Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (143)

Глава CXLII
Как ние, които се бяхме заселили в Гуасакуалко, умиротворявахме провинциите, които въставаха, и как Кортес изпрати капитан Луис Марин да завоюва и умиротвори провинция Чиапа, и какво още се случи

В град Гуасакуалко се бяхме заселили много от старите конкистадори и други лични хора, бяхме си поделили големи владения, но отначало всички провинции в Нова Испания се бунтуваха, когато им искахме данъци, и дори убиваха господарите си и испанците, които можеха да заловят безнаказано.

По тази причина постоянно ходехме от селище на селище да ги умиротворяваме и понеже жителите на Симатан не пожелаха да дойдат в нашия град, нито да се подчинят на наредбите, които им изпращахме, капитан Луис Марин реши, вместо да изпраща цяла рота войници, да отидем четирима души, между които бях и аз, за да ги привлечем с мир. Останалите бяха Родриго де Нао, родом от Авила, Франсиско Мартин, полубискаец, а последният се казваше Франсиско Хименес от Ингихуела де Естремадура. Капитанът ни заповяда да отидем кротко и благо да усмирим жителите на Симатан, без да ги обиждаме.

Селищата в тази провинция се намират сред големи блата и пълноводни реки. Като наближихме на около две левги от Симатан, изпратихме пратеници да съобщят защо идваме. Отговорът беше, че излязоха три ескадрона стрелци с лъкове и копиеносци и с първата атака убиха двама от моите другари, а мен ме раниха със стрела в гърлото, кръвта ми изтичаше, без да мога да я спра, и животът ми беше в голяма опасност; другият ми другар, който не беше ранен, бискаецът Франсиско Мартин, след като двамата посрещнахме неприятелите и ранихме някои от тях, реши да офейка и да се скрие в едни канута, които стояха на брега на една голяма река, наречена Масапа.

Като останах сам и зле ранен, за да не ме довършат, почти зашеметен и без памет, щях да се завра в едни високи храсталаци, но се съвзех и си казах: „О, света Богородице, така ли трябва да умра тук, сред тези кучета!“ Събрах всичкия си кураж и отново изскочих от храстите и се спуснах върху индианците, с удари на меча и ножа си пробих път, макар и да ме раниха втори път, и успях да стигна до канутата, където вече се беше скрил моят другар Франсиско Мартин с четирима индианци, наши приятели, които носеха багажа ни. Докато ние се биехме със симатеките, тези индианци бяха изоставили багажа и се бяха скрили в канутата и това, което спаси живота ни, беше, че противниците ни се забавиха, докато разграбваха нашите дрехи и вещи.

Да оставим това и да кажем как господ бог Исус Христос ни помогна да се измъкнем и да не умрем там. С канутата прекосихме реката, която беше много широка и дълбока, в нея имаше и много крокодили; за да не ни проследят симатеките, останахме осем дни в планината. Скоро в Гуасакуалко научили за случилото се, но индианците, които ни придружаваха, казали, че сме убити; като ни видяха ранени, те офейкаха и ни оставиха сами в битката. Както беше станало обичай по онова време в Ищците, капитан Луис Марин вече бил дал нашите индианци на други конкистадори, изпратил да вземат от Кортес документи за владението им и дори продали имуществото ни. След двадесет дни се прибрахме в града и като ни видяха живи, някои наши приятели много се зарадваха, но тези, които ни бяха взели индианците, съжаляваха.

Като видя, че не можем да усмирим тези провинции и че избиха много испанци, капитан Луис Марин реши да отиде в Мексико да поиска от Кортес още войници, помощ и боеприпаси. Той ни заповяда, докато не се върне, да не излизаме извън града към далечни селища, освен за да търсим храна, и то най-много на четири-пет левги.

Като стигнал в Мексико, капитанът разказал на Кортес за всичко, което се беше случило. Кортес му заповядал отново да се върне в Гуасакуалко и му дал към тридесет войници, между които и често споменавания от мене Алонсо де Градо. Заповядал също Луис Марин да тръгне с всичките си войници за провинция Чиапа, която се беше вдигнала на война, и да основе там един град.

