Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (42)

Глава XLI
Как влязохме в Семпоал

Преспахме в селцето, в което ни настаниха дванадесетте индианци, и след като се осведомихме добре за пътя, който трябваше да хванем, за да отидем в града-крепост, рано сутринта на другия ден изпратихме вест на вождовете на Семпоал, че тръгваме с добри намерения. За тази цел Кортес изпрати шест индианци, а останалите шест останаха да ни водят. Той заповяда също така да се турят в ред топовете, пушките и арбалетите и изпрати съгледвачи напред в полето. Конниците и всички останали вървяхме с голяма предпазливост, докато стигнахме на една левга от селището. Като наближихме, излязоха да ни посрещнат от името на вожда двадесет първенци и донесоха няколко ананаса и благоуханни рози от тази земя и с голяма любов ги дадоха на Кортес и на конниците. Казаха, че техният господар ни очаква в дома си и понеже е много пълен и тежък, не може да дойде да ни посрещне.

Кортес им благодари и те заминаха напред. Навлязохме между къщите и като видяхме колко голямо е селището, много се учудихме — по-голямо не бяхме виждали. Като гледахме колко зеленина има — същинска градина — и улиците пълни с мъже и жени, които излизаха да ни видят, благодарихме на бога, че открихме тази земя.

Нашите полски съгледвачи, които бяха на коне, стигнали до един голям площад и дворове, където се намирали помещенията за гости. Изглежда, само преди няколко дни ги били измазали и варосали и тъй като индианците правят това чудесно, на един от конниците му се сторило, че това блестящо бяло сигурно е от сребро, та обърнал коня си и хукнал презглава да съобщи на Кортес, че стените са от сребро. Доня Марина и Агилар казаха, че това ще да е вар, и всички много се смяхме на неговото сребро и безумие. После, винаги му казвахме, че всичко, що е бяло, за него е сребро.

Да оставим шегата и да кажем как стигнахме до помещенията, отредени за нас, и как дебелият касик излезе да ни посрещне в двора; така ще го наричам, защото наистина беше много дебел. Той оказа голяма почит на Кортес и го прекади по техния обичай, а Кортес го прегърна. Настаниха ни в едни големи и хубави къщи, в които се побрахме всички, и ни дадоха храна. Сложиха и едни кошници със сливи, на които тъкмо им беше времето и имаше много, а също и царевичен хляб. Тъй като бяхме много изгладнели и не бяхме виждали толкова много храна дотогава, нарекохме този град Вилявисиоса^[1], а други го нарекоха Севиля.

Кортес заповяда никой от войниците да не дразни индианците и да не се отдалечава от площада. След като касикът разбра, че сме се нахранили, изпрати вест на Кортес, че иска да го види. Той дойде, придружен от голяма свита първенци, всички със златни халки на долните бърни и разкошни наметала.

Кортес също излезе от къщата да го посрещне и с големи ласкателства и любезности отново го прегърна. След това дебелият касик заповяда да донесат дарове, които се състояха от златни украшения и наметала с неголяма стойност, и каза на Кортес: „Лопе лусио, лопе лусио, приеми това благосклонно.“ Да би имал повече злато, би му дал.

Кортес му каза чрез доня Марина и Агилар, че ще му се отплати с добри дела, да кажат от какво се нуждаят и той ще го изпълни, защото сме васали на един много велик господар, императора дон Карлос, който управлява много царства и господарства и ни изпраща да защищаваме оскърбените, да наказваме лошите и забранява да се принасят в жертва живи същества; обяснихме им също така много неща относно нашата свята вяра.

След като чу това, дебелият касик започна да въздиша и да се оплаква от великия Монтесума и от неговите губернатори. Каза, че Монтесума го е поробил отскоро и му е взел всичките златни скъпоценности, и така се заканва, че не се осмеляват да направят нищо противно на неговите заповеди, тъй като той е велик господар на големи градове, земи, васали и войски.

От тези оплаквания Кортес разбра, че не ще може веднага да реши чия страна да вземе. На индианците каза, че ще направи всичко възможно да не бъдат повече унижавани, но първо ще отиде да види своите акалес, което на индиански означава кораби, и ще настани командуването в селището Киауицтлан; след като се установи там, ще се видят за повече време. Дебелият касик отговори, че е напълно съгласен.

На другия ден сутринта напуснахме Семпоал. Касикът беше приготвил около четиридесет индианци носачи, които по онези места се наричат тамемес и носят на гръб две ароби^[2] товар на пет левги. Като видяхме толкова много индианци за товара, много се зарадвахме, тъй като преди това винаги носехме на гръб раниците си; само тези, които имаха индианци в Куба, не носеха сами вещите си, но в цялата армада те бяха пет-шест души. Доня Марина и Агилар ни казаха, че по тези земи, когато има мир, вождовете са задължени да ни дават такива тамемес, така че отсега нататък, където и да идехме, трябва да искаме индианци за товарите.

Кортес се сбогува с дебелия касик и на следващия ден продължихме по пътя си. Преспахме в едно селце близо до Киауицтлан, в което нямаше хора; жителите на Семпоал ни донесоха вечерята.