Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (56)

Глава LV
Как се реши да тръгнем през Тласкала

След като излязохме от Кастилбланко, тръгнахме по нашия път, съгледвачите винаги напред, готови за бой и в отличен ред, стрелците с арбалети и пушки на най-подходящите места в строя, конниците в пълна готовност и всички ние, облечени със защитните ризници, както обикновено. Вървейки по този начин, стигнахме в малкото селище Шаласинго; там ни дадоха една златна огърлица, няколко наметала и две индианки.

Както казах, от това селище изпратихме двама пратеници с едно писмо до Тласкала. Изпратихме ги да кажат на тамошните индианци, че отиваме в тяхното селище с добри намерения, че няма да им причиним никакво зло, а искаме да ни станат приятели. Работата беше, че в онова малко селище ни уверяваха, че цяла Тласкала се вдигнала на оръжие против нас, тъй като, изглежда, бяха научили, че отиваме нататък и водим със себе си много приятели както от Семпоал, така и от Шокотлан и от другите селища, през които бяхме минали; всички те доскоро плащаха данък на Монтесума, затова тласкалтеките бяха сигурни, че отиваме на война против тях; понеже и друг път са навлизали с измами и без много шум в земята им и са я ограбвали, те помислили, че и този път ще ги сполети същото. По тази причина, щом пристигнали нашите пратеници с писмото и шапката, не ги оставили да предадат посланието ни, а ги заловили в плен, без да ги изслушат.

Чакахме отговора два дни и понеже пратениците не се върнаха, Кортес поиска от Шаласинго двадесет индианци първенци, които ни бяха дадени с охота. На другия ден тръгнахме за Тласкала, уповавайки се на божията помощ и както си вървяхме по пътя, видяхме да се връщат нашите пратеници, които тласкалтеките бяха затворили. Изглежда, че в бъркотията около войната, индианците, които ги пазели, не са били много бдителни. Те идваха толкова уплашени от това, което бяха видели и чули, че не можеха да говорят; казаха, че когато ги затворили, ги заплашвали и им викали: „Сега ще избием тези, които вие наричате теулес, и ще изядем месата им, и ще видим дали са толкова безстрашни, колкото разправяте; ще изядем и вашите меса, защото идвате с предателства и лъжи по заповед на онзи предател Монтесума.“ И колкото и да ги убеждавали нашите пратеници, че сме против мексиканците и че искаме да имаме всички тласкалтеки като братя, не вземали от дума.

Когато Кортес и всички ние чухме тези надменни думи и че тласкалтеките се готвят за война, макар че работата беше много сериозна, казахме в един глас: „Щом е така, напред и на добър час.“ И уповавайки се на бога, развяхме нашето знаме, което носеше знаменосецът Корал, и тръгнахме, защото индианците от селището, където пренощувахме, ни уверяваха, че тласкалтеките ще излязат насреща ни, за да защищават подстъпите към града. Същото ни казаха и индианците от Семпоал.

Та както вървяхме така, приказвахме как трябва да влизат в боя и да се оттеглят конниците: с леко задържане на конете, копията наведени и в редица по трима, за да си помагат, и когато нападаме индианските ескадрони, да държат копията си на равнището на очите на противниците и да удрят безспир, за да не им ги измъкнат от ръцете; ако това се случи, да удрят с всичка сила, като си помагат с мишниците и да пришпорват конете, ако копието не излиза от тялото на врага, или да повлекат индианеца подире си.

Ще кажете сега защо толкова припряност, преди още да са ни нападнали противниковите воини. На това ще отговоря с думите на Кортес: „Вижте, господа, разбирате, че сме малко. Трябва винаги да сме нащрек и готови, все едно че всеки момент виждаме да идват насреща ни противниците и не само да идват, а и че сме в сражение с тях. И понеже много пъти се е случвало да улавят копията, затова трябва да сме подготвени за такива случаи и за всички останали неща, необходими в бой. Вече добре разбрах, че в бой нямате нужда от напомняне, защото колкото и да ви обяснявам това, вие го правите с много по-голям кураж.“

По този начин изминахме около две левги и се натъкнахме на една крепост, направена от зидан камък и друга една смола, толкова твърда, че и с железни кирки не можехме да я разбием. Така беше иззидана, че беше трудна за превземане. Спряхме се да я разгледаме и Кортес попита индианците от Шокотлан с каква цел са направили тази крепост. Те казаха, че тъй като между техния господар Монтесума и тласкалтеките постоянно имало войни, тласкалтеките са я направили толкова яка, за да защитят своите селища, защото това беше тяхна земя. Починахме малко и тази крепост ни накара доста да се замислям. Кортес каза: „Господа, да следваме нашето знаме, то е знак на светия кръст и с него ще победим.“ Всички в един глас му отговорихме, че сме тръгнали в добър час и че бог е истинската крепост и сила.

Не много далеч оттам нашите съгледвачи видели тридесетина индианци, които били тръгнали на разузнаване и носели боздугани, щитове, копия и украшения от пера. Боздуганите им са от кремъци, които режат повече от бръсначи, и са сложени по такъв начин, че нито могат да се строшат, нито да се махнат остриетата, и са дълги колкото монтантес^[1], носеха и своите военни отличия и украшения от пера, както вече казах. Щом ги видели, нашите съгледвачи веднага се върнали да ни уведомят. Кортес заповяда на тях самите да ги преследват и да се опитат да хванат някого от индианците, без да го наранят. Веднага изпрати и други пет души на коне да им помогнат, в случай че има засада. Цялата наша войска ускори ход, удължихме крачката и продължихме в много добър походен строй, защото индианците, които водехме със себе си, ни казаха, че сигурно противникът има голям брой бойци в засада.

Щом като тридесетте индианци видяха, че конниците се отправят към тях и ги викат с ръка, не изчакаха да ги наближат. Нашите се опитаха да заловят някого от тях, но те се защищаваха много добре; със своите боздугани и копия раниха конете.

Когато нашите видяха как яростно се защищават индианците и че конете са ранени, сториха това, което бяха принудени да сторят: убиха петима от тях. В това време върху тях връхлетяха повече от три хиляди тласкалтеки, които стояха в засада, и започнаха да обсипват със стрели конниците, които вече се бяха събрали. Дадоха им истинско сражение със стрели и опалени пръчки, а със своите боздугани правеха чудеса. В това време пристигнахме ние с топовете, пушките и арбалетите и малко по малко индианците започнаха да отстъпват, макар че продължиха да се бият мъжки и в добър ред.

Тъй като вече се свечеряваше, индианците започнаха да се оттеглят и ние се отказахме да ги преследваме. От техните паднаха убити към седемнадесет души, без да се броят многото ранени. Мястото на тези схватки беше равно и имаше много къщи и ниви с царевица и магей^[2], от който те правят вино.

Пренощувахме до една рекичка и с лойта на един дебел индианец, който бяхме убили и изтърбушихме, си лекувахме раните, тъй като нямаше масло. И добре си хапнахме за вечеря едни кученца, които отглеждат тук, защото всички къщи бяха празни; индианците бяха вдигнали цялата си покъщнина; бяха взели и кученцата със себе си, но нощем те се връщаха в къщите и там ги улавяхме; те бяха много добра подкрепа за стомаха.

От страх да не ни нападнат, цялата нощ бяхме нащрек с усилени стражи, патрули и съгледвачи, конете оседлани и със сложени юзди.