Щом нашият капитан се завърна с тези заповеди, ние се приготвихме и заедно с новодошлите започнахме да си пробиваме път през едни планини и много опасалата, в които хвърлихме дървета и клони, за да могат да минат конете. С голям труд се добрахме до едно селище, което се казваше Тепусунтлан, поради липсата на друг път обикновено отивахме до него по реката с канута. Оттам продължихме нагоре в планината към едно друго селище, което се казваше Качула и се намираше в провинция Чиапа; това го казвам, защото имаше едно селище със същото име близо до Публа де лос Анхелес. От Качула отидохме в други селца, подчинени ней. Продължихме да прокарваме нови пътища нагоре по реката, която идваше от селището Чиапа, тъй като натам не водеше никакъв път и всички околни селища с основание се страхуваха много от чиапанеките, защото по онова време те бяха най-добрите воини, които бях видял в Нова Испания, по-добри и от тласкалтеките, мексиканците, сапотеките и племето михес. Казвам това, защото Мексико никога не бе могло да ги завладее. По онова време тази провинция беше гъсто населена и жителите й бяха много войнствени и постоянно нападаха своите съседи, плячкосваха селцата, принасяха пленниците жертва и ги изяждаха. Освен това по пътищата за Теуантепеке бяха завардили няколко лоши прохода, за да нападат и ограбват индианските търговци, които минаваха от една провинция в друга; те дори бяха заселили насила някои селища близо до Чиапа, бяха превърнали местните жители в роби и те им обработваха земята.

Да се върнем към нашия път. Продължихме нагоре край реката и наближихме града по велики пости на 1523 година; за годината не си спомням много добре. Преди да стигнем до самото селище, направихме преглед на войската; досега не бяхме сторили това, защото някои жители на града бяха тръгнали да събират данъци от селищата на Качула, които преди нито даваха данъци, нито ни почитаха, пет пари не даваха за нас. Оказаха се налице двадесет и пет конници, годни за бой, и петима негодни, петнадесет стрелци с арбалети и осем с пушки, един топ, много барут, един артилерист, който твърдеше, че бил ходил в Италия; казвам това, защото само се хвалеше, иначе беше много страхлив. Имахме също шестдесет войници, въоръжени с мечове и щитове, около осемдесет мексиканци, един касик от Качула с няколко първенци, които трепереха от страх и с големи уговорки ги водехме да ни помагат при проправянето на пътя и да ни носят багажа.

Вървяхме по пътя в добър ред, тъй като бяхме наближили селищата и винаги имахме напред четирима пъргави войници за разузнавачи, единият от които бях аз. В такива случаи оставях коня си да го водят други, тъй като местността не позволяваше да се препуска, и вървяхме винаги половин левга пред войската. Чиапанеките бяха големи ловци и в това време бяха излезли на лов за елени. Щом ни усетиха, те започнаха да се викат едни други с големи стълбове дим.

Като стигнахме до техните селища, намерихме много широки пътища и големи ниви с царевица и зеленчуци. Първото селище, на което се натъкнахме, беше Ецтапа, на четири левги от главното селище. Жителите му бяха избягали и намерихме много царевица и други храни, така че обядвахме и вечеряхме много добре. Докато почивахме там, дотърчаха двама конни патрули и се развикаха: „На оръжие, на оръжие, целите савани и пътища са пълни с чиапанекски воини!“ Ние, както винаги, бяхме готови за бой и ги пресрещнахме извън селището; водихме голяма битка с тях. Чиапанеките бяха въоръжени с прашки, лъкове и стрели, както и с копия, по-дълги от нашите; носеха памучни ризници и украшения от пера; други държаха големи тояги, подобни на боздугани.

На мястото на битката имаше много камъни и с прашките си те ни нанасяха много удари; започнаха да ни обкръжават; още с първите удари убиха двама войници и четири коня и раниха тринадесет души и много от нашите приятели индианци; капитан Луис Марин го раниха на две места. Битката продължи през целия следобед до мръкване; и понеже вече се беше стъмнило, и, от друга страна, бяха видели сечта на нашите мечове и големите поражения от арбалетите и пушките, за наша радост чиапанеките се оттеглиха. Намерихме петнадесет от тях убити и много ранени, които не бяха могли да се оттеглят с останалите. Разпитахме двама от тях, които ни изглеждаха по-лични хора, и те казаха, че цялата околност се готви да ни нападне на другия ден.

През нощта погребахме убитите, лекувахме ранените; капитанът беше много зле от раните си, понеже за да не напусне битката, не се беше превързал, и загуби много кръв; целия го тресеше.

