Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (59)

Глава LVIII
За голямата битка, която водихме с войската на Тласкала

На другия ден сутринта, пети септември, изведохме конете в боен ред, включително и ранените; нито един от тях не остана извън строя, защото от всеки щяхме да имаме полза. Стрелците с арбалети бяха предупредени да спазват строг ред при разходването на мунициите и докато едните зареждат, другите да стрелят; същото се отнасяше и за стрелците с пушки; войниците, въоръжени с мечове и щитове, трябваше да пронизваме враговете в корема, за да не се осмелят да се приближат както предишния път. Артилерията също беше много добре подготвена. За конниците важеха предишните наставления: да си помагат, да удрят по лицата и очите, никой войник да не се дели от ескадрона. Така излязохме с развято знаме от лагера; четирима войници пазеха знаменосеца Корал.

Не бяхме изминали и четвърт левга, когато видяхме нивите, пълни с индиански воини, с големи украшения от пера, със своите бойни знаци и голям шум от тръби и рогове. Тук трябва добре да се опише и да се разкаже това, което преживяхме в тази опасна битка, защото от всички страни ни обградиха толкова много воини, че картината можеше да се сравни с големи ливади, широки две левги и също толкова дълги, почернели от индианци, и по средата ние, четиристотин души. Така си беше: цялото поле пълно с индианци, а ние едва четиристотин бойци, много от които ранени и болни. А и знаехме със сигурност, че този път те идваха с твърдото намерение да не оставят жив човек от нас и до един да ни принесат в жертва на своите идоли.

Да се върнем към битката. Като ни започнаха с прашките — истинска градушка от камъни! А за стрелците с лъкове да не говорим — земята стана на харман от чаталести опалени пръчки, които пробиват всякакви доспехи и пронизват незащитените части на тялото; а бойците с мечове, щитове и боздугани как ни притискаха и с каква ярост налитаха, с какви крясъци и викове! Ние удържахме набезите им със залповете на топовете, на пушките и арбалетите, който им причиняваха големи загуби. Тези, които стигаха до нас с мечовете и боздуганите си, получаваха поразяващи удари от нашите мечове; принуждавахме ги да се отдръпнат и затова не се осмеляваха да влизат в близък бой, както миналия път. Конниците бяха толкова изкусни и се биеха тъй храбро, щото след бога, който ни закриляше, те бяха най-голямата ни сила.

Тогава аз видях нашия батальон полуразбит; виковете на Кортес и на другите капитани не помагаха да затворим пробива в нашите редици. Толкова много индианци връхлетяха върху нас, че като по чудо и само с мечовете си ги накарахме да се отдръпнат, с което възстановихме бойния си ред.

Едно-единствено обстоятелство ни даваше живот и то беше, че тъй като индианците бяха много и скупчени на едно място, нашите залпове им причиняваха големи загуби и освен това нямаха добро командуване: вождовете им не можеха да съберат хората си. Научихме също, че след предишната битка възникнали разправии и съперничество между Шикотенга и един друг капитан, син на Чичимекатекле, които се обвинявали един друг, че не се били, както трябва. Синът на Чичимекатекле казал, че се е бил много по-добре от Шикотенга и ще го накара да разбере това. Така че в тази битка той не пожелал да помогне със своите хора на Шикотенга. Също разбрахме със сигурност, че е призовал войската на Уешосинго да не се бие. Освен това в предишната битка индианците се бяха изплашили от конете, топовете, мечовете, от нашата храброст и от голямата божия милост, която ни даваше сили да се държим. Тъй като двама капитани не се подчиниха на Шикотенга, ние им причинихме големи загуби и избихме много индианци, които те скриваха; понеже бяха многобройни, щом ранявахме някого, веднага го отнасяха на гръб от полесражението, та както и в предишната битка не можахме да видим убит индианец. Те започнаха да се бият с по-малко стръв и като видяха, че войските на двамата споменати от мен капитани не идват да им помогнат, започнаха да отстъпват по малко, още повече че в битката убихме един от най-главните им капитани, без да броя другите жертви; та започнаха да се оттеглят в добър ред и конниците ги преследваха на съвсем малко разстояние, защото не можеха да се държат на конете от умора. Като се видяхме освободени от това голямо множество индиански бойци, благодарихме горещо на бога за избавлението си.

Там убиха един наш войник и раниха повече от седемдесет; раниха също така и всичките ни коне. Мен ме раниха на две места: едната рана беше от камък в главата, а другата от стрела в бедрото, но те не бяха такива, че да ми попречат да воювам и да стоя на стража. Така постъпваха и всички наши войници, които биваха ранени; ако раните не бяха много опасни, трябваше да се бием и да стоим на пост, тъй като иначе оставаха много малко хора невредими. След това се упътихме към лагера много доволни и благодарихме на бога за победата, погребахме убития в една от ония къщи, изкопани под земята, за да не видят индианците, че и ние сме смъртни, а да вярват, че сме теулес, както казваха. Натрупахме много пръст върху къщата, за да не мирише тялото, и всички ранени се лекуваха. Ох, какви болки бяха, нямаше с какво да ги облекчим, дори масло и сол за цяр нямахме! И друга голяма нужда имахме, от топли дрехи; от заснежената планина духаше толкова студен вятър, че ни караше да треперим, тъй като копията, пушките и арбалетите никак не ни топлеха.

През нощта спахме по-спокойно от предишната, защото имахме голям брой съгледвачи, разузнавачи, стражи и патрули. В оная битка пленихме трима индиански първенци.