Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (144)

Глава CXLIII
Как отидохме с Родриго де Ранхел да умиротворяваме селищата на сапотеките и симатан

Имаше един Родриго Ранхел, когото споменах вече много пъти; той не взе участие в превземането на Мексико, нито във войните в Нова Испания, а много искаше да се прослави, та затова помоли Кортес да му даде хора да отиде да завладее селищата на сапотеките, които се бяха разбунтували, и да му даде за съветник Педро де Ирсио.

Кортес знаеше много добре, че Родриго Ранхел не е за такава работа, тъй като постоянно боледуваше, имаше големи болки от сифилиса и беше много слаб, с мършави крака, покрити с циреи, та затова гледаше да го отклони, като казваше, че сапотеките са много трудни за усмиряване поради високите планини, в които бяха заселени, там конете не помагаха, а освен това постоянно имаше мъгла и роса, пътищата бяха тесни и стръмни, а и много хлъзгави, и по тях можеше да се мине само с катерене на четири крака, не бе за него; тези, които отидат, трябва да водят опитни, яки и пъргави войници.

Тъй като Ранхел беше много упорит, а и бе земляк на Кортес, също от Меделин, на края той се съгласи и както после научихме, Кортес гледал да го изпрати да се затрие, понеже беше със зъл език. Той писа до Гуасакуалко и в писмото изброи десет-дванадесет души, между които и аз, да отидем с Ранхел да му помагаме.

Вече казах за големите планини, в които живеят сапотеките, и че те са много пъргави и жилави хора, с гласове и свирки, които отекват по всички баири. Тъй като трябваше да мъкнем със себе си Ранхел, всичко ни вървеше наопаки; като стигнехме в някое селище, намирахме го опразнено, и тъй като къщите не бяха на едно място, а една на баира, друга в дерето, пък и валеше дъжд, нещастният Ранхел само викаше от болки и никак не ни беше приятно да вървим с него. Като видяхме, че само си губим времето и че ако случайно сапотеките решат да ни нападнат, каквито са бързи и пъргави, с копия, по-големи от нашите, отлични стрелци с лъкове, а ние можехме да се движим само един по един, страхувахме се да не ни се случи някое нещастие, та затова посъветвахме Ранхел да остави тази черна конкиста, която можеше да стане още по-черна, и всеки да се върне у дома си.

Педро де Ирсио беше първият, който му даде този съвет, остави го и се върна във Виля Рика, където живееше. Ранхел каза, че иска да дойде с нас в Гуасакуалко, защото там било топло и щял да се чувствува по-добре; ние, жителите на Гуасакуалко, никак не искахме да водим този досадник и ни беше по-криво, отколкото като тръгнахме с него срещу сапотеките.

След като стигнахме в Гуасакуалко, той каза, че иска да тръгне да умиротворява провинциите Симатан и Талатупан, които, както казах, не пожелаха да дойдат с мир, осланяйки се на големите реки и тресавища, сред които бяха заселени; освен това те са отлични стрелци, имат големи лъкове и стрелят без грешка. Но да се върнем към нашия разказ. Ранхел ни показа пълномощия от Ернандо Кортес, с които той го назначаваше за капитан, за да завоюва именно Симатан и Талатупан, и заповяда на всички жители на града да тръгнем с него. Толкова се страхувахме от Кортес, че макар и с голямо нежелание, като видяхме пълномощията, ние се подчинихме. С Ранхел тръгнахме около сто войници, конници и пешаци, с двадесет и шест стрелци с арбалети и пушки. Минахме през Тонала, Аягуалулко, Копилко, Сакуалко, прекосихме много реки с канута и салове, минахме през селищата на Чонталпа, които бяха мирни. Стигнахме на пет левги от Симатан, сред едни тресавища се бяха събрали всички воини на провинцията и бяха направили огради и дървени укрития, зад които се бяха скрили, бойници, откъдето пускаха стрелите си и стреляха с техните тирадерас; убиха седем коня и раниха осем войници, самия Ранхел го раниха със стрела в лявата ръка, макар и леко.

Понеже ние, старите конкистадори, бяхме казали на Ранхел, че винаги напред трябва да вървят пъргави пешаци да разузнават пътищата и да откриват засадите и че тези индианци умеят много добре да се бият и прилагат различни хитрости, той, какъвто си беше слабохарактерен, се кълнеше, че ако ни бил послушал, това нямало да му се случи, затова отсега нататък ние да сме станели капитани и да командуваме в тази война. След като излекуваха ранените войници и конниците, той ме изпрати напред заедно с още двама много пъргави войници да разузнавам и ми даде хрътката си; аз го посъветвах конниците да останат назад, а с него да вървят войниците и стрелците с арбалети.

Вървейки по пътя за Симатан, който по онова време имаше многобройно население, ние се натъкнахме на други укрепления, от които ни обсипаха с толкова много стрели, че веднага убиха кучето, и ако не бях добре защитен от ризницата си, и аз щях да остана там, защото се забиха седем стрели в нея и само благодарение на многото памук не ме раниха; все пак ме удариха в крака; ранени бяха и всички мои другари.