След това поставихме охрана, съгледвачи и патрули и оставихме конете оседлани; всички бяхме нащрек, защото бяхме сигурни, че още същата нощ щяха да ни нападнат. Беше дадена заповед на конниците как да атакуваме на другия ден: да се разделим на групи по петима и да държим копията си на равнището на очите на противниците, да не удряме в телата, а да бием по лицата и да ги тъпчем с конете, докато ги обърнем в бягство. Луис Марин и ние, старите конкистадори, неведнъж принуждавахме новопристигналите от Кастилия да се сражават по този начин, но някои от тях нарушиха заповедта и гледаха да промушат някой по-войнствен противник в тялото; така четирима души след това не можаха да измъкнат копията си, индианците се нахвърляха върху тях и раняваха и ездачи, и коне. Събираха се шест-седем противникови бойци, обгръщаха с ръце конете и се опитваха да съборят конниците; успяха да смъкнат по този начин един от тях и ако не му се бяхме притекли веднага на помощ, щяха да го отмъкнат и да го принесат в жертва. Той умря след два дни.

Да се върнем към нашия разказ. На другия ден сутринта решихме да продължим пътя си към град Чиапа; с пълно право можеше да се нарече град, тъй като имаше подредени къщи и широки улици и повече от четири хиляди жители, без да се броят множеството подчинени нему селища в околностите му. Както си вървяхме по пътя в добър ред, със заредено оръдие, след около четири левги се натъкнахме на цялата войска на Чиапа; полето и склоновете бяха покрити с воини с големи украшения от пера, ризници и дълги копия, лъкове, стрели, камъни и прашки, посрещнаха ни с много крясъци, викове и свирене.

Беше нещо страшно, като се хвърлиха в ръкопашен бой срещу нас и започнаха да се бият като яростни лъвове; нашият черен артилерист си заслужаваше името, защото нито успя да стреля, нито да подпали фитила на топа. Ние се развикахме да пали и той най-после гръмна, но рани трима от нашите, без да засегне противниците. Като видя какво е положението, капитанът заповяда на конниците да атакуват по петима според уговорката от предния ден; стрелците и останалите войници ни помагаха, но противниците бяха толкова многочислени, че ако нямахме опит от предишните битки или ако бяха други на наше място, щяха много да се изплашат, пък дори и ние се слисахме. Но когато нашият капитан Луис Марин извика: „Напред, сеньорес, със Сантяго и по тях, пак да ги разбием смело и без страх!“, ние така притиснахме неприятелите, че скоро обърнаха гръб; понеже местността беше много камениста, конете не можеха да препускат и затова се отказахме да ги преследваме.

Продължихме доста непредпазливо по пътя си, тъй като смятахме, че този ден повече няма да се осмелят да ни нападнат; обаче не много далеч от мястото на битката, зад едни височини, ни чакаха много по-големи ескадрони с всичките си оръжия, а някои от тях носеха въжета, за да ги хвърлят като ласа връз конете и да ги събарят; освен това бяха поставили на много места мрежи, с които обикновено ловят елени, та да омотаят конете и нас. Всички тези ескадрони се нахвърлиха върху нашата войска и започнаха да се бият като много юначни и смели воини и скоро ни раниха почти всички; убиха двама войници и пет коня и изтръгнаха четири копия от ръцете на ездачите.

Чиапанеките водеха със себе си една доста стара и много дебела индианка, която имали за богиня и ясновидка; тя им казала, че щом се появи на полесражението, ние тозчас ще бъдем победени. Цялото й тяло беше нашарено с бои и със залепен памук по рисунките; носеше една кадилница с техния тамян и няколко каменни идола. Без никакъв страх тя се хвърли сред нашите приятели индианци, които се биеха всички заедно, и тозчас проклетата богиня бе направена на парчета.

Да се върнем към нашата битка. След като капитан Луис Марин и всички ние видяхме такова множества воини срещу нас и толкова смели, призовахме бог на помощ и ги атакувахме по вече известния начин; така малко по малко ги разбихме, докато на края ги обърнахме в бягство. Някои се скриха между големите скали, а повечето се хвърлиха в близката дълбока река и избягаха с плуване: те са изключително добри плувци. След като ги разбихме, горещо благодарихме на бога; на мястото на битката намерихме много убити и ранени индианци. Решихме да отидем до едно селище, което се намираше до реката, на пътя за града; там имаше много узрели сливи, добре дошли за нас, тъй като бяха богородични пости. Погребахме убитите в места, където местните индианци не можеха да ги намерят, лекувахме ранените войници и десет коня, след което легнахме да спим с добра стража и съгледвачи.

