Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (134)

Глава CXXXIII
За битките и схватките, които имахме, и за разбиването на Кортес в лагера му

Като видя, че не можем да запушваме всички дупки, да поправяме мостовете и канавките, които завземахме през деня, и че нощем мексиканците отново ги разкопаваха, Кортес реши да се посъветва с капитаните и войниците от лагера си и писа на Педро де Алварадо и на Сандовал да вземат мнението на своите капитани и войници. Той предлагаше да нахлуем всички заедно в града и да стигнем до Тателулко, главния площад на Мексико, и там да установим трите лагера, откъдето бихме могли да се бием по улиците на Мексико, като си спестим по този начин усилията да запушваме и охраняваме мостовете.

Както вината се случва при такива разговори, имаше най-различни мнения; някои казвахме, че това решение не е разумно, че по-добре е да продължим да се бием, както досега, и да разрушаваме и опожаряваме къщите. Най-убедителните причини, които изложихме в подкрепа на нашето мнение, бяха, че ако се напъхаме в Тателулко и оставим входните пътища и мостове без охрана, мексиканците с многобройните си воини и канута ще ги разрушат отново и с големите си бойни сили ще ни нападат ден и нощ; поради направените подводни прегради бриговете няма да могат да ни помагат и по такъв начин те ще ни държат в обсада и ще са господари на сушата и езерото; ние изложихме писмено мнението си, за да не ни се случи същото, както предишния път, когато с бягство напуснахме Мексико.

След като взе мнението на капитаните и войниците и всички доводи за и против, Кортес обобщи всичко казано и заповяда на другия ден да тръгнем с всичките си сили от трите лагера и да завладеем главния площад Тателулко. На сутринта, след като бе отслужена литургия, тръгнахме заедно с нашите приятели тласкалтеките, индианците от Тескуко и от другите селища в езерото, които неотдавна се бяха подчинили на Негово Величество.

Противниците ни се биеха като смели воини, но Кортес вървеше победоносно напред, както и Гонсало де Сандовал. Ние също бяхме завладели едно укрепление и един мост, макар и с големи усилия, тъй като Гуатемус имаше много войски, които ги пазеха. От тази битка много от нашите излязоха ранени и един войник по-късно умря от раните си; тласкалтеките имаха повече от хиляда ранени, но въпреки това вървяхме напред, много горди от победата.

Да се върнем пак при Кортес и неговата войска, която завладя една доста дълбока канавка, лукаво направена на една тясна уличка, тъй като мексиканците бяха замислили това, което всъщност стана: като видя, че побеждава, Кортес с цялата си войска се спусна да ги преследва и те го увличаха след себе си, преструвайки се, че бягат, без да престават да хвърлят камъни и стрели, като от време на време се спираха, за да го подмамят да ги последва.

Тъй като беше опиянен от победата, или защото нашият господ бог Исус Христос позволи това, Кортес и неговите капитани и войници продължиха напред, без да запушат канавката с вода, след като я бяха преминали. Уличката, по която вървяха, беше направена умишлено тясна от мексиканците и освен това на някои места имаше много кал и тиня. Като видяха, че нашите минаха, без да я запушат — точно това искаха противниците, — те се върнаха с още повече бойци, предвождани от храбри капитани и с много канута, и с такава ярост, крясъци и свирене налетяха върху Кортес и войниците му, че нашите не можаха да удържат устрема им и решиха да се оттеглят в добър ред; но тъй като мексиканците ги натикаха в тясната уличка заедно с многобройните индианци — наши приятели, — редът беше нарушен и нашите обърнаха гръб и хукнаха назад, без да оказват съпротива.

Като ги видя да бягат в безпорядък, Кортес започна да ги насърчава и да вика: „Дръжте се, дръжте се, сеньорес, дръжте се здраво! Защо обръщате гръб?“ Но не можа да ги задържи и на тясната уличка от канутата го раниха в крака и заловиха живи шестдесет и шест войници и убиха осем коня; самия него го бяха докопали шест-седем мексикански капитани; господ бог пожела да му помогне и да му даде сили да се защити, макар и ранен в единия крак, в този момент към него дойде един много смел войник, на име Кристобал де Олеа, и се би юнашки и уби четирима от капитаните, които бяха докопали Кортес; помогна му също друг много безстрашен войник, който се казваше Лерма; те направиха толкова за Кортес, че Олеа загуби живота си, а Лерма беше на косъм от смъртта.

