Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (86)

Глава LXXXV
Как нашият капитан пожела да разгледа Мексико

Бяха минали вече четири дни, откакто се намирахме в Мексико, а нито нашият капитан, нито някой от нас беше излизал от къщите, където бяхме настанени, освен до палатите и градините на Монтесума. Кортес ни каза, че има намерение да отиде и да види главния площад и главния храм на техния Уичилобос и иска да изпрати хора да кажат това на великия Монтесума. За тази цел той изпрати Херонимо де Агилар и доня Марина и с тях един от своите пажове, който вече разбираше езика и се казваше Ортегиля. Щом разбрал това, Монтесума казал, че можем да отидем и на добър час, но, от друга страна, се уплашил да не оскърбим идолите им и решил да ни придружи с голяма свита от своите първенци.

В разкошната си носилка той излезе до половината път. До едни светилища слезе от носилката, защото смяташе за голямо неуважение да отиде до храма на идолите на носилка: подкрепяха го великите вождове. Пред него вървяха господари на васали и носеха два жезъла като скиптри, вдигнати високо, което беше знак, че великият Монтесума минава пеша, а когато минаваше с носилката сам, той държеше в ръка един малък жезъл, половината от злато, половината от дърво, като жезъла на правосъдието в Испания. Така Монтесума се изкачи на главното светилище, придружен от много жреци, и започна да кади и да извършва други церемонии в чест на Уичилобос.

Да оставим Монтесума, който беше отишъл напред. И да се върнем при Кортес и при нашите капитани и войници, които, както винаги, бяха добре въоръжени; така ни виждаше Монтесума, когато отивахме да го видим, и не намираше нищо странно в това. Казвам го, понеже нашият капитан и всички конници тръгнаха с конете си, а останалите войници — в пълно бойно снаряжение. Отправихме се към Тателулко^[1], придружени от много вождове, които Монтесума беше изпратил да дойдат с нас.

Когато стигнахме до големия площад, останахме учудени от огромното множество от хора и стоки, които имаше там, и от отличния ред и порядък във всичко. Първенците, които ни придружаваха, ни обясняваха, кое какво е. Всеки вид стока имаше точно определено място. Да започнем от търговците на злато, сребро и скъпоценни камъни, на пера, наметала и други майсторски изработени неща.

На площада продаваха много индиански роби и робини, както португалците продаваха негрите от Гвинея, и повечето бяха вързани за едни колове с нашийници, за да не избягат.

По-нататък бяха търговците, които продаваха по-груби дрехи от памук или какао, и така бяха представени всички видове стоки, които има в Нова Испания, всички подредени, както по нашия край, в Медина дел Кампо, където правят панаири и на всяка улица продават от една определена стока. Така беше и на този площад; там бяха и продавачите на наметала от енекен, въжета и дървени обувки, варени сладки корени и други дреболии от същото дърво, от което правят обувките, всичко това се намираше на площада; и кожи от тигри, лъвове и видри, и от чакали и елени, и от други зверове, от язовци и диви котки, някои от тях дъбени, а други сурови, тях ги продаваха на друго място заедно с други неща от този род.

Да минем по-нататък и да кажем за продавачите на фасул и други зеленчуци и треви. Да отидем при тези, които продаваха кокошки, петли, домашни и диви зайци, елени и патици, кученца и други животни; те също имаха определено място на площада. Да кажем за продавачките на плодове, за продавачките на готвени ястия, на дреболии, на банички от царевично брашно и мед. На друго място имаше всички видове плочки и грънци, от големи делви до малки канички; имаше и продавачи на мед и други лакомства, които се правят като халва с орехи. На друго място продаваха строителен материал, дъски, люлки, греди, дъски за кълцане на месо, пейки.

Да отидем при тези, които продаваха греди от мексикански бор и други такива неща. Да ви кажа ли още с извинение, че продаваха също много канута, пълни с човешки изпражнения, които стояха в едно езеро близо до площада? Те им служеха да добиват сол и да дъбят кожи, казваха, че без тях солта не ставала хубава. Много добре знам, че някои читатели ще се смеят; но казвам, че беше така.