Малко след полунощ по широката и дълбока река безшумно дойдоха пет канута, чиито гребци бяха десет индиански първенци от две селища близо до главния град на Чиапа. Щом слязоха откъм нашия лагер, стражата веднага ги плени; те се предадоха доброволно. Заведоха ги при капитана, на когото те казаха: „Сеньор, ние не сме чиапанеки, а от една провинция, която се казва Шалтепеке; тези проклети чиапанеки избиха във войни много от нашите хора, а останалите ни принудиха да се заселим тук с жените и децата си; взеха ни цялото имущество и повече от дванадесет години ни държат като роби, работим им нивите и царевицата, карат ни да им ловим риба, отвличат дъщерите и жените ни. Дойдохме да ви предупредим, че тази нощ ще докараме много канута, за да преминете реката, и ще ви покажем един брод през нея, макар и не много плитък. Ние много ви молим, сеньор капитан, тъй като ще ви направим добра услуга, след като разбиете и победите тези чиапанеки, да ни освободите от властта им и да ни позволите да се завърнем в родните си места. За да разберете, че не ви лъжем, в канутата, които оставихме скрити в реката при други наши другари и братя, има три златни диадеми за вас, кокошки и сливи.“ Казаха, че преминаването на реката трябва да стане много безшумно, за да не усетят чиапанеките, които бдят и пазят бродовете.

Като разбра какво казаха индианците и голямата помощ, която ни предлагаха за преминаването на тази буйна и могъща река, нашият капитал благодари на бога и се показа много любезен с пратениците, обеща да направи това, за което го молеха, а също така да им даде дрехи и плячка, каквато се намери в градчето. От тях той се осведоми, че при двете битки сме убили и ранили повече от сто и двадесет чиапанеки, но те и за следващия ден събрали много бойци; карали и индианците от селищата, от които били пратениците, да излизат да се бият против нас. Те обаче казаха да не се страхуваме от тях, защото ще ни помогнат. Чиапанеките щели да ни дебнат при реката, тъй като смятали за невъзможно да се осмелим да я преминем; когато направим опит да я прекосим, тогава смятали да ни разбият.

След като ни предупредиха, двама от пратениците останаха при нас, а останалите се върнаха в селището да дадат заповед още преди разсъмване да докарат двадесет канута, което не изпълниха много мъжки. След като заминаха, ние починахме малко през остатъка от нощта с подсилена охрана, понеже чувахме голям шум от воини, които се събираха по брега на реката, и от бойните им тръби и барабани.

Призори видяхме канутата, които идваха, без да се крият, защото, изглежда, чиапанеките вече бяха усетили, че жителите на тези селища са се вдигнали срещу тях, че правят крепости и са минали на наша страна; те заловили някои от тях, но другите се укрепили в едно голямо светилище, та по тази причина се водеше война между чиапанеките и жителите на тези селища и те веднага ни показаха брода.

Нашите нови приятели ни подканяха по-бързо да преминем реката от страх да не би междувременно да принесат в жертва другарите им, пленени същата нощ. Като стигнахме до брода, който ни показаха, в добър ред започнахме да преминаваме; водата стигаше до гърдите ни и течението ни блъскаше с голяма сила, но бог пожела да преминем на сушата от другата страна. Преди да се изтеглим, излязоха много воини и ни обсипаха със стрели с техните тирадерас и лъкове, и с камъни, а други с копия и раниха почти всички ни, някои дори по на две-три места и убиха два коня; един конник, на име Гереро или Гера, се удави при преминаването на реката, тъй като попадна в един много силен бързей; конят излезе на брега без ездача.

Да се върнем към нашата битка; доста време се бихме, без да ги накараме да отстъпят, нито пък можехме да излезем на брега; тогава ни помогнаха жителите на селищата, които се бяха вдигнали против чиапанеките; те удариха в гръб тези, които се биеха с нас при реката, и убиха и раниха доста от тях, тъй като ги мразеха, задето толкова години ги бяха държали в плен. Като видяхме това, ние, конниците, бързо изскочихме на брега, а след нас и стрелците и останалите войници, както и мексиканците. Така ги притиснахме, че избягаха към селищата си и не се видяха повече.

