Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (55)

Глава LIV
Как се разпоредихме да тръгнем за град Мексико

След като обмислихме добре похода към Мексико, посъветвахме се кой път да хванем и послушахме първенците от Семпоал, че най-добър и най-подходящ е пътят през провинция Тласкала, тъй като тласкалтеките били техни приятели и смъртни врагове на мексиканците.

Индианците от Семпоал вече бяха подбрали четиридесет първенци, все храбри воини, които тръгнаха с нас и много ни помогнаха в оня поход. Освен това ни дадоха двеста носачи за артилерията; ние, бедните войници, нямахме никаква нужда от тях, тъй като по онова време нямахме нищо за носене, освен нашите оръжия: било копия, било пушки, арбалети, щитове и най-различни други бойни принадлежности, с които спяхме и вървяхме, обути в нашите алпаргатас, които ни бяха като обувки, и както казах, винаги нащрек и готови за бой.

Тръгнахме от Семпоал в средата на месец август 1519 г., винаги в много добър ред, със съгледвачи и с по няколко от най-пъргавите войници напред.

С първия преход стигнахме до едно селище, което се нарича Халапа и оттам до Сокочима^[1], която беше голяма крепост и трудна за превземане; там имаше много лозници с местно грозде. Чрез доня Марина и Агилар, нашите преводачи, казахме на индианците от тези селища всичко относно нашата свята вяра и че сме васали на императора дон Карлос, който ни е изпратил да спрем жертвоприношенията на хора и кражбите; обяснихме им още много други неща, които трябваше да знаят. Тъй като те бяха приятели на индианците от Семпоал и не плащаха данъци на Монтесума, намерихме у тях доброжелателност и те гостоприемно ни нахраниха. Във всяко селище поставихме по един кръст и обяснихме на жителите какво означава той и че трябва много да го почитат.

От Сокочима през един проход пресякохме едни високи планини и стигнахме в друго селище, което се нарича Техутла, и там също ни посрещнаха дружелюбно, защото и тези индианци не бяха зависими от Монтесума. В това селище завърши изкачването на планините; навлязохме в една ненаселена област, където беше много студено, падна градушка и валя дъжд. И онази нощ останахме гладни. От една близка заснежена планина духаше леден вятър, който ни караше да треперим от студ^[2], тъй като бяхме дошли от Куба и от Виля Рика, а по тези брегове е много горещо. Когато навлязохме в студената земя, нямахме никакви топли дрехи да облечем, освен бойните ризници, които бяха на гърба ни. Понеже бяхме свикнали на други температури, не можехме да понасяме студа и мраза.

Оттам минахме през друг проход, където намерихме самотни къщи и големи светилища на идоли; до тях имаше големи камари дърва за светилищата. Там също нямаше какво да ядем и студът беше много голям.

Оттам навлязохме в землището на едно селище, което се нарича Шокотлан, и изпратихме двама индианци от Семпоал да кажат на вожда кои сме и че идваме с добри намерения. Селището беше подвластно на Мексико и вървяхме винаги нащрек и в боен ред, защото виждахме, че тази земя е друга.

Като видяхме да се белеят много тераси и къщите на вожда и светилищата, които бяха много високи и варосани и приличаха на някои селища в нашата Испания, дадохме на това селище името Кастилбланко, тъй като едни португалски войници, които бяха с нас, казаха, че прилича на град Кастилбланко в Португалия — и сега се казва така.

Щом в селището научиха от нашите пратеници, че отиваме натам, вождът заедно с други първенци излезе да ни посрещне; този вожд се казваше Олинтекле^[3]. Заведоха ни в едни къщи и донесоха за ядене, но твърде малко и с неохота. След като ядохме, Кортес ги запита чрез нашите преводачи за техния господар Монтесума. Вождът каза, че във всички подвластни провинции той има големи военни сили и освен това много войски по границите и в съседните провинции. След това разказа и за голямата крепост Мексико и как къщите са построени сред вода и от една къща до друга може да се отиде само по мостове или с канута. Всички къщи имали тераси и при нужда мексиканците поставяли прикрития на всяка тераса и така я превръщали в крепост; за да се влезе в града, имало само три главни пътя: на всеки път — четири-пет канала, които го пресичали; на всеки канал имало мост и като се вдигнел който и да е от тези дървени мостове, невъзможно било да се влезе в Мексико.

След това разказа за многото злато, сребро, скъпоценни камъни и други богатства, които имал Монтесума, и безчет други неща, които показваха какъв велик господар е той. Кортес и всички ние останахме удивени, като го слушахме. Колкото и да разправяха за голямата му крепост и за мостовете, ние, испанските войници сме такива, че вече бяхме готови да си опитаме щастието, макар това да ни изглеждаше невъзможно, както посочваше и казваше Олинтекле. В действителност Мексико беше много по-силно и имаше много по-големи и по-яки каменни стени, отколкото се говореше, защото едно е да го видиш с очите си и друго е да ти го описват. Вождът каза, че Монтесума е толкова велик господар, че владее всичко, каквото пожелае, и не се знае дали ще бъде доволен, като научи за нашето идване в селището и за това, че са ни дали храна и подслон без негово разрешение.