Ще попитате, защо пилея толкова думи да описвам какво продаваха на този голям площад? Защото искам подробно да разкажа за всички неща, също и за хартията, която в тази земя се нарича амал, и за тръбичките с благовония, смесени с тютюн, и за жълтите мазила; под едни сводове продаваха много семена. Видяхме и много билкари. Там имаше и къщи, където съдеха трима съдии и други като съдебни изпълнители, които оглеждаха стоките.

Забравих солта и майсторите на кремъчни ножове и как ги правеха от камъка. Ами продавачките на риба и другите, които продаваха едни хлебчета от водорасли; тези хлебчета имат вкус на сирене. Продаваха се също брадви от месинг, мед и калай, чашки за какао и едни изписани канички, направени от дърва. Вече искам да свърша изброяването на стоките, които се продаваха там, защото бяха толкова много и различни, че за да може всичко да види и да обиколи огромния площад, заграден с портали и винаги пълен с множество хора, човек се нуждаеше най-малко от два дни.

Отидохме до голямото светилище и когато минавахме близо до големите дворове на храма, преди да излезем от площада, видяхме други търговци, които, както ни казаха, продавали злато на зърна от мините; зърната бяха поставени в едни тънки пищяли на патици, които бяха толкова прозрачни, че златото се виждаше отвън; по дължината и дебелината на пищялите смятаха колко наметала или колко какао струваше златото, колко роби или каквато и да е стока за размяна.

Така оставихме големия площад и стигнахме до големите концентрични дворове, където се намираше главното светилище. Преди да се стигне до него, се минаваше през външните дворове, които ми се сториха по-големи от площада в Саламанка^[2], опасани с две каменни стени, а самият двор бе застлан с големи, бели и много гладки каменни плочи; където нямаше от тези камъни, бе варосано и излъскано, навсякъде много чисто, нямаше нито една сламка или прах.

Когато стигнахме до голямото светилище, преди да започнем да се изкачваме по стълбите, великият Монтесума изпрати отгоре, където правеше жертвоприношения, шестима жреци и двама знатни придворни да придружат нашия капитан и да му помагат при изкачването на стъпалата, които бяха сто и четиринайсет; искаха да го хванат подръка, както господаря си Монтесума, като мислеха, че ще се умори, но Кортес отказа и не пожела да се доближават до него.

Като изкачихме върха на голямото светилище, намерихме се на една площадка и там видяхме няколко големи камъка, поставени като на скели, на които просваха нещастните индианци, за да ги заколят; там имаше една голяма фигура на дракон и други зловещи фигури, и много кръв, пролята същия ден. Щом стигнахме, Монтесума излезе от едно светилище на самия връх на голямото светилище, където се намираха техните проклети идоли, придружен от двама жреци, и каза с голяма почит към Кортес и към нас: „Сигурно сте уморен, сеньор Малинче, от изкачването на този наш велик храм.“ Кортес отговори чрез нашите преводачи, че нищо не може да го измори нито него, нито нас.

След това Монтесума улови капитана за ръката и му каза да разгледа неговия град и всички останали градове в езерото, както и другите пристанища край него, и че ако не е успял да види главния площад, оттук ще може да го види много по-добре.

Така разгледахме всичко, тъй като онзи голям и проклет храм беше толкова висок, че градът се виждаше като на длан; оттам видяхме трите главни пътя, които водеха към Мексико: пътят от Ицтапалапа, по който влязохме преди четири дни; пътят от Такуба, по който по-късно избягахме през нощта на голямото ни поражение, когато Куедлавака, новият господар, ни изгони от града, пътят от Тепеакиля.^[3] Видяхме и сладката вода, с която се снабдяваше градът, и която идваше от Чапултепек; многото мостове на главните пътища, под които минаваше водата на езерото; в това езеро имаше много канута, едни идваха с продоволствия, други се връщаха с товари и стоки; видяхме, че от къща до къща в този град и във всички останали градове, заселени във водата, може да се отиде само по едни подвижни дървени мостове или с лодки; виждахме в тези градове светилища, високи като кули и здрави като крепости, всичките бяха бели и будеха удивление; къщите на ацтеките по главните пътища също бяха като крепости.

