Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (145)

Глава CXLIV
Как във Веракрус дойдоха дванадесет монаси францисканци, чиито викарий бе отец Мартин де Валенсия

Вече казах как писахме на Негово Величество с молба да ни изпрати францискански монаси, водещи свят живот, за да ни помогнат да направим християни обитателите на тази земя и да приемат нашата свята вяра, както им я проповядвахме още с влизането ни в Нова Испания. По този въпрос Кортес и ние, конкистадорите, бяхме писали на дон Франсиско де лос Анхелес, който беше магистър на францисканците, а след това стана и кардинал, да ни изпрати благочестиви монаси, за да въздигнат нашата свята вяра сред жителите на новозавоюваните земи.

Дон Франсиско де лос Анхелес благоволи да изпрати дванадесет монаси и заедно с тях отец Терибио Мотолинеа; „Мотолинеа“ го нарекоха вождовете и първенците на Мексико, което на техния език означава беден монах, тъй като всичко, каквото му даряваха за бога, той го раздаваше на индианците и често оставаше гладен; расото му беше дрипаво и ходеше бос; той непрестанно проповядваше и индианците много го обичаха, защото беше свят човек.

Щом разбра, че са пристигнали в пристанището на Веракрус, Кортес заповяда на всички индианци и испанци от селищата, през които щяха да минат, да им преметат пътя; ако замръкнат на път, да им направят колиби, а в селищата да ги посрещат с биене на камбаните, каквито вече имаше навсякъде; да ги приемат с голяма почит, местните жители да носят запалени свещи и кръстове; на испанците заповяда да коленичат и да целуват ръцете и расата на монасите, за да дадат пример за смирение на индианците. Той им изпрати много храна за из път и им писа любезни писма.

Като наближиха Мексико, самият Кортес, придружен от смели и храбри войници, излезе да ги посрещне. С нас дойде и Гуатемус, господарят на Мексико, с всичките свои мексикански първенци и много вождове от други градове. Кортес и всички ние слязохме от конете си; първият, който коленичи пред отец Мартин де Валенсия и целуна ръцете и дрехата му, беше Кортес; последвахме го всички капитани и войници, целувайки расата на монасите; Гуатемус и мексиканските първенци направиха същото.

Когато Гуатемус и останалите касици видяха как Кортес коленичи и целуна ръцете на монасите, те се слисаха, тъй като монасите бяха боси и мършави, със скъсани раса, много жълти и нямаха коне, а ходеха пеш, докато Кортес те го имаха за идол и нещо като техните богове; като го видяха коленичил, всички индианци взеха пример от него и сега, щом видят духовници, посрещат ги и им оказват почит по същия начин. Освен това Кортес винаги говореше на монасите със свален шлем и във всичко им оказваше голямо уважение; наистина тези добри францискански монаси свършиха голяма работа в цяла Нова Испания.

Три и половина години по-късно дойдоха дванадесет доминикански монаси^[1]; техен игумен беше отец Томас Ортис. Те скоро заболяха от сънна болест и всички измряха. След това дойдоха много други и добри монаси от същия орден на Санто Доминго и техният пример се почувствува; те откриха на населението на провинция Гватемала истината за нашата свята вяра и бяха много полегни за всички.

Искам да оставя сега светите дела на монасите и да кажа, че Кортес постоянно се страхуваше да не би в Кастилия епископът на Бургас да събере отново привържениците на Диего Веласкес и да го наклеветят пред нашия господар — императора. Когато баща му Мартин Кортес и Диего де Ордас му писаха, че правят опити да го оженят за сеньора доня Хуана де Сунига, племенница на херцог де Бехар, дон Алваро де Сунига, Кортес се постара да изпрати всичките си златни песос, за да види херцогът неговите големи богатства заедно с героичните му дела и подвизи и Негово Величество да го възнагради и да бъде благосклонен към него. По онова време изпрати тридесет хиляди песос и писмо на Негово Величество.