Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (15)

Глава XIV
Как стигнахме до острова, които сега се нарича Сан Хуан де Улуа

Слязохме на брега сред едни пясъци и направихме колиби върху по-високите дюни, каквито имаше доста, за да се предпазим от комарите. Със спасителните лодки проучихме много добре залива и установихме, че благодарение на заслона на малкия остров корабите ще бъдат защитени от северняка, а и беше достатъчно дълбоко.

След това отидохме на острова: генералът и тридесет войници, всички добре въоръжени. Там видяхме едно светилище, в което имаше много голям и грозен идол, наричаха го Тецкатепука^[1]. Край него намерихме четирима индианци с черни и много дълги наметала с качулки, подобни на тези, които носят при нас доминиканците и канониците. Това бяха жреците на идола. През този ден те бяха принесли в жертва две момчета — бяха им разсекли гърдите, за да поднесат на проклетия си идол сърцата и кръвта им.

Тези жреци понечиха да окадят и нас със смолите, с които кадяха своя Тецкатепука в момента, в който пристигнахме — миришеха като тамян. Ние не им позволихме; много ни беше жал за мъртвите момчета и бяхме потресени от тази чудовищна жестокост. Генералът попита индианеца Франсиско от Рио Бандерас, който, изглежда, разбираше малко от местния език, защо постъпват така. Попита го повече със знаци, защото по онова време нямахме друг преводач — Хулианильо и Мелчорехо не разбираха мексикански. Индианецът Франсиско отвърна, че заповедите за жертвоприношения идват от Кулуа, и понеже имаше недостатък в говора, повтаряше: „Улуа, Улуа.“ Тъй като нашият капитан се казваше Хуан и този ден беше юнският Сан Хуан, поставихме на този остров името Сан Хуан де Улуа. Сега това пристанище е много прочуто: там направиха големи заслони, за да бъдат защитени корабите от северняка. В него се разтоварват много стоки от Кастилия за град Мексико и Нова Испания.

Докато стояхме сред тези пясъци, дойдоха индианци от съседните селища да разменят своите украшения от злато, но те бяха много малко на брой и без никаква стойност. Там останахме седем дни. Имаше толкова много комари, че не можехме да се справим по никакъв начин с тях. Като се убедихме, че тези земи не са острови, а част от голяма суша, на която има големи селища с многобройни жители, дадохме си сметка, че ние, войниците, бяхме твърде малко, за да я заселим — от раните си бяха умрели тринадесет души, а още четирима бяха пътници. Освен това и хлябът касабе беше мухлясал и пълен с хлебарки. Като преценихме всичко това, решихме да известим Диего Веласкес, за да ни изпрати помощ, тъй като Хуан де Грихалва настояваше много да заселим онези земи с малкото войници, които бяхме с него — той винаги проявяваше дух на смел и безстрашен капитан. За тази мисия бе определен капитан Педро де Алварадо, който трябваше да замине със „Сан Себастиян“ — един много добър кораб; разбрахме се той да отнесе всичкото злато, индианските дрехи и болните. Всички капитани писаха поотделно на Диего Веласкес. После корабът вдигна ветрила и се отправи към остров Куба.