След като разгледахме всичко това, отново обърнахме погледи към площада и тълпата, едни купуваха, други продаваха, а шумът и гласовете се чуваха на повече от една левга. Сред нас имаше войници, които бяха ходили в много части на света, в Константинопол, в цяла Италия и Рим и казаха, че такъв голям, хубав и подреден площад, с толкова много хора, не са виждали никъде другаде.

Да оставим това и да се върнем при нашия капитан, който каза на фрай^[4] Бартоломе де Олмедо: „Струва ми се, отче, че ще бъде добре да склоним Монтесума да ни позволи да направим тук една църква.“ Отецът отговори, че ще бъде добре, ако склони, но на него му се струва, че моментът не е подходящ за това и Монтесума едва ли ще позволи такова нещо.

След това Кортес каза на Монтесума: „Много велик владетел е ваша милост. Беше ни много приятно да видим вашите градове. Тъй като сме тук, много ви моля да ни покажете вашите богове и теулес.“ Монтесума отвърна, че първо ще пита своите велики жреци. И след като говори с тях, каза да влезем в една малка кула, където имаше два олтара с много богати дърворезби на тавана. До всеки олтар имаше по две гигантски фигури, с високи и дебели тела, първата, която стоеше отдясно, била на техния Уичилобос, бога на войната. Лицето му беше много широко, а очите безформени и ужасни. По цялото му тяло имаше безброй скъпоценни камъни, злато и бисери, залепени с нишесте, което в тази земя се прави от едни корени, опасваха го огромни змии, направени от злато и скъпоценни камъни; в едната си ръка държеше лък, а в другата — стрели. До него имаше друг, по-малък идол, за който казаха, че е негов слуга; той държеше едно не много дълго копие и богато украсен със злато и скъпоценни камъни щит. На врата на Уичилобос висяха маски с човешки образ и нещо подобно на човешки сърца, целите от злато, а някои от сребро, обсипани с безброй сини скъпоценни камъни.

Там имаше мангали с техния тамян, който се казва копал. В тях горяха и сърцата на трима индианци, които бяха принесли в жертва същия ден. Целите стени и пода на светилището бяха почернели от съсирена кръв и воняха ужасно. След това отляво на Уичилобос видяхме още един голям идол, който имаше лице като на мечка, а очите му блестяха, тъй като бяха направени от техните огледала, наречени тецкалт; тялото му беше облепено със скъпоценни камъни, също като на главния идол, защото, както казваха, тези два идола били братя. По-малкият се казваше Тескатепука и беше бог на ада; той се грижеше за душите на мексиканците и тялото му беше опасано от едни фигурки, подобни на малки дяволчета, чиито опашки бяха като змии. По стените на пода имаше толкова много засъхнала кръв и такова зловоние, каквото няма и в кланиците на Кастилия. На Тескатепука бяха принесли в жертва пет сърца на индианци, заклани същия ден.

На най-високото място на цялото светилище се намираше една вдлъбнатина, подобна на ниша, богато украсена с дърворезба. Там имаше статуя на получовек-полугущер, цялата в скъпоценни камъни и покрита с наметало. Казваха, че тялото на тази статуя е пълно с всичките семена, каквито има на земята, и това е богът на посевите и плодовете; името му не си спомням. И там кръвта вонеше така, че едва издържахме да не излезем.