Без да се бавим, ние продължихме към града им в пълен боен ред с развети знамена и с много индианци от нашите нови приятели; влязохме в него и стигнахме до най-гъсто населената част, където се намираха техните големи ку и светилища, но къщите бяха толкова близо една до друга, че не се осмелихме да разположим там нашия лагер, а излязохме на полето, за да не пострадаме, ако решат да подпалят жилищата си. Нашият капитан изпрати да повикат с добро вождовете и капитаните и да им кажат, че ако дойдат с мир, ще им прости миналото, ако ли не, ще ги намерим и избием и ще опожарим града.

Щом чули тези страшни думи, те тозчас дойдоха и дори донесоха подаръци от злато; поискаха извинение, задето ни бяха нападнали, и приеха да станат васали на Негово Величество; също така помолиха Луис Марин да не позволява на нашите нови приятели да палят повече къщи, тъй като още преди да влезем в Чиапа, те бяха опожарили едно селце. Луис Марин им обеща и заповяда също и на мексиканците, и на индианците от Качула да не причиняват повече щети. В този град намерихме три затвора с клетки, в които имаше затворници с нашийници; бяха ги пленили по пътищата. Ние ги извадихме от затворите и ги пуснахме да идат в родните си места, а клетките строшихме. В храмовете на чиапеките намерихме много безобразни фигури на идоли, които те обожествяваха, и много индианци и деца, заклани преди два дни; имаха и други проклети и мръсни обичаи.

Нашият капитан ни заповяда веднага да извикат другите съседни селища да дойдат с мир и да се признаят за васали на Негово Величество. Дойдоха всички и станаха васали на краля; те недоумяваха как ние, толкова малко хора, бяхме успели да победим чиапанеките и се показаха много доволни, тъй като ги мразеха. Капитанът изпрати да извикат и индианците от селището Чамула да дойдат с мир, но техният отговор беше много лош; ние се страхувахме да не повлияят на съседните селища и те да се разбунтуват, та затова решихме незабавно да тръгнем срещу тях и да не ги оставим, докато не ги усмирим. След това изпратихме да повикат първенците на Синакантлан, които бяха разумни хора, мнозина от тях търговци, и им казахме да доведат индианци, за да ни носят багажа, тъй като отивахме към тяхното селище, което беше на пътя за Чамула; поискахме също двеста бойци от Чиапа и те ни бяха дадени.

От Чиапа излязохме сутринта, после преспахме в едни солници, където ни бяха направили колиби, и на другия ден към обяд стигнахме в Синакантлан, където отпразнувахме Великден, Рождество Христово. Оттам изпратихме да извикат с мир вождовете на Чамула и те пак не пожелаха да дойдат. Трябваше да воюваме с тях; до селището им оставаха още около три левги. По онова време Чамула беше трудно превземаема крепост; там, откъдето смятахме да влезем, имаше дълбок ров, а от другите страни беше още по-лошо и по-трудно да се мине.

Още стигнали-нестигнали, тамошните индианци ни обсипаха отвисоко с толкова много стрели, камъни и по-големи стрели, изстрелвани с тирадерас, че скоро покриха с тях земята; имаха и едни много дълги копия с остриета от кремък, които, както казах и преди, режеха повече от нашите бръсначи; носеха и щитове, които се навиват нагоре, когато не са в бой, и се спускат по време на бой. С такава бързина стреляха със своите тирадерас и лъкове и хвърляха камъни, че раниха петима пешеходци и двама конници; вдигаха страхотен шум, за да ни изплашат.

Като разбра, че конниците не можеха да помогнат поради стръмнината, капитанът заповяда да се върнем в равнината, защото се страхуваше да не ни нападнат воини от други враждебни селища на провинция Киауицтлан. Започнахме след това да ги обстрелваме със стрели и пушки, но не им причинявахме никакви загуби, тъй като прикритията им бяха много здрави; те обаче постоянно раняваха мнозина от нашите.

Така мина денят в битки и те не отстъпваха ни на крачка, когато се опитвахме да влезем в крепостта, имаха прикрития и бойници, зад които стояха към хиляда копиеносци; ако рискувахме да се покатерим по стените, можехме да паднем и да се пребием, не си заслужаваше.

