Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Historia verdadera de la conquista de la Nueva Espana, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Евтим Станков, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Велики географски открития
- Доколумбова Америка
- Експедиции
- Индианска тематика
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Ренесанс
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly(2017)
Издание:
Автор: Бернал Диас дел Кастильо
Заглавие: Истинската история за завоюването на Нова Испания
Преводач: Евтим Станков
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: Испански
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1979
Тип: Мемоари/Спомени
Националност: Испанска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 30.I.1979 г.
Редактор: Димитричка Железарова
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Румен Стоянов
Художник: Димитър Трайчев
Коректор: Жулиета Койчева, Елена Върбанова, Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2804
История
- —Добавяне
Глава VI
Как слязохме на брега в залива Флорида
Като стигнахме Флорида, решихме двадесет войници да слязат на брега за вода; аз също отидох с тях, дойде и кърмчията Антон де Аламинос. Взехме съдовете, които имахме, и кирки, а също арбалети и пушки. Капитанът беше зле ранен и изтощен и ни молеше на всяка цена да му донесем сладка вода, защото умираше от жажда.
Като стигнахме на сушата, близо до един лиман, кърмчията Антон де Аламинос разгледа брега и каза, че е идвал и преди на това място с Хуан Понсе де Леон и че тук ги нападнали индианци и избили много войници; предупреди ни да бъдем много внимателни и готови за отбрана.
Поставихме за съгледвачи двама войници и изкопахме доста дълбоки кладенци. Там се надявахме да намерим добра вода и с божия помощ сполучихме, и пихме до насита; изпрахме и кърпите, за да почистим раните си. На брега стояхме около един час.
Вече се готвехме да се качим на корабите и изведнъж видяхме да тича към нас един от двамата войници, които бяхме оставили за съгледвачи, с викове: „На оръжие, на оръжие, идват много индианци по суша и други с канута по лимана!“ Войникът все още викаше, когато индианците се появиха, почти заедно с него. Те носеха големи лъкове, стрели, копия и едни оръжия като мечове; бяха снажни, облечени в еленови кожи. Веднага насочиха лъковете си срещу нас и още с първите стрели раниха шестима от нашите; мен също ме улучи една стрела. Ние развъртяхме ножове и мечове и с арбалетите и пушките ги отблъснахме. Индианците се оттеглиха, за да се притекат на помощ на събратята си, които идваха с канута. В това време те бяха нападнали нашата лодка и я караха по лимана към своите канута, ранявайки четирима моряци и Аламинос в гърлото. Ние се нахвърлихме върху тях, до пояс във водата, и с удари на мечовете ги принудихме да оставят лодката. На брега и във водата простряхме двадесет и двама индианци, а трима леко ранени хванахме в плен, но те умряха на корабите.
След това стълкновение попитахме войника, когото бяхме оставили на пост, какво е станало с неговия другар. Каза, че го видял да отива малко встрани с брадвата си, за да отсече една малка палма откъм страната на лимана, откъдето дойдоха индианските бойци; щом чул викове на испански, веднага хукнал да ни предупреди и сигурно в това време са убили другаря му. Този войник беше същият, който единствен се отърва без нито една рана в битката при Потончан. Така му било писано, тук да загине.
Тръгнахме да търсим нашия войник по следите на индианците и намерихме палмата, която той беше започнал да сече. Около нея имаше много следи, но не се виждаше кръв, от което заключихме, че са го отвлекли жив. Повече от час търсихме наоколо и викахме, но нищо друго не научихме за него и се върнахме на лодките, като взехме сладка вода. Всички войници се зарадваха така, сякаш им носехме живот. Един войник се хвърли от кораба в лодката и както беше жаден, прегърна една делва и изпи толкова вода, че се наду и след два дни умря.
Качихме се на корабите и прибрахме лодките. Вдигнахме ветрилата на път за Хавана и още същия ден минахме край Островите на Мъчениците, с много плитчини около тях. Най-голямата дълбочина беше четири браса[1] и капитанският кораб заседна между едни островчета; той започна да се пълни толкова бързо, че макар всички да работехме на помпата, не смогвахме да изхвърлим водата. Уплашихме се да не се удавим. Имахме едни моряци — левантинци[2], — които неколкократно молихме: „Братя, помогнете ни, нали виждате, че всички сме зле ранени и много изтощени.“ А те ни отговаряха: „Оправяйте се сами, ние не спечелихме заплата, а само глад, жажда, мъки и рани като вас.“ Все пак ги склонихме да помогнат и както бяхме болни и ранени, управлявахме ветрилата и работехме на помпата, докато бог се смили над нас и ни отведе в пристанището Каренас, където сега се намира град Хавана.
Да си дойдем на думата за нашето пристигане в Хавана: един португалец — водолаз от пристанището — запуши пробойната на капитанския кораб. Побързахме да съобщим на губернатора Диего Веласкес, че сме открили земи с големи селища и каменни къщи, че там туземците носят памучни дрехи и покриват срамотите си, че имат злато и царевични ниви. Нашият капитан Франсиско Ернандес тръгна по суша към един град, който се казва Сантиспиритус; там той бе живял преди пътешествието. Тъй като беше много тежко ранен, умря десет дни по-късно. Другите войници се пръснаха из острова, а трима умряха от раните си в Хавана.
Нашите кораби отидоха в Сантяго, където беше губернаторът. Там свалили двамата индианци, които бяхме пленили при Пунта де Коточе, и извадили сандъчето с диадемите и другите златни предмети, а също и идолите. Възхищавали им се по всички острови и в Санто Доминго, и в Ямайка — чак до Кастилия се разнесла славата им. Казваха, че никъде другаде по света не са открити по-добри земи от тези.