Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Historia verdadera de la conquista de la Nueva Espana, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Евтим Станков, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Велики географски открития
- Доколумбова Америка
- Експедиции
- Индианска тематика
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Ренесанс
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly(2017)
Издание:
Автор: Бернал Диас дел Кастильо
Заглавие: Истинската история за завоюването на Нова Испания
Преводач: Евтим Станков
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: Испански
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1979
Тип: Мемоари/Спомени
Националност: Испанска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 30.I.1979 г.
Редактор: Димитричка Железарова
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Румен Стоянов
Художник: Димитър Трайчев
Коректор: Жулиета Койчева, Елена Върбанова, Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2804
История
- —Добавяне
Глава XXVII
Как стигнахме до река Грихалва и за битката, която водихме там
На дванадесети март[1] стигнахме с цялата армада до река Грихалва, която се нарича още Табаско. Както знаехме вече от пътуването с Грихалва, в това пристанище и в реката не можеха да влизат кораби с по-дълбоко газене, затова най-големите кораби хвърлиха котва в морето, а с по-малките и с лодките дебаркирахме на нос Палмарес, също както с Грихалва — този нос се намира на около половин левга от селището Табаско.
По реката и на брега сред ракитаците беше пълно с въоръжени индианци; това учуди всички, които бяхме идвали по тези места с Грихалва. Освен това в селището се бяха събрали повече от дванадесет хиляди бойци. Изглежда, по това време е имало нещо като панаир и тъй като Табаско беше търговски център на други големи селища, всички бяха приготвили там всякакъв вид оръжия.
Причината била, че индианците от Потончан, от Ласаро и от другите съседни селища смятали местните жители за страхливци и им се подигравали, че дали на Грихалва златни украшения и от страх не се осмелили да ни нападнат, макар да имали повече бойци от тях. Казвали им това, за да ги унижат. Така че след всички тези думи те решили да грабнат оръжието.
Когато Кортес ги видя в такъв вид, нареди на Агилар, който добре разбираше езика им, да каже на едни индианци с вид на касици, които минаваха близо до нас в лодка, че няма защо да се страхуват, че няма да им причиним никакви злини, а искаме да им дадем дарове като на братя, и ги молеше да не ни нападат, защото ще съжаляват за това. Колкото повече им говореше Агилар, толкова по-войнствени се показваха индианците и се заканваха, че ще ни избият до един, ако влезем в селището им — били го укрепили от всички страни с много дебели дървета, огради и камъни.
Агилар отново им заговори за мир и да ни позволят да вземем вода и храна в замяна на нашите предмети. Каза също така на вождовете, че това ще бъде за тяхно добро и в служба на господа бога. Те обаче не отстъпиха и ни предупредиха да не излизаме от палмовата горичка — в противен случай щели да ни избият.
Като видя накъде отива работата, Кортес заповяда да се приготвят лодките и по-малките кораби и нареди да сложат по три топа във всяка лодка. Разпредели и стрелците с арбалети и пушки. Ние си спомнихме, че предния път, когато дойдохме с Грихалва, бяхме намерили тесен път от палмите до селището през едни рекички и блата. През нощта Кортес изпрати трима войници да го потърсят.
Добре огледахме всичко и денят мина в разпореждания как и по какъв начин трябва да отидем с лодки до селището. На другия ден сутринта, след като бе отслужена литургия, приготвихме оръжията си и Кортес изпрати капитан Алонсо де Авила със сто войници, между които и десет стрелци, да тръгнат по пътеката, която водеше към селището, и щом ни чуят да стреляме, те от една страна и ние от друга да нападнем индианците. Кортес и всички останали войници и капитани поехме с лодките и с по-малките кораби нагоре по реката.
Когато индианските воини, крито бяха по брега и сред ракитака, разбраха намеренията ни, тръгнаха с безброй канута към пристанището, където трябваше да хвърлим котва, за да ни попречат да слезем на брега. Засвириха с тръбите, надуха раковини, забиха бойни барабани. Тогава Кортес заповяда да спрем за малко и да не стреляме. Тъй като искаше за всяко нещо да има оправдание, пред един писар на краля и с преводача Агилар той отправи искане към индианците да ни позволят да слезем на брега, за да вземем вода, и им говори за бога и за Негово Величество; каза им, че ако ни нападнат и в самозащита някои паднат убити или се причинят други щети, то вината ще бъде тяхна, а не наша. Но те продължиха да ни заплашват, че ако слезем на брега, ще ни избият. След това смело започнаха да ни обсипват със стрели и да дават с техните барабани сигнали за атака. Хвърлиха се безстрашно срещу нас и ни обградиха със своите канута. Стрелите бяха като градушка и ни заставиха да спрем до пояс във водата.
Имаше много кал и тиня, а и в това време върху нас се нахвърлиха толкова много индианци с копия и стрели, че мина доста време, докато стъпим на здраво място. Кортес също се биеше в тинята. Едната му обувка остана в калта, та излезе бос на брега; после я извадиха и се обу.
В това време всички ние — капитани и войници — се хвърлихме срещу индианците с името на Сантяго[2]. Накарахме ги да отстъпят, макар и не много далеч; тъй като имаха прикрития от дебели дървета и камъни, които разрушихме, и с бой продължихме да ги изтласкваме по една улица. Там имаше други укрепления и индианците не престанаха да се отбраняват упорито. Биеха се много храбро и с висок дух и викаха: „Ал калачеони, ал калачеони“, което на техния език означаваше да убият или пленят нашия капитан. Докато се биехме с индианците, дойде и Алонсо де Авила с войниците си, които бяха минали по суша през палмовите горички. Той, изглежда, не беше успял да дойде по-бързо поради тресавищата и блатата, но тази подкрепа беше добре дошла за нас, така че заедно отново се хвърлихме с всички сили към индианците и постепенно ги отблъснахме. Наистина като добри бойци те не спираха да ни обсипват със стрели и заострени пръчки и нито за миг не обърнаха гръб за бягство чак до един голям двор, където имаше няколко постройки и три светилища с идоли.
При светилищата Кортес заповяда да спрем преследването, тъй като индианците вече бягаха. Там Кортес официално обяви тази земя за владение на негово кралско величество, като извади меча си от ножницата и с него направи кръст на едно голямо дърво в двора, което се нарича сейба, и каза, че ако някой оспорва това, той ще воюва с меч и щит. Всички войници, които присъствувахме, отговорихме, че завладяването на тази земя в името на Негово Величество е добро дело и че сме готови да го подкрепим, ако някой оспори това. Тази церемония бе извършена пред един кралски писар. Привържениците на Диего Веласкес доста недоволствуваха по този повод.
Спомням си, че в онези ожесточени битки раниха четиринадесет войници; мен също ме улучиха с една стрела в бедрото, но раната не беше сериозна. На мястото, където дебаркирахме, и във водата останаха прострени и мъртви осемнадесет индианци. С усилени постове и съгледвачи останахме там да нощуваме.