След като обсъдихме по какъв начин трябва да се бием, беше решено да донесем дървета и дъски от едно близко безлюдно селце и да направим бурос или мантас^[1], всяко едно от които да побира двадесет души; с железни кирки и мотики, които носехме със себе си, и с местните дървени мотики да подкопаем и разрушим крепостта, да отворим дупки в нея, през които да влезем, тъй като през други места беше невъзможно; на повече от левга имаше друг вход, още по-лош и труден за превземане, понеже беше много по-стръмен и това означаваше да влезем в пропаст, така да се каже.

Да се върнем към нашите подвижни прикрития. С тях подкопавахме крепостта, макар отгоре да ни заливаха със смола, гореща вода, примесена с кръв, горящи главни и жар, след това хвърляха грамадни камъни, които чупеха нашите прикрития, та трябваше да се връщаме, да ги поправяме и отново да тръгваме срещу тях.

Като видяха, че направихме големи пробиви в стените на крепостта, на бойниците се появиха четирима жреци и други първенци, застанаха зад техните сгъваеми щитове и дървени прикрития и казаха: „Щом искате злато, влезте, тук имаме много“ — и ни хвърлиха отгоре седем диадеми от фино злато, много огърлици и други предмети, подобни на охлюви и патици, всичко от лято злато, а след това много стрели и камъни. Вече бяхме пробили два много големи отвора, но понеже се беше стъмнило и започна да вали, оставихме битката за другия ден. Преспахме там през нощта с много добра стража; капитанът заповяда на няколко конници, които бяха на равното, да не напускат местата си и да държат конете си оседлани. Чамултеките цяла нощ биха своите бойни барабани и надуваха своите свирки, крещяха и викаха, че на другия ден щели да ни избият, защото така им обещал техният идол.

Като се разсъмна, отново се върнахме с нашите подвижни прикрития да атакуваме, а неприятелите с още по-голям кураж защищаваха своята крепост и раниха петима от нашите; мен също ме удариха с копие и ако нямах толкова памук под ризницата, щяха да ме убият; копието я проби и измъкна цяло валмо памук, но раната беше малка.

Около обяд заваля много силен дъжд, след което падна гъста мъгла; понеже наоколо имаше високи планини, постоянно падаха мъгли и дъжд. Поради дъжда нашият капитан се оттегли малко настрана; аз бях свикнал с битките в Мексико и като падна мъглата, и особено като постихнаха крясъците и виковете, усъмних се, че ще побегнат или вече бягат, което се оказа истина.

Тогава аз и един мой другар влязохме бързо през един отвор в крепостта и заварихме към двеста воини, които се нахвърлиха върху нас с копията си; ако не ни бяха помогнали няколко индианци от Синакантлан, които извикаха нашите войници, там щяхме да си останем. Като видяха, че ни дойде подкрепление; индианците побягнаха; другите бяха избягали с цялото си имущество, с жените и децата си още с падането на мъглата. Нашият капитан с всичките войници влезе през отвора и започнахме да преследваме чамултеките; пленихме много жени, деца и тридесетина мъже, но плячка нямаше, освен храна.

След това се върнахме по пътя към Синакантлан и беше решено да установим лагера до една река, където сега е заселен Сюдад Реал или както още го наричат Чиапа де лос Еспаньолес. Там капитан Луис Марин освободи шестима индианци с жените им да отидат да извикат вождовете на Чамула, да им кажат да не се страхуват и че ще им бъдат върнати всички пленници. Пратениците заминаха и на другия ден вождовете дойдоха с мир и взеха всички свои хора, не остана нито един.

След като станаха васали на Негово Величество, капитан Луис Марин ми даде това селище на мен, тъй като от Мексико Кортес му беше писал да ми даде нещо добро от завоюваните земи, а също и защото бях много близък приятел на Луис Марин и пръв бях влязъл в селището. Кортес ми изпрати документ за владението, който аз и до ден-днешен пазя; от това селище получавах доходи повече от осем години. По онова време Сюдад Реал още не беше заселен; след като се засели, моето селище се сля с него.

Да оставим това и да се върнем към нашия разказ. Тъй като Чамула бе усмирена, а Уеуицтлан все още не се подчиняваше с мир, нашият капитан реши да отидем до тези селища; казвам тук селища, а всъщност бяха селца, превърнати в крепости. Оставихме ранените и багажа в лагера и с нашия капитан тръгнахме най-пъргавите и най-здравите войници; от Синакантлан ни дадоха към триста воини, които дойдоха с нас; оттам до Уеуицтлан имаше към четири левги.

