Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (160)

Глава CLIX
Как Кортес изпратил един кораб в Нова Испания и за капитан назначил един свой слуга на име Мартин Дорантес

След като Сандовал не могъл да убеди Кортес да тръгне за Мексико, било решено незабавно да изпрати за там един свой слуга, на име Мартин Дорантес, на когото можеше да се повери каквато и да е важна работа; той тръгнал като капитан на кораба и взел със себе си пълномощия за Педро де Алварадо и Франсиско де лас Касас — ако ги намери в Мексико, те да станат губернатори, докато се върне Кортес; ако тях ги няма, да управляват ковчежникът Алонсо де Естрада и контадорът Алборнос, както гласели първоначалните пълномощия. Кортес отменил пълномощията на комисионера и инспектора и писал много ласкателни писма както на ковчежника, така и на Алборнос и останалите свои приятели конкистадори и на монасите от манастира „Сан Франсиско“. Заповядал на Дорантес да слезе в някой залив между Пануко и Веракрус, същото заръчал на кърмчията и на моряците и им платил богато за това и за да не свалят никой друг, освен Дорантес; след като го оставят, незабавно да вдигнат котва и да отплават за Пануко. За тази цел бил определен един от трите най-добри кораби, натоварили припаси и след като била отслужена литургия, надули ветрилата. Бог им дал много хубаво време и за няколко дни стигнали в Нова Испания; те отишли право към залива близо до Пануко, добре познат на Мартин Дорантес.

Щом слязъл на брега, Дорантес благодарил на бога и се преоблякъл като селянин, за да не го познаят; по заповед на Кортес той си носел дрехи от Трухильо. Маскирал добре писмата и пълномощията под дрехите и тръгнал пеша: той беше много пъргав на ходене. Като стигнал в селища с испанци, той се криел сред индианците, за да не говори много и да не го изповядат; избягвал испанците, за да не го разкрият, макар че трудно биха го познали, тъй като бяха минали две години и три месеца, откакто напуснахме Мексико, пък и там беше оставил брат си; когато го попитали как се казва, откъде идва или накъде отива, той казвал, че името му е Хуан де Флечиля.

Четири дни след слизането си от кораба Дорантес стигнал в Мексико през нощта и отишъл в манастира на сан Франсиско, където намерил мнозина от укрилите се, между които Хорхе де Алварадо, Андрес де Тапия, Хуан Нунес дел Меркадо, Педро Морено Медрано и още много конкистадори и приятели на Кортес. Като видели Дорантес и щом разбрали, че капитанът е жив, като видели неговите писма, всички започнали да пеят и да танцуват от радост; също и францисканските монаси, между които били отец Терибио Мотолинеа и отец Диего де Алтамирано, и те подскачали от радост и благодарели на бога.

Монасите незабавно затворили всички врати на манастира, за да не би някой предател, каквито имало много, да отиде и да ги предаде и тайната да се разчуе. Посред нощ уведомили ковчежника и контадора и други приятели на Кортес. Те веднага отишли тихомълком в манастира и видели пълномощията, които им изпращал Кортес. Уговорили се по какъв начин да заловят комисионера. През цялата нощ те известявали приятели и подготвяли оръжията, за да го задържат на другия ден сутринта, тъй като по това време той бил на война с Коатлан.

Като се разсъмнало, ковчежникът и всички приятели на Кортес, в това число и Мартин Дорантес, тръгнали към къщите на комисионера, викайки по улиците: „Да живее кралят, нашият господар, и Ернандо Кортес в неговото кралско име, той е жив и сега идва към града, аз съм неговият слуга Дорантес!“ Щом чули виковете, всички жители скочили и се хванали за оръжието. Като разбрали, че Кортес е жив, и като видели неговия слуга Дорантес, те се зарадвали.

Повечето жители на Мексико се присъединили към ковчежника, тъй като, изглежда, контадорът не действувал решително и дори Алонсо де Естрада го укорил и си разменили обиди.

Комисионерът бил вече предупреден, както после се разбра, самият контадор му казал, че ще го пленят. Той заповядал да приготвят артилерията, чийто капитан бил дон Луис де Гусман, братовчед на херцог Медина Сидония; готови били и капитаните му с хората си. Пристигнали ковчежникът, Хорхе де Алварадо, Андрес де Тапия и контадорът, макар и с неохота, с всичките си хора и с викове: „Да живее кралят и Ернандо Кортес в името на Негово Величество!“ — те навлезли през терасите и през вратите в къщите на комисионера и тогава неговите хора се изплашили, капитанът на артилерията хукнал на една страна, артилеристите на друга и оставили топовете. Капитан Арчилага побързал да се скрие, Хинес Нортес също побягнал по едни кориди надолу; с комисионера останали само Педро Гонсалес, Сабиоте и четирима слуги.

Като се видял без защита, самият комисионер грабнал една главня и се хвърлил да пали фитилите на топовете, но нашите се спуснали преди него и го заловили; след това направили една клетка от дебели дървета и го поставили в нея; там му носели и храната; така завършило неговото губернаторство.

Тозчас изпратили вестители по всички испански селища в Мексико, които разказвали за случилото се. Някои се радвали, а други, на които комисионерът дал индианци и длъжности, съжалявали. Новината стигнала и до крепостта на Коатлан и Оашака, където бил инспекторът, и така го поразила, че легнал болен и оставил за капитан Андрес де Монтарас, болен от сифилис. После се върнал в град Тескуко и се укрил в манастира „Сан Франсиско“.

Щом ковчежникът и контадорът научили за това, тъй като вече били губернатори, изпратили войници да го заловят, където и да се намира; те го измъкнали от манастира и го завели в Мексико, а там го затворили в друга клетка, както комисионерът.

След това с най-голяма бързина изпратили вестоносци при Педро де Алварадо да му съобщят за станалото и че Кортес се намира в Трухильо, не много далеч от земите, които той завладявал тогава; Алварадо трябвало незабавно да го намери и да го накара да отиде в Мексико.

Освен това едно от първите неща, които направил ковчежникът, било да окаже почит на Хуана де Мансиля, жената на Алонсо Валиенте, опозорената с камшик като вещица; заповядал на всички конници в Мексико да възседнат конете си и да минат по улиците на града, а самият ковчежник я качил на своя кон и казвали, че тя се държала като римска матрона; оттогава нататък я наричали сеньора доня Хуана де Мансиля; казвали още, че тя е достойна за възхвала, тъй като комисионерът не могъл да я застави да се омъжи отново.