Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (68)

Глава LXVII
Как старите вождове на Тласкала дойдоха в нашия лагер

Когато старите вождове на цяла Тласкала видели, че не отиваме в града им, решили те да дойдат при нас: едни на носилки, други в хамаци и на гръб, трети пеш. Те бяха вече споменатите от мен Масеескаси, Шикотенга Стария, Гуашолосин, Чичимекатекле и Текапанека от Топоянко, които пристигнаха в нашия лагер с голяма свита от първенци и с голяма почит направиха на Кортес и на всички нас три поклона, запалиха благовония, докоснаха с ръце земята и я целунаха. Шикотенга Стария заговори тъй на Кортес: „Малинче, Малинче, много пъти изпращахме да те молят да ни простиш, задето ви излязохме с война, и вече ти изпратихме нашето извинение, но това беше, за да се защитим от злия Монтесума и от неговите големи пълчища, защото мислехме, че сте на негова страна и съюзници; ако тогава знаехме това, което знаем сега, непременно щяхме да излезем да ви посрещнем по пътищата с много храна и щяхме да ви ги пометем, и дори да отидем вместо вас до морето, където са вашите кораби. Тъй като вече ни простихте, сега аз и всички тези вождове ви молим да дойдете по-скоро в нашия град и там ще ви дадем каквото имаме, и ще ви служим с хора и имот. Виж, Малинче, остави всичко друго и да тръгваме, и ако случайно тези мексиканци са ти казали нещо за лъжи и измами, както обикновено говорят за нас, не им вярвай, защото във всичко лъжат; ние разбрахме, че заради тях не искаш да дойдеш в нашия град.“

Кортес отговори с весело лице, че е знаел отпреди много години, още преди да дойдем в земите им, че те са добри, и затова много се учудил, че ни посрещат враждебно и с оръжие, а що се отнася до мексиканците, те чакат отговор за своя господар Монтесума. За поканата да отидем в техния град, за храната, която редовно ни носят, и за всичко останало той им благодари и ще им се отплати с добри дела; отдавна би тръгнал за града, ако имаше кой да носи тепускес, т.е. бомбардите.

Щом чуха тези думи, те много се зарадваха, това пролича по лицата им, и казаха: „Но как е възможно? Защо стоиш и не си ни казал за това?“ За по-малко от половин час докараха повече от петстотин носачи индианци и на другия ден рано сутринта поехме по пътя за главния град на Тласкала, в пълен боен строй, както конниците, така и артилерията, стрелците с пушки и арбалети и всички останали.

Преди това Кортес беше помолил пратениците на Монтесума да дойдат с нас, за да видят какво ще стане в Тласкала, и оттам да заминат за Мексико, обеща, че ще бъдат настанени в едно помещение с него, за да не ги обиди някой, защото, както казаха, те се страхували от тласкалтеките.

Преди да мина по-нататък, искам да кажа, че във всички селища, през които минахме, и в други, които научиха за нас, наричаха Кортес „Малинче“ и аз така ще го наричам по-нататък в разговорите с индианците както от тази провинция, така и в Мексико и ще го наричам Кортес само там, където подхожда. Причината да му сложат това име беше доня Марина, нашата преводачка, която го придружаваше винаги, особено когато идваха пратеници, или в разговори с вождовете; тя превеждаше на мексикански език; по тази причина наричаха Кортес „капитана на Марина“ или по-кратко „Малинче“^[1].

Също така искам да кажа, че откакто бяхме влезли в земите на Тласкала до отиването ни в града, бяха изминали двадесет и четири дни. В Тласкала влязохме на 23 септември 1519 година.