След това се притекоха много войници и макар и ранени, помогнаха на Кортес да излезе от опасността и от калта. Притича и Кристобал де Олид и го хвана под мишници, за да го измъкне от водата, докараха и един кон, с който го спасиха от смъртната опасност; в този момент и един негов иконом, на име Кристобал де Гусман, му доведе друг кон, но мексиканските воини от терасите, окуражени от победата, го заловиха и го отведоха жив при Гуатемус. Мексиканците продължиха да преследват Кортес и хората му до техния лагер и да ги нападат и обиждат, наричайки ги страхливци.

Да се върнем при нашата войска, на Педро де Алварадо. Както вървяхме, много горди от победата, неочаквано върху нас налетяха безчислени мексикански ескадрони със силни викове и с много красиви украшения от пера, хвърлиха пред нас пет кървави глави на войници от лагера на Кортес и викаха: „И вас ще убием така, както убихме Малинче и Сандовал, и всичките им хора, ето главите им, познайте ги.“

С тези думи те се вкопчиха в нас и не помагаха нито мечове, нито ножове, ни арбалети, ни пушки; те се стремяха да удрят само в упор. Въпреки това ние не нарушихме бойния ред и заотстъпвахме без паника, тъй като веднага заповядахме на нашите приятели тласкалтеките бързо да освободят улиците; като видяха петте кървави глави и като чуха да казват, че Малинче и Сандовал, и всички техни теулес са убити и че с нас и тласкалтеките ще сторят същото, нашите приятели помислиха, че е истина, и така се изплашиха, че много бързо освободиха пътя без подканване.

Докато се оттегляхме, чухме от техния главен храм ударите на големия барабан, който издава най-злокобния звук, същински дяволски инструмент. Той отекваше така, че сигурно се чуваше на две левги разстояние. Придружаваха го много бойни барабани, рогове и свиркания. После узнахме, че в този момент поднасяли на идолите сърцата и кръвта на десет наши другари.

Да се върнем към нашето отстъпление. В този момент дойдоха нови ескадрони, които беше изпратил Гуатемус, и беше заповядал да свирят с тръба, което беше знак техните капитани и воини да се бият така, че или да пленят противника, или да умрат; звукът отекваше и се набиваше в ушите. Като го чуха тези капитани и воини, не мога да опиша как налетяха като бесни и как яростно се спускаха и се опитваха да ни заловят; това беше ужасно и сега като си помисля, сякаш виждам и участвувам в тази битка; пак казвам и повтарям, добре, че нашият господ бог Исус Христос ни даде сили, както бяхме всички ранени, не бихме могли да стигнем до нашите колиби и сега благодаря на бога и го славя, задето ме спаси тогава и много пъти след това от мощта на мексиканците.

Да се върнем на думата си. Там конниците правеха набези и с два тежки топа, които сложихме до нашите колиби, ние удържахме, макар целият път да беше почернял от мексиканците; те идваха до самите къщи, като ни смятаха за окончателно победени, и мятаха по нас дълги стрели и камъни; с топовете, както казах, избивахме много от тях.

В това положение продължихме да се сражаваме, измъчени и ранени, без вест от Кортес, Сандовал и техните войски, без да знаем живи ли са, или мексиканците наистина са ги разбили, както казаха, когато ни хвърлиха главите, които държаха за косите и брадите. Не можехме нищо да научим за нашите другари, понеже се сражавахме на около половин левга едни от други, а мястото, където разбиха Кортес, беше по-далеч. По тази причина бяхме много отчаяни, но всички заедно — и ранени, и здрави — се биехме като един и удържахме устрема на яростните мексиканци, които мислеха, че през този ден никой от нас няма да спаси кожата си.

