Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (4)

Глава III
Как продължихме все на запад покрай брега

Като мислехме, че плаваме край остров — така твърдеше нашият кърмчия Антон де Аламинос, — ние се придвижвахме много внимателно, само през деня. На петнадесетия ден видяхме едно селище, доста голямо на пръв поглед, а до него — залив и лиман. Решихме, че там сигурно ще има река или ручей, откъдето бихме могли да вземем вода, от която имахме голяма нужда, тъй като буретата и другите съдове течаха; всички бяхме бедни хора и нямахме достатъчно злато да купим добри съдове и въжета, та затова изпитвахме постоянна липса на вода и се налагаше да слезем на брега до селището. Денят беше неделя, Свети Лазар^[1], и ние нарекохме това селище Ласаро; така се намира на мореплавателските карти, а индианското му име е Кампече^[2].

Прочие, за да можем да слезем всички наведнъж, решихме да отидем с най-малкия кораб и три от лодките, всеки с оръжието си, за да не ни изненадат както при Пунта де Коточе. И тъй като в ония лимани и заливи морето е много плитко, пуснахме котва на повече от една левга от сушата и дебаркирахме близо до селището. Там имаше кладенец с хубава вода, от който се снабдяваха местните жители — както видяхме, по онези земи нямаше реки.

Тъкмо напълнихме буретата и се готвехме да се върнем на корабите, и от селището дойдоха петдесет индианци с хубави памучни наметала. По всичко изглеждаше, че бяха вождове и идваха с мир. Със знаци те ни попитаха какво търсим тук. Обяснихме им, че сме слезли само да вземем вода и се връщаме на корабите; пак с ръце те ни попитаха дали идваме от изток и повтаряха „кастилан, кастилан“, но ние не обърнахме внимание на приказките им. След това ни поканиха да идем с тях в селището и ние, като се посъветвахме помежду си, решихме да отидем в боен ред и да бъдем много нащрек.

Заведоха ни в едни големи, добре иззидани от камък постройки, които бяха светилища на техните идоли; по стените бяха изобразени големи змии и дракони и други рисунки на идоли с грозни лица, а под тях имаше нещо като олтар, опръскан с кръв, на други места по идолите бяха изписани знаци, подобни на кръстове; гледахме и се чудехме на невиждани и нечувани досега неща. Както изглеждаше, неотдавна те бяха принесли в жертва на идолите няколко индианци, за да им дадат победа над нас. Наоколо имаше много жени, весели и засмени, и всички изглеждаха съвсем миролюбиво настроени; но тъй като се струпаха твърде много индианци, ние се опасявахме да не стане някое сблъскване като това в Коточе.

Междувременно прииждаха все нови и нови групи индианци с оръфани наметала и носеха сухи стъбла, които струпаха на една площадка; след тях дойдоха два ескадрона воини с лъкове, копия, щитове, прашки и камъни, облечени с памучни ризници; те вървяха в боен ред, всеки ескадрон със своя капитан начело; всички застанаха на известно разстояние от нас. В този момент от едно друго светилище излязоха десет индианци, облечени в бели памучни наметала, които им стигаха до петите. Косите им бяха много дълги, сплъстени от кръв, в които по никакъв начин не можеше да влезе гребен; тези индианци бяха жреци на идолите. В Нова Испания те се наричат папас^[3] и аз ще ги назовавам така занапред. Тези папас ни донесоха благовония, нещо като смола, която на техния език се казва копал, и с едни глинени кадилници започнаха да ни кадят и със знаци ни казаха да се махнем от земите им, преди да са изгорели струпаните дърва; ако ли не, щели да ни нападнат и избият. След това заповядаха да запалят сухите стъбла и се оттеглиха, без да ни продумат повече. Ескадроните, готови да ни нападнат, започнаха да свирят, да надуват бойните си рогове и да бият барабаните си.

Още не бяха заздравели раните ни от битката при Пунта де Коточе, затова като видяхме индианците тъй войнствени и заплашителни, ние решихме да се оттеглим и тръгнахме без паника по пясъчната ивица към една скала, която се врязваше в морето. Спасителните лодки и малкият кораб се приближиха до брега. Не се осмелихме да се качим на корабите в близост до селището, където бяхме слезли поради големия брой индианци, които ни дебнеха, защото бяхме сигурни, че при качването ни в лодките щяха да ни нападнат.

След като вдигнахме съдовете с водата на корабите и се качихме и ние самите, плавахме шест денонощия при добро време, но след това обърна северният вятър, който духа срещу сушата; той продължи четири денонощия и без малко щяхме да отидем на дъното. Бурята ни принуди да хвърлим котва, но се скъсаха две въжета и единият кораб повлече котвата. Обзе ни страх, че може да се скъса и последното въже и да се разбием в брега. Бог ни помогна да го подсилим с други въжета.

Като утихна бурята, продължихме напред покрай брега; на сушата слизахме само когато можехме да вземем вода — както казах вече, съдовете ни много пропускаха и нямаше оправия с тях; но тъй като плавахме все край брега, бяхме сигурни, че където и да спрем, или ще намерим дъждовна вода, или кладенец ще изкопаем. Та следвахме пътя си и на едно място видяхме селище, а на около една левга преди него имаше залив, който приличаше на устие на река; решихме там да хвърлим котва. Тъй като по това крайбрежие отливът е много голям, от страх корабите да не заседнат, хвърлихме котва на повече от левга от брега и с малкия кораб и всички лодки влязохме в залива, като взехме и съдовете за вода. Малко подир пладне скочихме на брега добре въоръжени — носехме и арбалети и пушки. Там имаше няколко кладенеца, царевични ниви и каменни къщи; селището се наричаше Потончан^[4]. Напълнихме съдовете с вода, но не можахме да ги отнесем, защото ни нападнаха голям брой индианци.