Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (151)

Глава CL
Как продължихме похода и какво още се случи

Като напуснахме Пуебло Серкадо^[1] — така го нарекохме ние, — излязохме на един хубав и равен път през степ без дървета; слънцето печеше много силно, по-голяма горещина не бяхме имали през целия път. В равнината имаше много елени, които почти не бягаха, настигнахме ги с конете и убихме повече от двадесет. Попитахме водачите защо тези елени не бягат и не се плашат и те казаха, че масатеките ги смятали за божества и техният идол им бил заповядал да не ги убиват.

По-нататък нашите конни и пеши съгледвачи, които вървяха пред войската, настигнали двама индианци от селището, към което отивахме; те се връщали от лов и носели един голям лъв и много игуани, подобни на малки змии, много вкусна храна. Попитали ги дали селището им е наблизо и те отговорили утвърдително, казали, че ще ги заведат дотам. Та се намираше в един закътан залив със сладка вода и до него можеше да се отиде само с канута; ние заобиколихме повече от половин левга и намерихме брод, в който водата стигаше до пояс. Заварихме само половината жители, тъй като останалите бяха побързали да се скрият в блатната трева близо до нивите си, в които нощуваха и много от нашите войници, вечеряха там и се запасиха с царевица.

Дадоха ни водачи до следващото селище, в което стигнахме след два дни. В него намерихме едно голямо сладководно езеро, пълно с едри риби, съвсем безвкусни и с много кости; с няколко стари наметала и скъсани мрежи, които намерихме в селището, изловихме всичките, повече от хиляда парчета.

Потърсихме нови водачи и хванахме няколко индианци по нивите. Кортес им заповяда да ни упътят към селищата, където има хора с бради и коне; те се зарадваха, че не им причиняваме нищо лошо, и казаха, че на драго сърце ще ни покажат пътя; избягали, защото помислили, че ще ги избием.

Петима от индианците тръгнаха с нас по един доста широк път, който постепенно се стесняваше от широката река и езерото, сред които минаваше; селището, към което се бяхме упътили, се казваше Таясал и се намираше на един малък остров, до който можеше да се отиде само с канута; къщите и храмовете се белееха и се виждаха на повече от две левги; Таясал беше главен град на много други по-малки селища.

Решихме да нощуваме до едни високи хълмове. През нощта наши войници отидоха по пътеките към езерото, за да подирят индианци за водачи. Те заловили две канута с десет мъже и две жени; канутата бяха пълни с царевица и сол. Заведоха ги при Кортес и той им говори много ласкаво и подкупващо. Индианците казаха, че са от селището на острова, който се намира на около четири левги. Кортес заповяда при нас да останат четирима мъже и двете жени с по-голямото кану, а останалите шестима заедно с двама испанци изпрати при вождовете с молба да докарат канута, за да преминем реката, каза, че няма да им стори нищо лошо; изпрати и броеници от Кастилия като подарък.

Продължихме пътя си по суша и стигнахме до голямата река; по един ръкав другото кану отиде до реката, където вече ни очакваше главният касик с пет канута; бяха донесли четири кокошки и царевица. Кортес се показа много приятелски настроен към тях. След дълги обяснения капитанът реши да отиде до селището с техните канута, като взе със себе си тридесет стрелци с арбалети. Там вождовете го нагостили и му подарили златни предмети с малка стойност и няколко наметала. Казали му, че испанци като нас има в две селища: едното е Нито — в Сан Хил де Буена Виста, до Голфо Дулсе, — а другото е Нако, което отстои на десет дни от първото; Нито се намира на северния бряг, а Нако е във вътрешността. Кортес сподели с нас предположението си, че може би Кристобал де Олид е разделил хората си надве; по това време не знаехме, че не те, а хората на Хил Висенте де Авила бяха заселили Сан Хил де Буена Виста.

Да се върнем към нашия поход: преминахме голямата река с канута и спряхме да пренощуваме на две левги от нея; по-нататък не продължихме, за да изчакаме завръщането на Кортес от Таясал. Като се върна, той заповяда да оставим в селището един вран кон, който беше пострадал при лова на елени. В това селище останаха един негър, двама слуги индианци и трима испанци, които предпочетоха да живеят сред враговете, отколкото да продължат да се измъчват с нас. Едва след три дни открихме, че ги няма.

През този ден мен ме втресе от силното слънце; после започна да вали проливен дъжд, който не спря три дни и три нощи; ние продължихме пътя си, тъй като нямахме запаси от царевица.

След два дни път стигнахме до една не много висока планина, обаче там имаше остри скали, които режеха като бръсначи. Наши войници обиколиха на по една левга от двете страни, за да избегнем преминаването през кремъчната планина, но не намериха друг път. Най-много пострадаха конете, които се хлъзгаха, падаха, а камъните режеха като ножове краката и телата им и колкото по-навътре навлизахме, по-тежко ставаше, понеже беше нанадолнище; там умряха два коня, а останалите бяха изпорязани; един войник, сродник на Кортес, на име Паласиос, счупи крака си.