Вече бяха завладели един от нашите бригове, бяха убили трима войници и ранили капитана и всички останали; на помощ му се притекъл друг бриг, чийто капитан беше Хуан Харамильо. Но преградите от колове бяха заклещили друг бриг, капитан на който беше Хуан де Лимпиас Каравахал, който толкова самоотвержено се бил и насърчавал войниците и гребците си, че строшили преградата, и макар всички да били ранени, спасили своя кораб. Този Лимпиас беше първият, който строши преградите, и това подействува добре на всички.

Да се върнем при Кортес. Както били ранени той и всички негови хора, и преследвани до лагера си и в него, мексиканците му хвърлили четири глави, от които още шуртяла кръв; те били на войници на самия Кортес, но казали, че са на Тонатио, на Сандовал, на Бернал Диас и на други теулес, че от лагера в Такуба всички сме избити. Казват, че тогава Кортес още повече отпаднал и очите му се насълзили, както и на останалите с него, но не толкова, че да припадне и да покаже слабост.

След това заповядал на Кристобал де Олид и на капитаните да не позволят на многобройните мексикански воини да нахлуят в лагера, да се държат всички като един, ранени и здрави. Изпратил Андрес де Тапия с още трима конници да дойдат много бързо в Такуба, в нашия лагер, и да видят живи ли сме и ако не сме разбити, да се стремим да запазим лагера и да го охраняваме денонощно. Те дойдоха скоро; Андрес де Тапия и двама от другарите му бяха ранени.

Като пристигнаха в нашия лагер и видяха, че се бием с мексиканските войски, те много се зарадваха и ни разказаха за поражението на Кортес, и ни предадоха заповедта му, но не казаха истината за броя на убитите: уж били само двадесет и пет, а останалите оцелели.

Да се върнем при Сандовал и неговите капитани и войници, които го следвали победно по улиците, определени за хората му. Когато мексиканците разбили Кортес, така яростно се нахвърляли върху Сандовал и войската му, че той с голяма мъка ги удържал, и му убили шест войници и ранили всички останали; самият той бил ранен на три места: в бедрото, в главата и в лявата ръка. По време на битката хвърлили пред тях шест глави на войници на Кортес и казали, че това са главите на Малинче, на Тонатио и на други капитани — така щели да постъпят и със Сандовал, и с всичките му хора — и отново се спуснали с голяма ярост.

Като видял това, Сандовал заповядал на капитаните и войниците си да добият кураж и да не се отпускат, да внимават при оттеглянето да не настъпи разбъркване, тъй като улицата е тясна; той предварително бил заповядал оттам да се изтеглят нашите индианци, които били много, за да не му пречат, и с двата брига, със стрелците с арбалети и пушки той се оттеглил с големи усилия до лагера си; дали шест убити и всички останали били ранени и изтощени. Като се видял извън пътя, макар и обграден от мексиканците, Сандовал насърчавал хората си да се държат здраво, ден и нощ да охраняват лагера, за да не ги разбият.

Като научил от капитан Луис Марин какво се било случило с хората на Кортес, както бил ранен и превързан, той веднага взел със себе си още двама конници и бързо тръгнал към лагера на Кортес. Щом го видял, Сандовал му казал: „О, сеньор капитан, какво се случи? Такива ли са вашите съвети и военни хитрости? Как се случи това нещастие?“ Кортес му отговорил със сълзи на очите: „О, сине Сандовал, наказан съм за греховете си и аз не съм толкова виновен за това, колкото ме смятат нашите капитани и войници, а ковчежникът Хулиан де Алдерете, на когото поръчах да запълни трапа на моста; където ни разбиха; той не го направи, защото не е свикнал на войни и на подчинение на капитани.“

Тогава се обадил самият ковчежник, който се намирал до Кортес, бил дошъл да говори със Сандовал и да узнае нещо за неговата войска; той казал, че вината е на Кортес, а не негова, понеже като видял, че победата е близо, той насърчил хората си: „Напред, храбреци!“ — и не му заповядал да оправи моста; ако му бил заповядал, той и хората му, и индианците от лагера щели да го сторят. Алдерете обвинил Кортес и в това, че не заповядал на съюзниците индианци да освободят своевременно улиците; и понеже си разменили доста гневни реплики, няма да ги кажа тук.