Кортес им каза чрез нашите преводачи: „Прочие известявам ви, че ние идваме от далечни земи по заповед на нашия крал и господар — императора дон Карлос, на когото са васали много и велики владетели. Той ни изпраща да заповядаме на този ваш велик Монтесума да престане да принася човешки жертви и да убива индианци, повече да не ограбва своите васали, да не завладява нови земи и да признае властта на нашия крал и господар. И сега ви казвам същото на вас, Олинтекле, и на всички останали вождове, които сте тук: да престанете с вашите жертвоприношения, да не ядете месата на вашите ближни, да не се отдавате на содомии и на други порочни неща, каквито имате обичай да правите, защото така повелява нашият господ бог, когото ние почитаме и в когото вярваме, който ни дава живота и смъртта и който ще ни отведе на небета.“ Той им обясни още много неща относно нашата вяра. Те го изслушаха с мълчание.

Кортес се обърна към войниците, които бяхме наблизо, и каза: „Е, господа, струва ми се, че не остава нищо друго, освен да поставим един кръст.“ Отговори му отец Бартоломе де Олмедо: „Струва ми се, господарю, че още не е дошло времето да поставим кръст в тези селища, защото жителите им са без срам и страх, и тъй като са васали на Монтесума, могат да изгорят кръстовете или да направят някоя друга поразия. Това, което им се каза, е достатъчно, докато не добият по-големи познания по нашата свята вяра.“ Така и не поставихме кръст.

Да оставим това и светите проповеди и да кажем сега за огромната хрътка на Франсиско де Луго. Тя много лаеше нощем и, изглежда, вождовете от селището са попитали нашите приятели от Семпоал какво е това, лъв ли е, тигър ли е, или друго животно, с което убиваме индианците. Те им отговорили: „Водят го да убива тези, които ги сърдят.“ Също така ги попитали за топовете, които носехме: какво правим с тях. Нашите приятели от Семпоал отговорили, че с камъните, които слагаме вътре, убиваме когото поискаме и че с конете, които тичат като елени, настигаме всеки, когото им заповядаме да гонят. Тогава Олинтекле казал на останалите първенци: „Щом като вършат такива неща, сигурно са теулес.“ Нашите приятели отговорили: „Как така? Чак сега ли го разбрахте? Гледайте да не ги разгневите, защото те веднага разбират какво имате наум. Тези са същите теулес, които хванаха бирниците на вашия велик Монтесума и заповядаха да не им се плащат данъци по всичките планински селища, също и в нашия град Семпоал; те са същите, които махнаха от светилищата нашите теулес и сложиха своите; те победиха бойците от Табаско и Чампотон; толкова са добри, че ни сдобриха с жителите на Сингапасинга. Освен това вече сте видели как великият Монтесума при цялата си власт им изпраща злато и наметала. Сега те са дошли във вашето селище и виждаме, че не им давате нищо. Бързо идете да донесете някакъв подарък за тях.“ Така че водехме със себе си добри застъпници, защото индианците тозчас донесоха четири обици, три огърлици и едни гущерчета — всичко това от нископробно злато. Доведоха също и четири индианки, които бяха добри за месене на хляб, и един товар с наметала. Кортес ги прие с весело изражение и големи похвали. Спомням си, че на един площад, където бяха светилищата им, имаше толкова купища черепи на мъртъвци, че не можеха да се преброят по реда, в който бяха натрупани, и сигурно бяха повече от сто хиляди, повтарям отново, сто хиляди. От другата страна на площада също имаше грамадни купища кости от крака, които не можеха да се преброят. На едни греди бяха окачени цели нанизи от човешки глави; тези кости и черепи се пазеха от трима жреци, които, както разбрахме, се занимаваха само с това. Подобни картини виждахме във всички селища от вътрешността, така беше и в Тласкала.

След всичко това, което описах, решихме да продължим пътя си през Тласкала, тъй като нашите приятели казваха, че е много близо и границите са тъдява, белязани с едни камъни. Запитан за най-добрия и най-равен път към Мексико, Олинтекле каза, че той минава през един голям град, който се казва Чолула, но индианците от Семпоал посъветваха Кортес: „Сеньор, не минавай през Чолула, защото жителите му са много коварни и Монтесума винаги държи в него военни гарнизони.“ По-добре било да тръгнем през Тласкала, тъй като тамошните индианци били техни приятели и врагове на мексиканците. Решихме да последваме съвета на индианците от Семпоал, пък каквато е божията воля, всичко е в ръцете на бога.

Кортес поиска от Олинтекле двадесет души капитани да дойдат с нас и той ни ги даде. На другия ден сутринта се упътихме към Тласкала и стигнахме в едно селце, което беше на индианците от Шаласинго^[4]. Оттам изпратихме като вестители двама от първенците на Семпоал; те бяха от тези, които приказваха все хубави работи и хвалби за тласкалтеките и че били техни приятели. Изпратихме им едно писмо, макар да знаехме, че няма да го разберат; изпратихме също така и една плетена червена шапка от Фландрия, каквито се носеха по онова време.