Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (14)

Глава XIII
Как стигнахме до устието на Рио де Бандерас

Някои любознателни читатели, които са били в Нова Испания, вече сигурно са чували, че Мексико е много голям град, заселен във водата като Венеция; че имаше велик господар, крал на много провинции, който властвуваше над всички земи в Нова Испания, два пъти по-големи от нашата Кастилия. Този владетел се казваше Монтесума и беше много могъщ.

Той научил за първото ни пътешествие с Франсиско Ернандес де Кордоба, за това, което ни сполетя в битката при Коточе и в Чампотон, и сега при второто пътуване пак в Чампотон. Научил, че ние, макар и малко на брой, разбихме индианците от това селище и много други, които се съюзиха с тях. Научил как сме влезли в река Табаско и за преговорите ни с вождовете на това селище и на края разбрал, че нашата цел е да търсим злато в замяна на предметите, които носехме. Всичко това му занесли нарисувано на платна от енекен — растение, подобно на лен. Като разбрал, че обикаляме крайбрежието на неговите провинции, заповядал на своите губернатори, ако минем покрай техните земи, да се постараят да разменят злато срещу нашите мъниста, особено срещу зелените, които приличат на техните чалчиуис, подобни на изумруди, много ценени от тях. Също така заповядал да узнаят що за хора сме и какви намерения имаме.

Както разбрахме по-късно, техните прадеди им били казали, че оттам, откъдето изгрява слънцето, ще дойдат хора с бради и ще ги завладеят. Така или иначе по заповед на великия Монтесума в реката ни очакваха много индианци; те носеха дълги прътове със знамена от бял памучен плат, които развяваха в знак на мир, и ни викаха да отидем при тях.

За да разберем какво означава това, генерал-капитанът и другите капитани решиха да спуснем във водата с две лодки всички стрелци с арбалети и пушки и двадесет войници от най-бързите и най-пъргавите; с нас щеше да дойде и Франсиско де Монтехо; ако се окажеше, че индианците са въоръжени, трябваше по най-бързия начин да известим на корабите.

Бог пожела морето да утихне, което рядко се случва край тези брегове, и като стигнахме сушата, намерихме трима вождове, единият от които — губернатор на Монтесума — беше с многобройна свита. Имаха пуйки и царевичен хляб, и плодове — ананаси и сапоте, което на други места наричат мамей. Те седяха на сянка под дърветата и бяха застлали земята с рогозки. Поканиха ни със знаци да седнем, тъй като Хулианильо от Пунта де Коточе не разбираше техния език, мексиканския. След това донесоха глинени мангали с горящи главни и ни окадиха с нещо като смола.

Капитан Монтехо съобщи всичка това на нашия предводител и той реши всички кораби да отидат там и да хвърлят котва. Самият той слезе на брега с капитаните и войниците. Щом тези вождове и губернатори го видяха на сушата и разбраха, че той ни предвожда, според техните обичаи му отдадоха големи почести. Той също им отговори с ласкателства, заповяда да им дадат сини мъниста и зелени броеници и със знаци им каза да донесат злато, за да го разменят с нашите неща. Тогава губернаторът изпрати своите индианци по всички съседни селища за златни украшения и през шестте дни, които прекарахме там, донесоха украшения от нископробно злато с най-различна изработка за повече от шестнадесет хиляди песос.

Обявихме тази земя за владение на Негово Величество. След това говори нашият генерал и даде на индианците ризи от Кастилия. С нас взехме един индианец, който, след като научи нашия език, прие християнската вяра и се кръсти Франсиско. По-късно той се ожени за индианка.

Когато след шест дни видя, че индианците не носеха вече злато за размяна и че корабите се излагаха на голяма опасност, ако задухаше северният или северозападният вятър, нашият капитан заповяда да отплаваме. Продължавайки напред, видяхме едно островче с бял пясък, на около три левги от брега, и му дадохме името Исла Бланка^[1] — така се намира и на мореплавателските карти. Недалеч от бялото островче, на около четири левги от сушата, видяхме друго, с много зелени дървета, и го нарекохме Исла Верде^[2].

По-нататък видяхме друг остров, малко по-голям от предишните, на около левга и половина от брега, а срещу него — един хубав пристан. Нашият генерал заповяда тук да пристанем. Спуснахме лодките във водата и Хуан де Грихалва слезе с нас да разгледаме острова, защото се виждаше дим над него. Там имаше две светилища, добре иззидани от камък, със стълби, които водеха нагоре към олтарите на грозните индиански идоли. Те бяха техните богове. Там намерихме петима индианци, принесени в жертва същата нощ. Гърдите им бяха разрязани, а краката и ръцете им — отсечени. Стените на светилищата бяха опръскани с кръв. Много се чудихме на всичко това и нарекохме островчето Исла де Сакрифисиос^[3].

Там, срещу островчето, всички слязохме на брега. Имаше големи пясъци, сред които направихме колиби от клони и корабни платна. Дойдоха и много индианци, които донесоха злато във форма на рибки като в Рио Бандерас. Както разбрахме по-късно, беше ги изпратил великият Монтесума. Златото беше малко, така че капитанът заповяда корабите да вдигнат котва и да спрем срещу друг малък остров на около половин левга от брега. Сега там се намира пристанището Веракрус^[4].