Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Historia verdadera de la conquista de la Nueva Espana, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Евтим Станков, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Велики географски открития
- Доколумбова Америка
- Експедиции
- Индианска тематика
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Ренесанс
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly(2017)
Издание:
Автор: Бернал Диас дел Кастильо
Заглавие: Истинската история за завоюването на Нова Испания
Преводач: Евтим Станков
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: Испански
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1979
Тип: Мемоари/Спомени
Националност: Испанска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 30.I.1979 г.
Редактор: Димитричка Железарова
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Румен Стоянов
Художник: Димитър Трайчев
Коректор: Жулиета Койчева, Елена Върбанова, Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2804
История
- —Добавяне
Глава IV
За битките, които водихме в колибите и царевичните ниви
Докато пълнехме съдовете с вода, по брега дойдоха много ескадрони индианци от Потончан със своите памучни ризници, които им стигаха до коленете, с лъкове, стрели, копия, щитове, мечове, които въртяха с две ръце, прашки и камъни, с обичайните им украшения от пера на главите. Лицата им бяха боядисани в бяло, черно и охра. Идваха мълчешком право срещу нас, без да проявяват враждебност; със знаци ни попитаха дали идваме оттам, откъдето изгрява слънцето, и ние им отговорихме утвърдително, също със знаци. Блъскахме си главите тогава и се чудехме какво ли могат да означават тези въпроси, които ни бяха задали и индианците от Ласаро; така и никога не разбрахме.
Това трябва да е било привечер, по времето за вечерна молитва. Индианците се оттеглиха към едни колиби наблизо, а ние поставихме часовои и съгледвачи и бяхме нащрек, защото не изглеждаше да е на добро това струпване на хора.
Докато будувахме цяла нощ, чухме да идва нов голям ескадрон индианци от селището, всички в бойно снаряжение. Започнахме да се съвещаваме какво да правим; някои войници съветваха да се върнем на корабите. Повечето бяха на мнение, че ако тръгнем назад, индианците ще се нахвърлят върху нас, а това щеше да представлява голям риск за живота ни. Други смятахме, че е по-добре ние да ги нападнем през нощта, защото, както казва поговорката, който напада, побеждава, макар че на всеки от нас се падаха по двеста индианци. Докато вземем решение, се разсъмна и ние започнахме да се окуражаваме едни други да бъдем с по-твърди сърца в битката и с божия помощ да се опитаме да си спасим живота.
Денят беше ясен и ние видяхме да идват още много индиански бойци с развети знамена, с украшенията си от пера, с бойните си барабани. Те се присъединиха към дошлите предната нощ и ни обградиха отвсякъде. Обсипаха ни с дъжд от стрели, варас[1] и камъни, хвърлени с прашки, и раниха към осемдесет от нашите войници; после влязоха в ръкопашен бой с копия, със стрели, с мечове от черупки, които те размахваха с две ръце; така че едва ги удържахме. Ние също въртяхме умело мечовете и ножовете; арбалетите не спираха — докато едни стреляха, други зареждаха. Принудихме ги да отстъпят малко, но и тогава продължиха да ни обсипват със стрели от безопасно за тях разстояние.
По време на битката индианците се насърчаваха с викове: „Ал калачуни, ал калачуни“, което на техния език означаваше да нападнат нашия предводител и да го убият; нанесоха му десет рани със стрели. Мен също ме улучиха три стрели — едната рана беше твърде опасна, в левия хълбок. Всички наши войници бяха ранени с копия, а двама плениха и отвлякоха живи.
От селището идваха нови и нови ескадрони и носеха храна, вода и много стрели, а всички ние бяхме вече ранени; бяха загинали към петдесет войници, а самият капитан беше целият в кръв. Тъй като нямахме повече сили да продължим сражението, решихме с целия си кураж да атакуваме и да разкъсаме обкръжението, за да се доберем до спасителните лодки, които бяха близо до брега. Това ни спаси. Прегрупирахме се и се хвърлихме всички върху индианците; не са за описване свиренето, крясъците и градушката от стрели и копия, които се изсипаха върху нас.
И друга беда ни сполетя: тъй като се вкопчвахме всички наведнъж в спасителните лодки, те не можеха да ни удържат и се преобръщаха. Така че кой както може, уловени за бордовете, до пояс във водата и на места с плуване, стигнахме до най-малкия кораб, който бързаше към нас да ни помогне. При качването на кораба раниха много от нашите войници, особено тези, които се бяха уловили за кърмата на спасителните лодки; индианците стреляха по тях като по мишени и дори влизаха в морето с копията си. С големи усилия успяхме да се измъкнем живи от яростта на тези хора.
След като се качихме на корабите, установихме, че липсват към петдесет войници заедно с двамата, които попаднаха в плен; след няколко дни хвърлихме други петима в морето — те умряха от раните си и от голямата жажда, която ни измъчваше. Това селище се казва Потончан, но на мореплавателските карти моряците го означиха като Бряг на лошата битка.
Щом се оказахме в безопасност на корабите, благодарихме горещо на бога за спасението си. Когато лекувахме раните си, някои от войниците стенеха от болка, тъй като се бяха простудили и от солената вода раните се бяха подули; други проклинаха кърмчията Антон де Аламинос и неговото упорство да огледаме тази суша, за която той продължаваше да твърди, че е остров.