Имаше един огромен барабан и когато го биеха, издаваше много тъжен звук, сякаш идеше от ада, чуваше се на повече от две левги разстояние. Казваха, че кожите на този барабан били от едни огромни змии. На тази площадка видяхме безброй дяволски неща: рогове, тръби и големи ножове, много сърца на индианци, които бяха изгорели и с тях прекадяваха идолите, всичко беше покрито с кръв и тъй като вонеше на кланица, гледахме колкото се може по-скоро да се махнем от това зловоние и зловеща гледка. Полуусмихнат, нашият капитан каза на Монтесума чрез преводачите: „Сеньор Монтесума, не мога да разбера как един такъв велик господар и мъдър мъж като ваша милост не си е дал сметка, че тези идоли не са богове, а нещо много лошо, което се нарича дяволи. И за да го разбере ваша милост и вашите папас да го видят добре, направете ми една услуга: позволете на тази кула да сложим един кръст и в някоя част от храма, където са вашите Уичилобос и Тескатепука, да направим място, за да сложим образа на света Богородица (Монтесума вече беше виждал този образ) и ще видите как ще се уплашат от нея тези идоли, които ви мамят.“

Монтесума отговори полуразгневен, а и двамата жреци, които бяха с него, направиха гневни жестове. Монтесума каза: „Сеньор Малинче, ако знаех, че така ще кажете и такова кощунство ще изречете, нямаше да ви покажа нашите идоли и богове. Ние ги смятаме за много добри и те ни дават здраве, вода, добри посеви, хубаво време и победи, когато искаме, и затова трябва да ги почитаме и да им принасяме жертви. Много ви моля, да не се казват повече думи против тях.“ Като чу това и като видя, че Монтесума е много разгневен, нашият капитан не му отговори, а с весело лице забеляза: „Време е, ваша милост, да си ходим.“ Монтесума каза, че е съгласен, но той трябвало да се моли и да направи жертвоприношение за изкупление на големия грях, който е извършил, като ни е позволил да се изкачим на техния главен храм и да видим техните богове и за хулните думи против тях, Кортес му каза: „Вярно е това, простете, сеньор.“ После слязохме надолу по стъпалата и тъй като те бяха сто и четиринайсет, някои наши войници, които имаха болезнени отоци, ги заболяха бедрата от слизането.

Ще спра да говоря за храма и ще кажа какво друго видях околовръст и ако не го опиша така, както беше в действителност, не се чудете, защото по онова време трябваше да мислим за съвсем други неща: за военни работи и за заповедите, които ми даваше моят капитан, а не как да описваме видяното. Да се върнем на думата. Струва ми се, че голямото светилище заемаше шест много големи двора. Отдолу нагоре, където имаше една куличка, в която се намираха идолите, храмът постепенно се стесняваше и от средата до най-високата площадка имаше пет вдлъбнатини, подобни на бойници, открити, без перила. И тъй като има много светилища, изобразени на гербовете на конкистадорите, на моя герб също има светилище, който и да е от тях ще ви даде представа как изглеждаха отвън; но това, което видях и научих, и за което много се говореше по онова време, беше, че когато градили този храм, всички жители на града подарили голямо количество злато, сребро, бисери и други скъпоценни камъни, които били вградени в основите му; освен това основите му били окъпани с кръвта на много индианци, пленени във войни и принесени в жертва; хвърлени били и семена от всички растения, които растат в тази земя; всичко това било направено, за да измолят от идолите победи, богатство и много плодове.

Сега някои любознателни читатели ще кажат как сме успели да научим, че в основите на този голям храм мексиканците са хвърлили злато, сребро, скъпоценни камъни и семена и са ги оросили с човешка кръв от принесени в жертва индианци, когато от построяването му са минали хиляда години.^[5] На това аз ще отговоря, че след като завоювахме този могъщ и голям град, предложихме на мястото на този голям храм да направим една църква на нашия закрилник и водач Сантяго и когато разкрихме основите, за да ги заздравим, намерихме много злато, сребро, чалчиуис, бисери и други скъпоценни камъни. Също така един жител на Мексико, на когото се падна друга част от този строителен участък, намери същите скъпоценности и служителите на съкровището на Негово Величество ги поискаха за краля на Испания, на когото принадлежаха по право. По това бе образувано съдебно дело и вече не си спомням какво стана по-нататък, но тогава се допитаха до вождовете и първенците на Мексико и до Гуатемус, който беше още жив по това време, и те казаха, че наистина по онова време всички жители на Мексико са хвърлили в основите много скъпоценности и че за това се споменава в техните древни книги и рисунки; по тази причина богатството остана в полза на светата църква на Сантяго.