Вече наближавахме едно селище, наречено Тайка, и бяхме много доволни, тъй като се надявахме, че там ще намерим храна, обаче на пътя ни се изпречи една река, която се спускаше от планината през стръмни скали и пропасти; понеже беше валяло три денонощия, реката беше придошла и тътнежът й се чуваше от две левги; освен това беше и много дълбока и нямаше смисъл да правим опит да я преминем. Решихме да хвърлим мост през скалите; с такава бързина се захванахме с него, че след три дни беше готов, и започнахме да преминаваме реката. Тъй като се забавихме през тези три дни, местните жители имаха време да скрият царевицата си и другите храни и да избягат на сигурно място, така че ги търсихме из цялата околност и не можахме да ги намерим; понеже гладът ни мореше, бяхме като замаяни и мислехме само за ядене. А това беше пред самия Великден; вижте, любознателни читатели, как щяхме да празнуваме Великден, нямахме какво да ядем; дори и на малко царевица бихме се зарадвали.

Като видя това, Кортес изпрати своите слуги и коняри с водачи да търсят царевица по планините и нивите; те донесоха около една фанега^[2]. Тогава той извика няколко войници, всички жители на Гуасакуалко, между които бях и аз, и ни каза да преобърнем земята наоколо, но да намерим нещо за ядене. Тръгнахме петима войници с двама водачи и преминахме две дълбоки реки, след това се натъкнахме на блата, а после излязохме до едни индиански имения, където намерихме почти всички жители на селището; открихме четири къщи, пълни с царевица и боб, към тридесет кокошки и местни дини, които тук наричат айотес; успяхме да заловим също четирима мъже и три жени; добре отпразнувахме Великден.

Да оставим това; искам да спомена, че по целия път направихме много и големи мостове, и след като тези земи и провинции бяха умиротворени, испанците, които и до ден-днешен минават по тези места, намират някои от мостовете непокътнати и много се чудят на дебелите дървета, от които са направени, наричат ги мостовете на Кортес, както биха казали Херакловите стълбове^[3].

Да кажем сега как продължихме по пътя и стигнахме до едно селище, наречено Тениа. Заварихме го безлюдно, потърсихме нещо за ядене и намерихме много малко царевица и други зеленчуци. Потърсихме и път наоколо, но напразно; имаше само реки и потоци, а една нощ водачите ни избягаха; войниците, които ги пазеха, бяха от новопристигналите от Кастилия и, изглежда, бяха заспали.

Като узна това, Кортес реши да ги накаже, но след дълги молби се отказа. Тогава изпрати хора да търсят път и водачи, но наоколо имаше само реки и не можаха да заловят никакви индианци. Освен това непрекъснато валеше. Всички ние бяхме изплашени и объркани. Тогава, силно разгневен, Кортес каза на Педро де Ирсио и други капитани от Мексико: „Сега искам да видя кой ще тръгне да търси водачи и път, стига сме оставяли всичко на хората от Гуасакуалко.“ Като чу тези думи, Педро де Ирсио се приготви заедно с шестима войници, негови приятели, и замина на една страна, а Франсиско Мармолехо, който беше много личен човек, с други шестима войници се отправи на друга; един съветник от Мексико, на име Санта Крус, също тръгна с няколко войници. След три дни те се върнаха, без да открият нито път, нито водачи. Като ги видя, че се връщат без нищо, Кортес много се разгневи и казал на Сандовал от негово име да ме помоли да отида да търся водачи и път, тъй като сме в много тежко положение. Сандовал ми предаде това с кротки думи, като молба, защото много добре знаеше, че бях болен; още преди това ме бяха определили да тръгна с Франсиско Мармолехо, който бе мой приятел, но тогава аз отговорих, че съм много изтощен и болен, стига са избирали все мен за тази работа, веднъж да изпратят другиго.

Сандовал отново дойде в колибата ми и пак ме помоли да тръгна с още двама другари, които аз си избера, тъй като Кортес казал, че след бога едничката му надежда е в мен. Макар и да бях болен, не можех да му откажа и поисках с мен да дойде Ернандо де Агилар и Инохоса, двама души, за които знаех, че издържат на трудности, и тримата тръгнахме надолу по течението на един ручей. От двете му страни в гората имаше следи от отсечени дървета; вървяхме по тях повече от половин левга, оставихме ручея и стигнахме до няколко малки колиби, чиито жители бяха избягали същия ден. Продължихме по следата и отдалеч видяхме на един склон царевични ниви и една къща, в която имаше хора. Понеже беше привечер, почакахме да се мръкне хубаво; като сметнахме, че обитателите са вече заспали, безшумно и бързо нахълтахме в къщата и заловихме трима индианци и две жени, големи хубавици като за индианки, а също и една старица; те имаха две кокошки и малко царевица. Взехме всичко и много радостни се върнахме в лагера.

Кортес ми благодари и каза: „Винаги съм мислел, че трябва да имам нещо скътано, но залагам тази — и той посочи брадата си, — че ще се отплатя на ваша милост.“ Той разпита индианците и двете жени и те потвърдиха, че на два дни път по течението на реката има селище с повече от двеста къщи, което се казва Околицте.