Намерихме пътищата задръстени с дървета, така че конете не можеха да минат; нашите приятели индианците ги разчистиха и продължихме по-нататък.

Стигнахме до едно от трите селища, което, както казах, беше като крепост, и го намерихме пълно с воини. Те започнаха да викат и да мятат стрели с лъкове и тирадерас, имаха и големи копия и сгъваеми щитове, както и големи боздугани, които режат като бръсначи, също като на чамултеките. Нашият капитан и всички ние се закатерихме към крепостта, която беше много стръмна и по-непристъпна от Чамула. Неприятелите решиха да избягат и да оставят селището без хора и без никакви храни. Синакантеките заловиха двама индианци и ги доведоха при нашия капитан, който заповяда да ги пуснат, за да отидат да извикат първенците с мир, и донесоха подаръци от злато на малка стойност и пера от кетцали, които ценят много, след което ние се върнахме в лагера. Случиха се и други неща, които не са много важни, затова няма да ги разкажа.

След това решихме да отидем да накажем индианците от Симатан, които убиха двама наши войници, за които вече споменах; това се случи, когато аз и бискаецът Франсиско Мартин се измъкнахме от ръцете им. Тръгнахме за едни селища, които се наричаха Тапелола, но трябваше да пресечем много стръмни планини и проходи, та Луис Марин изпрати да помолят вождовете на тези селища да пооправят пътя, за да можем да минем. Те направиха това и минахме с големи усилия, особено конете.

След това отидохме към Текомаякате и Атеапан; по онова време те бяха едно селище и къщите им бяха едни до други; беше едно от големите селища в тази провинция и Кортес ми го бе дал на мен; аз още пазя документа, подписан от него.

Тогава населението беше многобройно и заедно с други селища тамошните индианци прекосиха дълбоката река, която минаваше през селището, и ни нападнаха, като раниха шестима войници и убиха три коня, битката с тях продължи доста време. На края, като преминахме реката, те избягаха, като преди това подпалиха къщите си. Там останахме пет дни, лекувахме ранените и правехме набези, при които взехме много хубави индианки. Изпратени бяха хора да извикат жителите на Текомаякате и Атеапан да дойдат с мир, като им обещахме да върнем пленниците и да им опростим миналото.

Всички индианци се върнаха и отново заселиха домовете си. Те поискаха да освободим жените и децата, както им бяхме обещали. Писарят Диего де Годой съветваше капитан Луис Марин да ги дамгосаме със знака на краля, с който се белязваха тези, които бяха дали клетва за подчинение на Негово Величество и след това се бяха разбунтували без някаква причина, още повече че тези индианци ни бяха нападнали и убили три коня, нека с жените да платят конете. Аз възразих да не ги белязват, тъй като не беше справедливо, те бяха дошли с мир. По този повод Годой и аз си разменихме обидни думи и извадихме, ножовете и двамата излязохме ранени от свадата, но ни разделиха и ни сдобриха отново.

Тъй като капитан Луис Марин беше много добър човек, незлобив, виждайки, че моята молба беше справедлива, заповяда да освободят всички жени и останалите пленници. Оттам пресякохме селището Симатан, а след това и Талатупан. Преди да влезем в това селище, жителите му бяха направили бойници в планината, а наоколо имаше блата. Като стигнахме там, те неочаквано ни обсипаха със стрели и раниха към двадесет души от нашите и убиха два коня; ако не бяхме разрушили техните бойници и прегради, щяха да убият и ранят много повече. Скоро те се оттеглиха в блатата; индианците от тези провинции са отлични стрелци с лъкове и със стрелите си пронизват дори двойни ризници, подплатени с памук, което никак не е малко.

В Талатупан останахме два дни и изпратихме да извикат жителите му да дойдат с мир, но те не дойдоха. Ние бяхме уморени, а и имаше много блата и тресавища, през които не можеше да мине нито кон, нито човек, без да затъне. Беше решено всички да се завърнем в нашия град Гуасакуалко и на връщане минахме през Чонталпа. Улапа, река Агуалулко, Тонала и оттам в Гуасакуалко. Със златото, което взехме от Чиапа и Чамула, платихме конете, убити по време на битките.