Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (17)

Глава XVI
Как продължихме да откриваме нови земи по крайбрежието чак до провинция Пануко

След като капитан Педро де Алварадо се оттегли от нас на път за остров Куба, нашият генерал, като взе мнението на останалите капитани и войници и на кърмчиите, реши да продължи покрай брега, за да открием всички земи, които можем. И следвайки този курс, видяхме планините Тустла^[1], а два дни по-късно се показаха други планини, много по-високи, които сега се наричат Туспа^[2].

По-нататък видяхме много селища, които не бяха на повече от две-три левги от брега, в сегашната провинция Пануко.

Стигнахме до една голяма и буйна река, на която сложихме името Рио де Каноас^[3] и срещу устието й хвърлихме котва. Изглежда, бяхме намалили бдителността си, защото не видяхме как изведнъж се появиха отгоре по реката около двадесет канута, пълни с индианци, въоръжени с лъкове, стрели и копия, и се насочиха право към кораба, който им се стори най-малък и беше най-близо до брега. Капитан беше Франсиско де Монтехо. Индианците го обсипаха със стрели и раниха петима войници. Хвърляха и въжета към кораба, за да го отвлекат, и дори отрязаха едно котвено въже със своите бронзови брадви. Тъй като капитанът и войниците се биеха много добре и обърнаха три канута, а и ние се притекохме бързо на помощ с нашите лодки, пушки и арбалети и ранихме повече от една трета от нападателите, те се върнаха с канутата си там, откъдето бяха дошли.

След това изтеглихме котвите и продължихме все край брега, докато стигнахме до един голям нос, труден за заобикаляне поради силните течения; наложи се да спрем. Антон де Аламинос каза на генерала, че не бива да продължаваме по този курс, и изтъкна много причини за това. След като обсъдихме положението, реши се да се върнем на остров Куба, защото вече започваше зимата, а нямахме провизии и единият от корабите пропускаше вода. Капитаните бяха на различни мнения: Хуан де Грихалва настояваше да заселим тези земи, а Алонсо Давила и Франсиско де Монтехо не бяха съгласни с него, като казваха, че поради големия брой индианци ще бъде невъзможно да оцелеем, още повече че ние, войниците, бяхме много изтощени от пътуването по море.

По тези причини обърнахме ветрилата и с помощта на попътните течения за кратко време стигнахме до устието на голямата река Гуасакуалко, но не можехме да влезем в него поради лошото време и плавайки съвсем близо до брега, влязохме в река Тонала, която нарекохме Сан Антон. Там поправихме кораба, който пропускаше още повече вода, тъй като при влизането в устието се вряза в един пясъчен праг. В това време дойдоха много индианци от селището Тонала, което отстоеше на около една левга от брега. Съвсем миролюбиви, те донесоха царевичен хляб, риба и плодове и ни ги дадоха от сърце. Капитанът им наговори много ласкателства и заповяда да им дадат зелени броеници и мъниста; обясни им със знаци, че могат да получат още такива срещу злато. Те донесоха златни украшения, за които им дадохме броеници. Дойдоха също така и жители от Гуасакуалко и от други съседни селища и донесоха от своите дребни украшения, които не струваха нищо.

Освен тези неща като знак на благородство и изисканост повечето индианци носеха лъскави брадви от бронз, с рисувани дървени дръжки. Ние помислихме, че са от нископробно злато, и започнахме да ги разменяме за наши предмети. За три дни събрахме към шестстотин и бяхме много доволни от сделката, а индианците останаха още по-доволни от броениците. Всичко се оказа празна работа, тъй като брадвите бяха от чиста мед, а броениците също не струваха повече.

Тъй като край реката имаше много комари, отидох да спя в едно високо светилище с идоли и до него засях седем-осем портокалови семена, които бях донесъл от Куба. Те израснаха много добре, защото жреците ги запазиха от мравките и ги поливаха и плевяха, като видяха, че са растения, различни от техните; оттам се завъдиха портокалите в цялата провинция.

Местните индианци останаха много доволни, а вие се качихме на корабите и поехме обратния път към Куба. За четиридесет и пет дни, през които имаше и хубаво, и лошо време, стигнахме в Сантяго де Куба, където беше седалището на Диего Веласкес. Той ни прие много добре, особено като видя златото, което носехме. То възлизаше на около четири хиляди песос и с това, което преди беше докарал Педро де Алварадо, общо трябва да се събираха към двадесет хиляди песос; някои казваха, че били повече. Свалихме и шестстотинте брадви, за които мислехме, че са от нископробно злато. Като ги погледнахме, бяха целите позеленели, нали си бяха от чиста мед. Голям смях падна и много шеги се казаха за надлъгването и размяната.