Аз започнах да викам на едни наши приятели индианци да кажат веднага да ни се притекат на помощ стрелците и пешаците, а конниците да останат назад, тъй като не можеха да помогнат с нищо, а само щяха да се изложат на стрелите. Скоро нашите ми се притекоха на помощ и изгонихме индианците от укритията им. Те се скриха в тресавищата, откъдето човек можеше да се измъкне само пълзешком и с големи усилия. В това време дойде Ранхел с конниците, наблизо имаше много къщи, изоставени от обитателите си, там си починахме него ден и лекувахме ранените.

На другия ден поехме пътя към Симатан; там има големи степи и сред тях ужасни тресавища. До едно такова тресавище индианците ни бяха устроили клопка: понеже беше равно, предположиха, че конниците ще се спуснат след тях с всички сили да ги настигнат и пронижат с копията си и така ще ги подмамят да навлязат в тресавището, без да го забележат, и ще затънат; така и стана, въпреки че ние многократно предупреждавахме Ранхел за опасността от затъване, ако конете препускат в галоп, и за военните хитрости на тези индианци. Първият, който затъна, беше самият Ранхел; убиха коня му на място и него щяха да убият, ако не бяхме му се притекли веднага на помощ; в тресавището се бяха хвърлили вече много индианци, за да го хванат и отведат жив, а след това да го принесат в жертва; отърва се само със счупена глава.

Отидохме до едно близко селце, чиито жители бяха избягали, за да се лекуват Ранхел и още трима ранени войници. Оттам отидохме в други къщи, също безлюдни, и намерихме едно дървено укрепление с бойници. Не бяхме си отдъхнали и четвърт час, когато дойдоха много симатеки, обкръжиха ни и убиха един войник и два коня; трудно ги прогонихме.

Нашият Ранхел го болеше главата и понеже имаше много комари, не можеше да спи нито денем, нито нощем; имаше и едни големи прилепи, които го хапеха и му смучеха кръвта. На всичко отгоре непрекъснато валеше и някои от наскоро дошлите от Кастилия, като видяха, че в три битки загубихме единадесет коня и двама войници, а мнозина бяха ранени, посъветваха Ранхел да се върнем, тъй като има много тресавища по тези места, а и той самият беше много зле. Ранхел също желаеше да се върне, но за да не излезе решението от него, свика на съвет хора, които като него искаха да се върнат.

В това време ние, двадесет войници, бяхме отишли да се опитаме да хванем някои индианци в какаовите градини, които бяха наблизо; заловихме двама мъже и три жени. Като се върнахме, Ранхел ме извика настрана и ми каза, че много го боли главата, и за съвета, който му дали войниците: да се върне обратно. Аз го укорих и тъй като се познавахме от повече от четири години, още от Куба, казах му: „Това е невъзможно, сеньор! Какво ще кажат за вас, щом разберат, че сте стигнали до самия Симатан и сте се върнали? Кортес няма да одобри това, а злите езици ще приказват, че и в похода срещу сапотеките, и сега не сте направили нищо, въпреки че водите със себе си такива добри конкистадори като жителите на нашия град Гуасакуалко. В името на нашата и вашата чест аз и другите войници смятаме, че трябва да продължим похода; аз и моите другари ще отидем напред да разузнаваме пътя през тресавищата и планините и заедно със стрелците ще стигнем до главното селище на Симатан; дайте моя кон на някой, който умее да върти копието и да го язди, защото засега не ми е нужен; нека конниците да вървят по-назад.“

Като чу това, Родриго Ранхел, какъвто си беше кресльо и бърборко, промени решението си и свика всички войници, и им каза: „Жребият е хвърлен, ще вървим напред, кълна ви се — той винаги се кълнеше, — че Бернал Диас дел Кастильо има право и това е добре за всички.“

Някои войници не бяха съгласни, други сметнаха, че така трябва и в края на краищата тръгнахме в много добър ред и стигнахме в главното селище на Симатан, където имахме ожесточена битка с местните жители, но скоро ги прогонихме; бягайки, те самите подпалиха много от къщите. Там заловихме петнадесет мъже и жени и ги изпратихме да извикат останалите симатеки да дойдат с мир, като им казахме, че ще им простим, задето са ни посрещнали с оръжие. Дойдоха роднините и съпрузите на жените, на които предадохме цялата плячка, и те казаха, че ще докарат с мир цялото селище, но повече не се върнаха. Тогава Ранхел ми каза: „Обзалагам се, че ме излъгахте, и сега ще отидете с ваши другари и ще потърсите други индианци и индианки, задето ме накарахте да пусна пленените.“

Тръгнахме петдесет войници и аз за капитан и нападнахме някакви колиби между тресавищата, в които не се осмелявахме да влезем, и техните обитатели избягаха през едни буренаци и тръни, които се забиваха в краката. В едни какаови градини заловихме шестима мъже и жени с децата им, върнахме се при нашия капитан и с тях го укротихме. Той ги пусна и тях, за да извикат всички жители с мир, но в крайна сметка не пожелаха да дойдат и ние решихме да се върнем в Гуасакуалко. Така безславно завърши походът срещу сапотеките и срещу Симатан, с който Ранхел искаше да се прослави.