждал такива богатства, бях сигурен, че на света не може да има по-големи от тях. Взе се решение в никакъв случай да не пипаме нищо и вратата отново да се затвори с камъните и да се измаже по същия начин, както я намерихме, и да не се говори за това, за да не се научи Монтесума, докато размислим какво ще правим по-нататък.

Да оставим сега това богатство и да кажем, че имахме много смели капитани и войници, които даваха много добри съвети, но най-напред нашият господар бог Исус Христос и неговата божествена ръка ни закриляха във всяко начинание и ние бяхме сигурни в това; веднъж четирима от нашите капитани заедно с дванадесет войници, между които бях и аз, все доверени хора, извикахме Кортес насаме в църквата и му казахме да бъде предпазлив, че в тази голяма крепост сме като в капан, да огледа хубаво мостовете и главните пътища и да не забравя думите и предупрежденията, които ни казаха във всички селища, през които минахме: че Уичилобос е посъветвал Монтесума да ни пусне да влезем в града и там да ни избият. Да не забравя, че човешките сърца са много променливи, особено индианските, и да няма доверие на доброжелателството и любовта, която показва към нас Монтесума, защото за броени часове може да се промени и когато му хрумне, да ни нападне. Като ни остави без храна или без вода и като вдигнат някой мост, нищо не ще можем да направим; да обърне внимание, какъв голям брой индианци има на стража Монтесума и как бихме могли да ги нападнем или да се отбраняваме ние, когато всички къщи са във водата. Каква помощ можем да очакваме от нашите приятели от Тласкала, когато те няма откъде да влязат? Така че нека прецени всичко, което му казахме, и незабавно да се разпореди да хванем Монтесума в плен, ако искаме да си осигурим живота, и да не се чака до следващия ден; да погледне и да се увери, че златото, което ни дава Монтесума, и това, което видяхме в съкровищницата на баща му Ашаяка, храната, която ядяхме, всичко се превръща в отрова в телата ни и нито нощем спим, нито денем почиваме от тези мисли и ако някои от нашите войници не чувствуват така, което му казваме, те ще са като безчувствени животни, които, заслепени от златото, не виждат смъртта, която ги дебне.

След като ни изслуша, Кортес каза: „Не мислете, господа, че аз спя и нямам същата тревога. Сигурно сте забелязали това, но какви сили имаме ние, за да извършим толкова голяма дързост, да пленим такъв велик владетел в собствените му палати при такава голяма стража? По какъв начин може да стане това, без той да успее да призове своите бойци да ни нападнат?“ Нашите капитани Хуан Веласкес де Леон, Диего де Ордас, Гонсало де Сандовал и Педро де Алварадо отвърнаха: „Да го измъкнем с благи думи от неговата зала и да го доведем в нашите помещения и да му кажем, че е пленен и че ако се противи или започне да вика, ще заплати с живота си.“ Ако Кортес не иска да го направи, нека им даде разрешение, те ще го извършат и пред вид големите опасности, в които се намираме, по-добре и по-разумно е да го пленим, а не да чакаме да ни нападне, защото стане ли това, какво бихме правили?

Някои от войниците му казахме, че икономите на Монтесума, които ни носеха храна, са станали нахални и не ни я носят така, както в първите дни, а също че двама тласкалтекски индианци са предупредили тайно Херонимо де Агилар, нашия преводач, че от два дни насам мексиканците не са много доброжелателни.

Повече от час обсъждахме дали да пленим Монтесума или не и как би могло да стане това. Последният съвет допадна много на нашия капитан. Оставихме работата за другия ден с уговорката, че във всеки случай трябва да пленим владетеля на Мексико, и цяла нощ се молихме на бога да ни помага.

След тези разговори на другия ден сутринта тайно дойдоха двама индианци от Тласкала с няколко писма от Виля Рика. В тях се казваше, че Хуан де Ескаланте, който остана като управител на града, е мъртъв заедно с още шестима войници, загинали в една битка с мексиканците, които ги нападнали; че са убили коня му и много индианци тотонаки, които водили със себе си; че всички племена от планината и от Семпоал са се вдигнали и не искат да им носят храна, нито да служат в крепостта; докато преди са ги смятали за теулес, сега, след като видели поражението им, са станали много свирепи — и тотонаките, и мексиканците — и не ги смятат за нищо.

Като чухме тези новини, само бог знае колко се натъжихме. Това бе първото ни поражение в Нова Испания.