Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (3)

Глава II
Как открихме провинция Юкатан

На 8 февруари 1517 г. излязохме от пристанището на Ахаруко, което се намира на северната страна на острова, и за дванадесет дни стигнахме до нос Сан Антон^[1]. След като завихме край носа и излязохме в открито море, решихме да следваме пътя на слънцето наслука, тъй като не познавахме ни плитчините, ни теченията, нито ветровете, които преобладаваха в тези ширини. Наистина това беше голям риск за наша милост, защото по едно време ни застигна страшна буря, която продължи два дни и две нощи, и едва се спасихме.

След като бурята утихна, продължихме плаването и на двадесет и първия ден от тръгването ни от Куба видяхме суша и много се зарадвахме, и благодарихме на бога. Никой досега не беше открил тази земя и по онова време не се знаеше нищо за нея. От корабите видяхме едно голямо селище, което се намираше на около две левги^[2] от брега. Нито на остров Куба, нито на Еспаньола^[3] бяхме виждали такова голямо селище и затова го нарекохме Гран Кайро^[4].

Решихме двата по-малки кораба да се приближат, доколкото е възможно до брега, и да проверят дали е достатъчно дълбоко, за да хвърлим котва. На четвърти март сутринта видяхме да се задават десет много големи канута, пълни с индианци от селището. Тези канута са с гребла и ветрила, издълбани са от дебели дървета и много от тях побират по четиридесет индианци.

Когато индианците се приближиха до нашите кораби, ние им обяснихме със знаци, че идваме с мир, повикахме ги и с ръце ги подканихме да говорят, защото тогава нямахме още преводачи, които да разбират езика на Юкатан и мексикански. Те дойдоха без страх и около тридесет от тях се качиха на капитанския кораб. Дадохме на всеки по един наниз мъниста. Индианците дълго време разглеждаха корабите и след това най-главният от тях, който им беше касик^[5], ни показа със знаци, че искали да се върнат в канутата си и да си отидат; на другия ден щели да дойдат пак и да докарат повече канута, за да можем и ние да слезем на сушата.

Тези индианци бяха облечени с къси памучни ризи и закриваха срамотите си с тесни парчета плат, които наричаха мастел^[6]. Сториха ни се по-цивилизовани от индианците в Куба, тъй като там мъжете ходеха съвсем голи, без да покриват срамните си части, само жените носеха памучни дрехи, стигащи до бедрата; наричаха ги нагуас.

На другия ден сутринта същият касик дойде отново при нас и докара дванадесет канута с гребци. С весело лице и миролюбиви жестове той ни покани да отидем в неговото селище, където щели да ни дадат храна и всичко, от което имаме нужда. Индианецът все повтаряше на своя език: „Конес коточе, конес коточе“, което значи: „Елате там в моите къщи.“ По тази причина нарекохме таза земя нос Коточе^[7] и така е означена на морските карти.

Нашият капитан и всички останали войници, като видяхме многобройните ласкателства на този вожд, решихме да спуснем лодките и с тях, с единия от по-малките кораби и с дванадесетте канута да слезем наведнъж всички на сушата, тъй като брегът беше почернял от индианци. Когато касикът видя, че не бързаме да тръгнем към неговото селище, той отново започна да прави знаци на нашия капитан да отидем с него; толкова миролюбив се показваше, че решихме да отидем всички войници с възможно най-голямото количество оръжие, което можехме да носим. Взехме петнадесет арбалета^[8] и десет пушки и тръгнахме натам, накъдето ни водеше касикът, придружен от много други индианци.

Както вървяхме така, близо до едни скалисти хълмове касикът започна да вика и изневиделица изскочиха в боен ред няколко ескадрона^[9] индианци, които той беше оставил в засада, за да ни избият; нападнаха ни с такава ярост и устрем, че още с първите си стрели раниха петнадесет войници. Те носеха памучни армас^[10], които им стигаха до коленете, копия, кръгли щитове, лъкове, стрели и прашки с много камъни; всички бяха с кичури пера в косите. След градушката от стрели индианците влязоха в ръкопашен бой с нас, уловили копията си с две ръце, за да удрят по-силно. Много от нашите пострадаха, но бог пожела скоро да ги обърнем в бягство, след като опитаха остриетата на мечовете и силата на арбалетите и пушките ни; петнадесет от тях паднаха убити.

Малко по-напред от мястото, където стана сражението, на едно площадче имаше три постройки, зидани от камък, които бяха ку^[11]; там видяхме много идоли от глина, едни с лица на дяволи, други като жени, трети с противни изображения, така че, както изглеждаше, индианците се отдаваха на содомия^[12] помежду си. Вътре имаше и едни малки дървени сандъчета и в тях други идоли, огърлици с повече мед, отколкото злато, висулки, три диадеми, украшения във вид на риби, патици и други дреболии. Като видяхме всичко това, както златото, така и каменните светилища, останахме много доволни от откриването на тази земя, тъй като по онова време Перу още не беше открито; това стана едва двадесет години по-късно.

По време на битката с индианците духовникът Гонсалес, който бе дошъл с нас, нарами сандъчетата, идолите и златото и ги отнесе на кораба. В ръкопашните схватки пленихме двама индианци, които по-късно кръстихме Хулиан и Мелчор — и двамата бяха кривогледи. Когато свърши тази битка, ние се върнахме на корабите и продължихме покрай брега все на запад.