Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Historia verdadera de la conquista de la Nueva Espana, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Евтим Станков, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Велики географски открития
- Доколумбова Америка
- Експедиции
- Индианска тематика
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Ренесанс
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly(2017)
Издание:
Автор: Бернал Диас дел Кастильо
Заглавие: Истинската история за завоюването на Нова Испания
Преводач: Евтим Станков
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: Испански
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1979
Тип: Мемоари/Спомени
Националност: Испанска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 30.I.1979 г.
Редактор: Димитричка Железарова
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Румен Стоянов
Художник: Димитър Трайчев
Коректор: Жулиета Койчева, Елена Върбанова, Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2804
История
- —Добавяне
Глава CLVI
Как капитан Гонсало де Сандовал плени в провинция Никарагуа четиридесет испански войници и техния капитан
Докато Сандовал привличаше с мир всички селища от областта Нако, при него дойдоха четирима вождове от Кеспан и Талчиналчапа и му казаха, че при тях имало много испанци като нас, с коне и оръжия; те им вземали имуществото, дъщерите и жените и ги оковавали в железни вериги; като чу това, Сандовал много се разгневи. Попита ги далеч ли са селищата им и те отговориха, че са на по-малко от един ден път. Той незабавно изкомандува на тези, които трябваше да идем с него, да вземем най-хубавите си оръжия, коне, арбалети и пушки; към седемдесет души тръгнахме с него. Като стигнахме в селищата, където се бяха настанили испанците, ние ги заварихме съвсем неподготвени; като ни видяха, наскачаха и потърсиха оръжията си; но ние веднага пленихме техния капитан и много войници, без да проливаме кръв.
Сандовал ги наруга с доста груби думи, задето са ограбвали васалите на Негово Величество, и ги попита що за конкиста и умиротворяване е тяхното. Те бяха оковали няколко индианци и индианки във вериги; Сандовал заповяда да ги освободят и върна на вождовете техните хора, а другите пусна да отидат по родните си места. След това той заповяда на капитан Педро де Гаро и на неговите войници да тръгнат с нас към Нако като пленници. Те водеха със себе си индианки от Никарагуа, някои от тях бяха красиви; всички тези испанци имаха коне. В сравнение с нас, които бяхме изтощени от лишения и походи и имахме само няколко индианки, за да ни правят хляб, те изглеждаха като графове. Като стигнахме в Нако, Сандовал заповяда да ги настанят в подходящи помещения, тъй като между тях имаше благородници и лични хора.
Когато капитан Гаро разбра, че сме хора на прочутия Кортес, той стана близък приятел със Сандовал и всички нас. Сандовал се осведоми за намеренията му и след един много таен разговор с Гаро даде заповед да известим за случилото се Кортес, който по онова време беше в Трухильо. Бяха изпратени пет души от хората на Сандовал и пет души от войниците на Гаро да отидат все край брега до Трухильо и да занесат писма на Кортес. Те взеха и двадесет индианци от Никарагуа да им помагат при преминаването на реките, но не могли да пресекат Пичин, нито Балаама, защото били много придошли, и след петнадесет дни се върнаха в Нако, без да изпълнят заръката. Като ги видя, Сандовал побесня от яд и жестоко наруга техния капитан. След това нареди на капитан Луис Марин да тръгне незабавно с десет войници — петима на Гаро и петима от нашите — и аз бях един от тях. Тръгнахме всички пеш и пресякохме много селища, които бяха враждебно настроени към нас. Ако трябва да описвам подробно големите мъки и опасните срещи с индианците, реките, които пресякохме със салове и с плуване, глада, който траеше по няколко дни, разказът ми няма да има край. Да оставим настрана миналите страдания и да кажа, че най-после стигнахме до Трухильо; привечер, преди да влезем в селището, видяхме петима конници; оказа се, че това са Кортес и други благородници, които бяха излезли да се поразходят по брега. Като ни видяха отдалеч, не разбраха кои сме; щом ни позна, Кортес слезе от коня си и със сълзи на очи ни прегърна и ни каза: „О, братя и другари мои, да знаете как исках да ви видя и да узная как преживявате!“
Той беше толкова мършав, че като го гледахме, го съжалихме; както разбрахме, той бил на косъм от смъртта, трескав и отчаян; по онова време нямаше никаква вест от Мексико и после казаха, че дори били му приготвили францискански дрехи за погребение.
След това Кортес се върна пеш с нас до селището и ни настани, и вечеряхме с него: трапезата му беше толкова бедна, че дори и касабе нямаше достатъчно. Три дни преди това бяха пристигнали в Трухильо двата кораба със стоки от Санто Доминго: носеха коне, стари ризи, мулета, бойни шлемове и други дреболии — по-добре изобщо да не бяха идвали, само задлъжняхме за безполезни неща.
Докато разказвахме на Кортес за трудния път, който бяхме изминали, в морето се появи ветроход, идващ от Хавана. Изпращаше го лиценциатът Суасо, назначен от Кортес за главен кмет в Мексико; той носеше малко храна и едно писмо за Кортес; ако не помня точно думите, то поне ще предам съдържанието му.