Надолу по реката се натъкнахме на големи колиби на индиански търговци, в които те преспиваха, и там прекарахме нощта. На другия ден продължихме по течението на реката и след половин левга излязохме на хубав път; същия ден стигнахме до Околицте, където имаше много царевица и зеленчуци. В светилището на идолите бе намерено едно старо, червено бойно боне и един сандал, поднесени на идолите. Няколко войници тръгнаха из нивите и доведоха при Кортес двама стари индианци и четири индианки.

Чрез нашата преводачка доня Марина Кортес ги разпита за пътя и преди колко дни са били там испанците. Те казаха, че това е било преди два дни, но чужденците не заселили никакво селище, освен къщите по брега на морето. Нетърпелив, Кортес тозчас изпрати Сандовал с шестима войници да иде до морския бряг и на всяка цена да разбере дали са много испанците, които се бяха отцепили с Кристобал де Олид, тъй като по онова време и през ум не ни минаваше, че това може да са хората на друг капитан. Кортес искаше да узнае всичко, за да нападне и плени Олид.

Сандовал тръгнал по северния бряг и видял, че по море се задава едно кану с гребла и ветрила; той се скрил през деня в гората и през нощта заловили кануто в един ръкав на голямата река, която се влива в Голфо Дулсе. Оказали се индиански търговци, които разнасяли сол и царевица по крайбрежието. Сандовал с още двама войници се качил в кануто и със същите гребци продължил все покрай брега, а на останалите войници заповядал да вървят по сушата, тъй като разбрал, че Рио Гранде е близо.

По някаква случайност същата сутрин от селището на испанците тръгнала през реката една лодка с четирима войници и един индианец от Куба; те били тръгнали да търсят един плод, наречен сапоте, който се яде печен, тъй като всички в селището гладували и повечето били болни; не се осмелявали да излизат да търсят храна, понеже били във война със съседните индиански селища, които след заминаването на Хил Гонсалес де Авила убили десет войници от техните. Та четиримата войници брулели сапоте от дървото и дори двама от тях се били качили на него, когато видели кануто на Сандовал и другарите му; така се изплашили, че не знаели да побегнат или да останат.

Като стигнал при тях, Сандовал им казал да не се страхуват и те останали по местата си много изплашени. Тези войници осведомили нашите хора как се заселили там с Хил Гонсалес де Авила, как била унищожена армадата на де лас Касас, как той и Хил Гонсалес де Авила били пленени от Кристобал де Олид, а после обезглавили последния в Нако и двамата капитани тръгнали за Мексико, а другите останали в града и гладували, как само преди няколко дни обесили капитан Армента, когото Хил Гонсалес де Авила оставил за свой заместник и капитан, тъй като Армента не им разрешавал да се върнат в Куба. Сандовал решил да заведе тези войници при Кортес, та те лично да го осведомят и, от друга страна, в селището да не узнаят за неговото идване.

Тогава един войник, на име Алонсо Ортис, поискал разрешение от Сандовал да избърза напред, за да донесе новината на Кортес, та да получи възнаграждение за нея. Кортес и целият наш лагер се възрадвахме, като си мислехме, че най-после ще свършат мъките ни; всъщност очакваха ни двойно повече, както ще разкажа по-нататък. На Алонсо Ортис Кортес подари един охранен кон, на име Кабеса де Мора, а и всеки от нас му даде по нещо.

Скоро дойде Сандовал с войниците и индианеца от Куба и те подробно разказаха на Кортес всичко: как на половин левга от селището имали готов закалафатен кораб, с който смятали да тръгнат за Куба; как обесили Армента, задето не ги оставил да тръгнат и защото заповядал да удушат на гарота^[4] един свещеник, който бунтувал града; на мястото на Армента издигнали някой си Антонио Нието.

Да кажем сега за безпокойството в селището, когато войниците и индианецът от Куба не се върнали; там помислили, че са ги убили индианците или са ги изяли лъвове и тигри; единият от тях бил женен и жена му много плакала за него; всички жители заедно със свещеника Веласкес се събрали в църквата да молят бога да им помогне и да ги запази от нови беди, а жената на войника само се молела за душата на мъжа си.

Кортес заповяда на цялата войска да тръгне към морето, което беше на около шест левги от селището; по пътя имаше едно блато, което се беше разляло от дъждовете; изчакахме докъм обед да се прибере, след което го преминахме с прескачане и с плуване. Стигнахме до голямата река на Голфо Дулсе и първият, който пожела да отиде в града, беше самият Кортес с шестима войници и своите коняри. Те тръгнаха с двете канута на хората на Хил Гонсалес и на Сандовал. Със същите канута Кортес заповяда да прекарат и два коня по следния начин: канутата водеха конете за оглавниците, а те плуваха след лодките на известно разстояние, за да не ги обърнат. Той заповяда също, докато не ни изпрати писмо или заповед, да не минаваме реката поради голямата опасност от прииждането й; самият Кортес после съжаляваше, че тръгна, тъй като реката била много буйна.