В този момент дошли два брига, за които не знаели нищо след поражението; както обяснили капитаните, те заседнали на подводните прегради от колове и били нападнати от много канута, всичките им хора били ранени. С божия помощ и с усилията на гребците те успели да строшат преградите. Кортес много се зарадвал, защото макар и да не го казвал на войниците си, за да не се отчаят още повече, той ги смятал за изгубени.

Кортес заръчал на Сандовал да дойде до нашия лагер в Такуба и да види дали сме разбити и ако сме живи, да ни помогне да задържим лагера. Казал на Франсиско де Луго да тръгне с него, тъй като много добре разбирал, че по пътя има много мексикански ескадрони, и му казал, че вече е изпратил при нас за вести Андрес де Тапия с трима конници и се страхува да не би да са ги убили по пътя. На раздяла Кортес прегърнал Сандовал и му казал: „Сине, аз не мога да отида навсякъде, защото съм ранен, и на вас възлагам да осигурите безопасността на трите лагера. Знам добре, че Педро де Алварадо и всичките му капитани и войници са се били много храбро, но се страхувам от големите сили на тези кучета, да не са ги разбили, защото виждате моето състояние и състоянието на моята войска.“

Сандовал и Франсиско де Луго дойдоха много бързо при нас и ни завариха да се сражаваме с мексиканците, които искаха да влязат в лагера през едни къщи, разрушени от нас, други през главния път, трети с канута бяха накарали един наш бриг да заседне в езерото, двама от войниците му бяха убити, а останалите ранени.

В този момент аз и още шест войници бяхме влезли до гърди във водата и се мъчехме да изтикаме брига навътре в езерото. Върху нас налитаха много индиански воини, въоръжени с наши мечове. Мен ме раниха със стрела в крака. Неприятелите вече бяха завързали брига с много въжета, за да го отвлекат в града. Като ни видя какво правим, Сандовал ни извика: „О, братя, дръжте здраво да не ни отнемат брига!“ Ние се напрегнахме и го избутахме на безопасно място, макар че, както казах, двама от войниците бяха убити, а всички други ранени.

В това време по пътя дойдоха много мексиканци и раниха и конниците, и всички нас; един камък удари Сандовал по лицето. Тогава Педро де Алварадо се спусна да му помогне заедно с други конници и аз заедно с още двадесетина души отблъсвахме атаките. Като видя, че неприятелите са много, Сандовал заповяда да се оттегляме малко по малко, за да не убият конете. Изглежда, че ние не се оттегляхме твърде бързо, защото той извика разгневен: „Какво искате, по ваша вина да ме убият ли? За бога, братя скъпи, оттегляйте се!“ В този момент отново раниха и него, и коня му. Ние изгонихме нашите индианци от пътя и малко по малко, с лице към противника се оттеглихме в добър ред, като навреме се спирахме и стрелците стреляха на смени, а не наведнъж, конниците се спущаха върху тях и Педро Морено Медрано с топовете си стреляйки и зареждайки; всички се оттегляхме в добър ред. Макар че гюлетата избиваха много мексиканци, те не се отделиха от нас и ни преследваха с мисълта още същата нощ да ни хванат и пренесат в жертва.

Най-после стигнахме до нашите хижи, след като минахме през голямата локва, и стрелите и камъните не ни достигаха. Сандовал, Франсиско де Луго и Андрес де Тапия разговаряха с Педро де Алварадо и всеки разказваше какво му се беше случило, когато отново заби големият и много скръбен тъпан на Уичилобос и се чуха звуците на много охлюви, тръби и други такива, всички с ужасен звук. Погледнахме към високото светилище, откъдето идваха тези звуци, и видяхме, че насила влачат нагоре по стълбите наши другари, които бяха заловили при поражението на Кортес; водеха ги на заколение.

