Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Historia verdadera de la conquista de la Nueva Espana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly(2017)

Издание:

Автор: Бернал Диас дел Кастильо

Заглавие: Истинската история за завоюването на Нова Испания

Преводач: Евтим Станков

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Испански

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1979

Тип: Мемоари/Спомени

Националност: Испанска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 30.I.1979 г.

Редактор: Димитричка Железарова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Румен Стоянов

Художник: Димитър Трайчев

Коректор: Жулиета Койчева, Елена Върбанова, Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2804

История

  1. —Добавяне

Глава CLVI
Как капитан Гонсало де Сандовал плени в провинция Никарагуа четиридесет испански войници и техния капитан

Докато Сандовал привличаше с мир всички селища от областта Нако, при него дойдоха четирима вождове от Кеспан и Талчиналчапа и му казаха, че при тях имало много испанци като нас, с коне и оръжия; те им вземали имуществото, дъщерите и жените и ги оковавали в железни вериги; като чу това, Сандовал много се разгневи. Попита ги далеч ли са селищата им и те отговориха, че са на по-малко от един ден път. Той незабавно изкомандува на тези, които трябваше да идем с него, да вземем най-хубавите си оръжия, коне, арбалети и пушки; към седемдесет души тръгнахме с него. Като стигнахме в селищата, където се бяха настанили испанците, ние ги заварихме съвсем неподготвени; като ни видяха, наскачаха и потърсиха оръжията си; но ние веднага пленихме техния капитан и много войници, без да проливаме кръв.

Сандовал ги наруга с доста груби думи, задето са ограбвали васалите на Негово Величество, и ги попита що за конкиста и умиротворяване е тяхното. Те бяха оковали няколко индианци и индианки във вериги; Сандовал заповяда да ги освободят и върна на вождовете техните хора, а другите пусна да отидат по родните си места. След това той заповяда на капитан Педро де Гаро и на неговите войници да тръгнат с нас към Нако като пленници. Те водеха със себе си индианки от Никарагуа, някои от тях бяха красиви; всички тези испанци имаха коне. В сравнение с нас, които бяхме изтощени от лишения и походи и имахме само няколко индианки, за да ни правят хляб, те изглеждаха като графове. Като стигнахме в Нако, Сандовал заповяда да ги настанят в подходящи помещения, тъй като между тях имаше благородници и лични хора.

Когато капитан Гаро разбра, че сме хора на прочутия Кортес, той стана близък приятел със Сандовал и всички нас. Сандовал се осведоми за намеренията му и след един много таен разговор с Гаро даде заповед да известим за случилото се Кортес, който по онова време беше в Трухильо. Бяха изпратени пет души от хората на Сандовал и пет души от войниците на Гаро да отидат все край брега до Трухильо и да занесат писма на Кортес. Те взеха и двадесет индианци от Никарагуа да им помагат при преминаването на реките, но не могли да пресекат Пичин, нито Балаама, защото били много придошли, и след петнадесет дни се върнаха в Нако, без да изпълнят заръката. Като ги видя, Сандовал побесня от яд и жестоко наруга техния капитан. След това нареди на капитан Луис Марин да тръгне незабавно с десет войници — петима на Гаро и петима от нашите — и аз бях един от тях. Тръгнахме всички пеш и пресякохме много селища, които бяха враждебно настроени към нас. Ако трябва да описвам подробно големите мъки и опасните срещи с индианците, реките, които пресякохме със салове и с плуване, глада, който траеше по няколко дни, разказът ми няма да има край. Да оставим настрана миналите страдания и да кажа, че най-после стигнахме до Трухильо; привечер, преди да влезем в селището, видяхме петима конници; оказа се, че това са Кортес и други благородници, които бяха излезли да се поразходят по брега. Като ни видяха отдалеч, не разбраха кои сме; щом ни позна, Кортес слезе от коня си и със сълзи на очи ни прегърна и ни каза: „О, братя и другари мои, да знаете как исках да ви видя и да узная как преживявате!“

Той беше толкова мършав, че като го гледахме, го съжалихме; както разбрахме, той бил на косъм от смъртта, трескав и отчаян; по онова време нямаше никаква вест от Мексико и после казаха, че дори били му приготвили францискански дрехи за погребение.

След това Кортес се върна пеш с нас до селището и ни настани, и вечеряхме с него: трапезата му беше толкова бедна, че дори и касабе нямаше достатъчно. Три дни преди това бяха пристигнали в Трухильо двата кораба със стоки от Санто Доминго: носеха коне, стари ризи, мулета, бойни шлемове и други дреболии — по-добре изобщо да не бяха идвали, само задлъжняхме за безполезни неща.

Докато разказвахме на Кортес за трудния път, който бяхме изминали, в морето се появи ветроход, идващ от Хавана. Изпращаше го лиценциатът Суасо, назначен от Кортес за главен кмет в Мексико; той носеше малко храна и едно писмо за Кортес; ако не помня точно думите, то поне ще предам съдържанието му.