Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (137)

Глава CXXXVI
Как Гонсало де Сандовал влезе с дванадесетте брига в онази част на града, където беше Гуатемус, и го залови

След като видя, че прословутото трабуко не свърши работа, а Гуатемус нямаше и намерение да се предава и да иска мир, Кортес заповяда на Гонсало де Сандовал да влезе с бриговете в онази част на града, където Гуатемус се беше оттеглил с най-личните си капитани и най-знатните хора на Мексико; заповяда му да не ранява и убива, освен ако го нападнат и дори тогава само да се защищава и да не причинява злини; да разруши къщите и бойниците, които мексиканците бяха направили в езерото. Кортес се изкачи на главното светилище на Тателулко, за да наблюдава как Сандовал ще навлезе с бриговете в града.

Сандовал се устреми неудържимо към мястото, където бяха къщите на Гуатемус; като се видял обкръжен, той се уплашил да не го пленят или убият и вече бил приготвил петдесет големи пироги с добри гребци, за да избяга и да се спаси в блатната трева и оттам да се прехвърли на сушата и да се укрие в други селища. Същото бил заповядал и на своите капитани и на най-първите хора на града.

Като видели, че бриговете нахлуват между къщите им, те се качили на петдесетте канута, като натоварили цялото си имущество, злато и скъпоценности, семейства и жени и се спуснали да бягат през езерото. Сандовал узнал за това и заповядал на всички бригове да оставят разрушаването на къщите и бойниците и да се спуснат да преследват канутата. Той извикал своя приятел Гарсия Олгин, капитан на един много бърз и лек бриг с добри гребци, и го пратил към мястото, където казвали, че избягал Гуатемус със своите големи пироги; наредил му, като го настигне, да не го напада и обижда, а само да го залови. Самият Сандовал тръгнал с останалите бригове в друга посока. Господ пожела Гарсия Олгин да настигне канутата и пирогите на Гуатемус; по сенниците и мястото, където седял, той разбрал, че това е великият господар на Мексико. Олгин дал знак да спрат, но те не се подчинили и тогава той наредил на стрелците с арбалети и пушки да се престорят, че се готвят да стрелят. Като видял това, Гуатемус се изплашил и казал: „Не стреляйте, аз съм кралят на този град и се казвам Гуатемус. Моля те само да не закачаш моите неща, жена ми, роднините ми, а само мен да отведеш незабавно при Малинче.“ Като чул това, Олгин много се зарадвал, с голяма почит го прегърнал и го прехвърлил на брига заедно с жена му и тридесет първенци; поканил го да седне на едни рогозки и наметала на кърмата и им дал храна. На канутата, които носели имуществото на Гуатемус, той заповядал да вървят с брига, без да се докосне до нищо.

В това време Гонсало де Сандовал заповядал на всички бригове да се съберат и узнал, че Олгин е заловил Гуатемус и го води при Кортес. Той наредил на гребците да гребат с всички сили, настигнал Олгин и му поискал пленника. Олгин отказал да му го предаде, като казал, че го е пленил той, а не Сандовал. Сандовал отговорил, че това е така, но че той е главният капитан на бриговете и Гарсия Олгин се намира под негово командуване, понеже му е приятел, му е заповядал да отиде да преследва Гуатемус с лекия си бриг и да го плени; сега като на по-висш командир от него той трябва да му предаде пленника; Олгин продължавал да упорствува.

В това време друг бриг тръгнал с голяма бързина към Кортес, за да му съобщи новината и да получи награда за нея. Казали на Кортес за спора между Сандовал и Олгин и той веднага изпратил капитан Луис Марин и Франсиско Вердуго да повикат Сандовал и Олгин да дойдат с бриговете си, без да спорят повече, да доведат Гуатемус, жена му и сродниците му с подобаваща почит, а той ще определи кому се полага пленникът и кой трябва да получи чест и слава за това.

През това време, докато ги доведат, Кортес заповядал да приготвят един подиум с рогозки, наметала, одри и много храна от тази, която Кортес държеше за себе си. Скоро дойдоха Сандовал и Олгин с Гуатемус; доведоха го и двамата капитани. Като видя Кортес пред себе си, Гуатемус му оказа голяма почит, а той от своя страна го прегърна и се показа много любезен към него и към капитаните му. Тогава Гуатемус каза на Кортес: „Сеньор Малинче, аз направих всичко, каквото бях задължен да направя в защита на моя град, повече не мога и тъй като идвам насила и пленен при тебе, вземи тази кама, която имаш на пояса си, и ме убий тук с нея.“

Казвайки това, той плачеше със сълзи и ридания: плачеха и всички знатни първенци от свитата му. Чрез доня Марина и Агилар Кортес му отговори ласкаво и му каза, че го цени много повече за това, че се е показал изключително храбър и е защищавал докрай града си, че е недостойно да се вини, а, напротив, трябва да се уважава. Той би желал само, когато видяха, че ще бъдат победени, преди да се разруши градът и да избием толкова много мексиканци, да бяха дошли с мир по своя воля. Но понеже и едното, и другото е вече минало и не може да се промени и поправи, нека отпусне сърцето си — и той, и капитаните му; ще управлява Мексико и провинциите му, както досега. Гуатемус и неговите капитани му отговориха, че са му много задължени, Кортес го попита за жена му и за знатните госпожи, съпругите на капитаните му, за които му бяха казали, че са дошли с Гуатемус. Отговори самият Гуатемус и каза, че е помолил Гонсало де Сандовал и Гарсия Олгин да ги оставят в канутата, с които бяха тръгнали, докато видят какво ще заповяда Малинче.