Като ги изкачиха на най-високото, на една площадка на храма, на която се намираха проклетите им идоли, видяхме, че на много от тях сложиха украшения от пера на главите и с едни ветрила ги караха да танцуват пред Уичилобос. След това ги поставиха по гръб върху едни каменни плочи, направени нарочно за жертвоприношения, и с ножове от кремък им разпаряха гърдите, изтръгваха още туптящите им сърца и ги поднасяха на идолите си. После ритаха телата надолу по стъпалата, където ги чакаха други индианци, които отрязваха ръцете и краката им, а лицата одираха и след това обработваха кожата им като за ръкавици заедно с брадите и ги пазеха за пиршествата, когато се напиваха и изяждаха месото на жертвите с чимоте^[1]. По същия начин принесоха в жертва всички останали пленници и изядоха бедрата и ръцете им, сърцата и кръвта поднесоха на идолите си, а труповете — вътрешностите и краката — ги хвърляха на тигрите и лъвовете, които държаха в клетките за зверове.

Всички от нашия лагер — и Педро де Алварадо, и Гонсало де Сандовал, и останалите капитани — видяхме тези зверства и ако знаете само, любознателни читатели, колко скърбяхме за нашите другари! И си казвахме: „О, благодаря на бога, че не ме хванаха днес да ме заколят!“ Забележете също така, че не бяхме далеч от тях, но не можехме да им помогнем и молехме бога да ни запази от такава жестока смърт.

Точно когато правеха жертвоприношенията, върху нас се нахвърлиха от всички страни многобройни мексикански ескадрони и по никакъв начин не можехме да се отървем от тях; те ни викаха: „Гледайте, по този начин ще умрете всички, нашите богове много пъти ни обещаха това!“ А заплахите към нашите приятели тласкалтеките бяха толкова отчайващи и злобни, че на тях им се подкосяваха краката. Освен това им хвърлиха печени крака на индианци и ръце на наши заклани войници и им викаха: „Яжте от месото на тези теулес и на вашите братя, ние вече се преситихме, това са остатъците, а къщите, дето ги разрушихте, ще ви накараме да направите много по-хубави, от бял камък иззидани. Добре, помагайте на тези теулес, защото всички ще бъдете принесени в жертва!“

След тази победа Гуатемус заповядал да изпратят по всички приятелски нам селища крака и ръце на убити наши войници, одрани лица с брадите и главите на убитите коне; казали им, че повече от половината от нас са убити и скоро ще ни избият всички. Да ни оставят и да се присъединят към Мексико; ако ли не, щели да ги унищожат и още много други заплахи, за да ни изоставят.

Мексиканците продължаваха да ни нападат ден и нощ, непрекъснато. Тъй като нощем всички заедно пазехме лагера, Гонсало де Сандовал, Педро де Алварадо и останалите капитани бодърствуваха ведно с нас. Половината от конниците ден и нощ стояха в Такуба, а другата половина — на пътя за Мексико.

Мексиканците извършиха и друга голяма поразия: отново отвориха всички канавки, които бяхме запушили, и направиха много по-здрави укрепления. Жителите на градовете в езерото, които неотдавна бяха потърсили нашето приятелство и дойдоха да ни помагат с канутата си, останаха излъгани — бяха тръгнали за вълна, а се върнаха остригани, — защото мнозина загинаха и изгубиха повече от половината си канута, без да говорим за многобройните ранени; въпреки това не отидоха да помагат на мексиканците, а решиха да изчакат какво ще стане.

Гонсало де Сандовал, Франсиско де Луго, Андрес де Тапия и останалите войници, които бяха дошли в нашия лагер, решиха, че трябва да се върнат по местата си и да уведомят Кортес как сме и какво правим.

Когато Кортес узнал, че ние охраняваме добре лагера си, сърцето му се отпуснало и той заповядал на хората от трите лагера да не се бием с мексиканците, в смисъл да не превземаме мостове и укрепления, а само да се защищаваме, за да не ни разбият; иначе битките не спираха през целия ден, още от разсъмване започваха с прашки и стрели да хвърлят към лагера камъни, съпровождани с обидни думи.