Глава XL
Как бе решено да изпратим Педро де Алварадо навътре в сушата да търси царевица и друга храна
След като се разпоредихме и сторихме всичко това, решихме да изпратим Педро де Алварадо навътре в сушата към едни селища, за които бяхме чули, че не са много далеч, за да види каква е земята и да донесе царевица и друга храна, от която имахме голяма нужда в лагера. Той взе със себе си сто войници, между които петнадесет стрелци с арбалети и шестима с пушки. Повече от половината от тези войници бяха привърженици на Диего Веласкес; всички, които подкрепяхме Кортес, останахме от страх да не би да станат размирици и да се вдигнат срещу него.
Така Алварадо отиде до близките селца, подчинени на едно по-голямо селище, наречено Котастан[1]; жителите им говореха езика на Кулуа. Пристига Педро де Алварадо и ги намира съвсем безлюдни, с пресни следи от жертвоприношения на мъже и момчета в техните светилища; стените и олтарите опръскани с кръв, а сърцата — сложени пред идолите. Намира също така камъните, върху които са ги убили, и кремъчните ножове, с които са им разрязали гърдите, за да изтръгнат сърцата. Педро де Алварадо каза, че намерили почти всички трупове без ръце и крака; местните жители ги взели, за да ги изядат, както му обяснили други индианци. Нашите войници бяха потресени от тези жестокости.
Да оставим сега жертвоприношенията, тъй като оттук нататък във всяко селище само това намирахме, и да се върнем при Педро де Алварадо. В тези селища той намерил много храна, но жителите били избягали същия ден; останали само двама индианци, които му донесли царевица. Всеки войник нарамил кокошки и зеленчуци. Върнаха се в лагера, без да причинят други щети, макар да имало достатъчно причини, но така беше заповядал Кортес, за да не се повтори случилото се в Косумел.
В лагера се зарадвахме на тези малки припаси, защото всички беди и трудности се забравят, като се нахрани човек.
Тъй като беше много усърден във всичко, Кортес се постара да спечели привържениците на Диего Веласкес. Едни с подаръци от събраното злато, което разбива и яки скали, други с различни обещания, той ги привлече на своя страна и освободи тези, които беше затворил, с изключение на Хуан Веласкес де Леон и на Диего де Ордас, оковани във вериги на корабите. Няколко дни след това освободи и тях от затвора и ги направи много добри и истински свои приятели, както ще видите по-нататък, и всичко със злато, което ги укроти.
След като нещата се уредиха по този начин, решихме да отидем в селището, което приличаше на крепост, наречено Киауицтлан, като корабите се отправят към скалата и пристанището, разположено срещу селището на около една левга от него. Както плавахме край брега, спомням си, че убихме една голяма риба, която морето беше изхвърлило на сушата.
Стигнахме до една река, където сега е заселен град Веракрус. Реката беше доста дълбока и я пресякохме с едни разбити канута, прилични на корита, със салове и с плуване. От другата страна на реката имаше няколко селища, подчинени на едно по-голямо, наречено Семпоал[2]; оттам бяха петимата индианци със златни халки на долните устни, които дойдоха като пратеници при Кортес, когато бяхме сред пясъците — същите, които бяхме нарекли лопеслусиос. Намерихме много светилища с идоли и жертвеници с локви кръв и димящи кадилници, кремъчните остриета, с които бяха разсичали жертвите, пера от папагали и много книги от тяхната хартия, сгънати на дипли като кастилско сукно. Не намерихме никакви индианци, всички бяха избягали от страх, тъй като никога не бяха виждали хора като нас, нито коне.
Там преспахме онази нощ, без да намерим нещо за вечеря, а на другия ден тръгнахме на запад, навътре в сушата; оставихме брега, без да знаем пътя. Нагазихме в едни хубави ливади, които наричат савани. В тях пасяха няколко елена и Педро де Алварадо се спусна с алестата си кобила след един от тях. Успя да го удари с копието си, но еленът, макар и ранен, избяга в гората и не можахме да го намерим.
В този момент видяхме, че идват дванадесет индианци, обитатели на колибите, в които нощувахме. Те носеха кокошки и царевичен хляб. Чрез нашите преводачи казаха на Кортес, че техният господар изпраща тези кокошки и ни моли да отидем в селището, което се намираше на около един ден път, според както посочиха.
Кортес им благодари, похвали ги и продължихме по-нататък. Преспахме в друго малко селище, в което също бяха правили много жертвоприношения. Тъй като вече сигурно ви е омръзнало да слушате за толкова много индианци и индианки, които намирахме принесени в жертва, ще продължа по-нататък, без да разказвам за това, и ще кажа как в селцето ни дадоха храна и научихме, че пътят за Киауицтлан минава през Семпоал.