Да оставим това и да кажем за големия и разкошен площад пред храма на Уичилобос, където сега е църквата на Сантяго, този площад се нарича Тателулко. Вече казах, че две каменни стени ограждат храма, а вътре земята бе постлана с бели каменни плочи, всичко бе добре варосано, излъскано и чисто; по площ дворът на главното светилище беше като площада в Саламанка. Малко встрани от главния храм имаше една малка кула, която също беше светилище на идоли и истински ад, защото вратата представляваше ужасна уста, зейнала и с големи кучешки зъби, и казват, че ги имало в ада и така гълтали душите. До вратата видяхме фигури на дяволи и змии, а малко по-встрани имаше един жертвеник, целият опръскан с кръв и почернял от дим и кървави петна; имаше много големи казани и делви, пълни с вода; в тях готвеха месото на нещастните заклани индианци, което жреците изяждаха; до жертвеника се виждаха големи ножове и дръвници, на които режеха месото като в месарниците; зад това проклето светилище имаше купища дърва, а недалеч от тях се намираше един голям басейн с вода, който се пълнеше и се изпразваше през една закрита тръба от водопровода, който идваше от Чапултепек. Аз винаги казвах на това светилище „ада“.

Да минем през двора и да отидем при друго светилище, където бяха погребани велики мексикански владетели и също имаше много други идоли, всичко беше опръскано с кръв и опушено, и също имаше адски врати и фигури. До това светилище имаше друго, пълно с черепи и кости от крака, добре подредени, така че можеха да се видят, но не и да се преброят, защото бяха много; черепите бяха на една страна, а костите от крака — на друга; там също имаше други идоли.

Във всяко светилище, за които споменах, имаше жреци с дълги черни наметала и качулки като на доминиканските монаси, които малко приличаха и на каноническите; косите им бяха много дълги и не можеха да се срешат и оправят; ушите на повечето бяха отрязани и по косите им имаше много кръв.

Да минем по-нататък, където имаше други светилища, малко отдалечени от тези с черепите и костите, и които също имаха идоли и други проклети изображения. За тези идоли казваха, че били покровители на семейството. Повече няма да се спирам да разказвам за идолите, само ще кажа, че около големия храм и двора имаше много къщи, не много високи, в които живееха жреците и други индианци, грижещи се за идолите. Също така имаше едно голямо изкуствено езеро с много чиста вода, която беше отредена само за Уичилобос и Тескатепука, и идваше по закрита тръба от Чапултепек.

Наблизо имаше други големи сгради, подобни на манастири, където бяха събрани дъщерите на много жители на Мексико като монахини, докато се омъжат; там имаше два женски идола, които покровителствуваха задомяването на жените, и на тях също правеха жертвоприношения и празненства, за да им дадат добри съпрузи.

Спрях се подробно да разкажа за този главен храм на площада Тателулко и за дворовете му, защото той беше най-големият храм в цяло Мексико и защото там имаше много и разкошни светилища, на всеки четири-пет епархии се падаше по едно светилище с идоли; и понеже бяха много, няма да ги изброявам, а ще мина по-нататък и ще кажа, че главният храм в Чолула беше по-висок от този в Мексико, тъй като имаше сто и двадесет стъпала. Както говореха, идолът на Чолула се смяташе за добър и от цяла Нова Испания ходеха там на поклонение да му искат прошка и по тази причина му бяха издигнали такъв разкошен храм; той беше по-различен от мексиканския, но също имаше обширни дворове с две каменни стени. Също ще кажа, че и храмът в град Тескуко беше много висок, със сто и седемнадесет стъпала, с широки и хубави дворове, но различен от другите. Смешна работа е това, че всяка провинция имаше свои идоли и във всеки град или провинция те бяха различни от другите, тъй че имаха безброй идоли, и на всички принасяха жертви.

След като капитанът и всички останали се уморихме да вървим и да гледаме това разнообразие на идоли и жертвоприношения, ние се върнахме в нашите помещения, постоянно придружавани от първенците и вождовете, които Монтесума бе изпратил с нас.