Кортес веднага заповяда да ги доведат и на всички да дадат от най-хубавата храна, която имаше в лагера; понеже беше късно и беше започнало да вали, той нареди да тръгнат към Куйуакан, а Гонсало де Сандовал и останалите капитани да отидат всеки в лагера си.

Гуатемус и капитаните му бяха заловени на тринадесети август привечер, в деня на свети Иполит, през 1521 година. Благословен да бъде нашият господ бог Исус Христос и света Богородица, Дева Мария. Амин. През целия следобед и до среднощ гърмя, святка се и валя повече от всеки друг път.

След като бе заловен Гуатемус, всички войници сякаш бяхме оглушали; чувствувах се като човек, който вика от някоя камбанария, докато бият камбаните, и в един момент те замлъкват. Казвам това, защото през всичките деветдесет и три дни на война с този град крясъците и виковете не спираха денем и нощем, мексиканските капитани непрекъснато призоваваха на бой своите ескадрони и бойци, други викаха на хората от канутата да нападат бриговете и нас по мостовете и укрепленията, трети забиваха колове във водата, копаеха и удълбаваха канавки и ями, четвърти правеха мостове и укрепления, други приготвяха стрели, а жените — кръгли камъни за прашките. От светилищата и кулите на идолите не спираха да отекват проклетите им тъпани и барабани и злокобните им тръби. Тъй че денем и нощем имаше страшен шум и не можехме да си чуем приказките. След залавянето на Гуатемус утихнаха всички викове и всякакъв шум. Та затова казах, че се чувствувахме, сякаш току-що бяхме слезли от камбанария.

Да кажем за труповете и главите, които намерихме в къщите, където се беше оттеглил Гуатемус. Казвам и се заклевам, амин, че всички къщи и бойници в езерото бяха пълни с мъртъвци и аз не знам по какъв начин да опиша тази картина, защото по улиците и в самите дворове на Тателулко не можеше да се мине от труповете и главите на умрели индианци. Аз съм чел за разрушаването на Ерусалим, но не съм сигурен дали тук умрелите не бяха повече, защото бяха загинали толкова много жители на града, а и воините от всичките провинции и селища, подчинени на Мексико, които се бяха стекли тук, повечето бяха умрели; както казах, и сушата, и езерото, и бойниците бяха покрити с мъртви тела, които така воняха, че няма човек, който би могъл да издържи на зловонието. По тази причина, след като бе заловен Гуатемус, всички капитани се върнахме в лагерите си и дори на Кортес му стана лошо и го болеше глава през дните, прекарани в Тателулко. Тъй като вонята в града беше непоносима, Гуатемус помоли Кортес да разреши цялото население, което все още се намираше в Мексико, да отиде по съседните селища, след което им заповяда да напуснат града. Цели три дни и три нощи неспирно се изнизваха мъже, жени и деца, толкова мършави, жълти, мръсни и вонящи, че видът им предизвикваше съчувствие.

След като опразниха града, Кортес ни изпрати да го разгледаме и видяхме къщите, пълни с мъртъвци, а сред тях и някои нещастници, които не можеха да вървят; изпражненията им бяха като на слаби прасета, които ядат само трева. Градът беше сякаш разоран; бяха яли корени на трева и бяха варили дори кората на някои дървета. Не намерихме сладка вода, само солена. Не бяха яли месо от телата на мексиканците, а само от нашите и от пленените тласкалтеки. Малко хора по света са страдали толкова от глад, жажда и продължителни войни, както тези мексиканци.

Сега, когато съм далеч от тези сражения и жестоки битки, които водихме ден и нощ с мексиканците, благодаря на бога, че ме запази жив, и искам да разкажа нещо, което ми се случваше, след като видях как принасяха в жертва и разпаряха гърдите на шестдесет и двамата войници, пленени при поражението на Кортес, и поднасяха сърцата им на идолите. Тъй като всеки ден виждах как водят на заколение моите другари и изтръгват още туптящите им сърца, как им режат краката и ръцете и как изядоха шестдесет и двамата, страхувах се, че ако не днес, утре и с мен ще се случи същото, още повече че на два пъти ме бяха повличали и без малко да ме пленят, но благодарение на бога им се измъквах. Като си помислях за тази грозна смърт, обземаше ме страх и си спомнях поговорката: един път стомна за вода, втори път и тъй нататък; никога не съм се страхувал повече от смъртта.

Казвам това, защото преди да влезем в битката, сърцето ми се свиваше и чувствувах ужас и жалост, оставях се в ръцете на бога и на неговата благословена майка; като започнеше боят, аз се съвземах и ужасът ми веднага преминаваше. Също искам да ви кажа, че сигурно ще ви се види много чуден и необичаен този страх у мен, след като съм участвувал в толкова много битки и опасни срещи с неприятели, и би трябвало сърцето ми да е загрубяло и да има повече безстрашие и кураж у мен.

Нека да кажат тук благородните читатели, които разбират от военни работи и са попадали в положения на смъртна опасност, на какво биха отдали моя страх: на малодушие или на голяма смелост, защото, както казах, усещах с разума си, че трябва да се бия в такова опасно място и волю-неволю трябваше да се страхувам от смъртта повече от всеки друг път, и по тази причина ми се разтреперваше сърцето.