Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (60)

Глава LIX
Как на другия ден проводихме пратеници до вождовете на Тласкала да искат мир

В битката бяхме пленили трима индиански първенци и нашият капитан Кортес ги проводи заедно с двамата индианци, които вече бяха ходили като пратеници, да отидат и да кажат на вождовете да дойдат в мир и да ни пуснат да минем през тяхната земя, за да отидем в Мексико, както вече два пъти бяхме изпратили да им предадат, и че искаме да ги имаме като братя; не бихме искали да ги сърдим, ако те не ни дават повод за това и ако сега не дойдат при нас с мир, ще избием всичките им хора. На пратениците бяха казани много ласкателни приказки, за да ги направим свои приятели. Те заминаха на драго сърце за главното селище на Тласкала. Там предали нашето послание на споменатите от мен вождове, но те заедно с другите старейшини и жреци били много нажалени както от лошия край на войната, така и от смъртта на вождовете, техни роднини и синове, избити в сражението, и нямали желание да ги изслушат.

Те решили незабавно да извикат всички гадатели, жреци и други такалиагуас^[1] — нещо като магьосници — и им наредили да разберат чрез своите вълшебства що за хора сме, какво ядем и дали можем да бъдем победени, ако се сражават с нас ден и нощ неспирно, а също така да узнаят дали сме теулес, както твърдяха индианците от Семпоал; да сторят всичко това, колкото се може по-бързо.

След като се събрали гадателите и магьосниците, и много жреци и направили своите предсказания, изглежда, казали, че сме хора от плът и кръв и че ядем кокошки, кучета, хляб и плодове, когато ги имаме, но не и месата на индианците, нито сърцата на тези, които убиваме. Както изглежда, нашите приятели от Семпоал ги накарали да повярват, че сме теулес и ядем сърцата на индианците, че топовете ни хвърлят мълнии като небесните или че хрътката е тигър или лъв; че конете ни служат да настигаме индианците, които искаме да убием, и още много други детинщини.

Най-лошото, което им казали техните жреци и гадатели, било, че денем не може да бъдем победени, а само нощем, защото с падането на нощта губим силите си. Магьосниците казали още, че сме безстрашни и че всички тези способности ги имаме през деня, докато залезе слънцето, а след това оставаме без сила. Като чули това вождовете, взели го за чиста истина и изпратили да го кажат на техния предводител Шикотенга, та веднага да дойде през нощта с големи сили да ни нападне. Щом чул това, той мигом събрал около десет хиляди индианци от най-смелите. Дойдоха към нашия лагер и от три страни започнаха да ни обсипват със стрели и да хвърлят заострени пръчки със своите чаталести прашки; от друга страна, не останаха назад и бойците с мечове, маканас^[2] и двуръки мечове, така че изведнъж добиха увереност, че ще хванат някои от нас, за да ги принесат в жертва. Но нашият бог направи така, че колкото и тайно да се приближаваха към нас, завариха ни готови: още щом чули големия шум от приближаването им, нашите съгледвачи дотърчаха презглава да дадат тревога и тъй като бяхме свикнали да спим обути и с бойно облекло, пък и конете бяха винаги оседлани и всички оръжия готови, посрещнахме ги с пушките, арбалетите и с удари на мечове и индианците скоро побягнаха.

Тъй като полето беше равно и имаше месечина, конниците ги преследваха на известно разстояние и на сутринта намерихме прострени, убити и ранени към двадесет души от тях. Така че индианците се върнаха с големи загуби и много съжалявали за нощното си нападение; дори чух да разправят, че понеже не станало така, както им предрекли техните жреци, гадатели и магьосници, те принесли в жертва двама от тях.

Оная нощ убиха един индианец от нашите приятели от Семпоал и раниха двама войници и един кон, а ние хванахме в плен четирима от противниковите индианци. След като видяхме, че останахме живи и читави и в тази битка, благодарихме на бога и погребахме индианеца от Семпоал и сложихме цяр на раните на войниците и на коня; през останалата част от нощта спахме с усилена стража на лагера, както винаги.

Едва като се съмна, видяхме, че всички бяхме ранени, с по две и по три рани, много уморени, някои болни и с окъсани дрехи; Шикотенга ни следваше по петите, вече липсваха към четиридесет и пет войници, умрели в сраженията, от болести и от студ; други единадесет бяха болни и самият Кортес имаше треска, а също и отец де ла Мерсед; всички бяхме измъчени от тежестта на оръжията, които мъкнехме на гръб, и от други беди, от студа и от липсата на сол, на която отдавна бяхме забравили вкуса; освен това трябваше да се замислим докъде ще стигнем с тези сражения, какво ще стане с нас и къде трябва да идем. Защото да влезем в Мексико ни се виждаше трудна работа по причина на големите сили на Монтесума и си казвахме, че щом индианците от Тласкала ни доведоха до това положение, въпреки че нашите приятели от Семпоал ни убеждаваха, че са мирни, какво щяхме да правим, като се видим във война с големите сили на Монтесума.

Освен това ние не знаехме нищо за тези, които останаха да заселват Виля Рика, нито пък те знаеха нещо за нас. И понеже сред нас имаше много доблестни хора, смели и мъдри благородници и войници, щото Кортес не казваше и не предприемаше нищо, преди да поиска от нас мъдър съвет, всички в един глас настояхме пред него да бъде предпазлив, тъй като щом сме стигнали дотук и с божия помощ сме се измъкнали от толкова опасни битки, сигурно нашият господ бог ни е запазил за добри дела, та нека по-скоро да пусне пленниците и да ги изпрати да предадат на най-главните вождове да дойдат с мир и че ще им бъде простено всичко, каквото са сторили, и смъртта на кобилата.

Да оставим това и да кажем как доня Марина, въпреки че бе туземка, се държеше много мъжествено и макар да слушаше всеки ден, че искат да ни убият и да изядат месата ни с чушки, и да ни беше виждала в миналите битки застрашително обкръжени от индианци, а сега всички ранени и болни, никога не видяхме слабост в нея, а много по-голяма сила, отколкото подобава на една жена; и сега доня Марина заедно с Херонимо де Агилар каза на пратениците да отидат с мир и ако не се върнат до два дни, ще ги избием и ще опустошим земите им и чак в техния град ще ги потърсим. След тези заплашителни думи те тръгнаха за главния град на Тласкала, където се намираха старият Шикотенга и Масеескаси.