Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (12)

Глава XI
Как стигнахме до река Табаско, която нарекохме Грихалва

Напредвахме близо до брега, все на запад и само през деня, защото нощем не се осмелявахме да плаваме от страх от плитчини и подводни скали. След три дни видяхме устието на една широка река. Приближихме с корабите до брега, тъй като очаквахме да намерим добро пристанище. Близо до устието морето се пенеше в плитчините. С дълбокомера измерихме, че двата по-големи кораба не могат да влязат в пристанището. Реши се те да останат на котва в морето, а с другите два кораба, които имаха по-плитко газене, и с лодките всички войници да тръгнем нагоре по реката, тъй като видяхме много индианци, които ни очакваха в канутата си край брега; имаха лъкове, стрели и всички други оръжия като своите събратя от Чампотон. Предположихме, че някъде наблизо има голямо селище; за това свидетелствуваха и рибарските кошове в морето; от два от тях взехме рибата с една лодка. Тази река се казваше Табаско по името на вожда на селището, но тъй като я открихме при това плаване и откривателят беше Хуан де Грихалва, ние я нарекохме река Грихалва.

Като наближихме до селището, чухме силен шум от сечене на дървета; индианците издигаха защитни огради, готвейки се да се бият с нас. Тогава слязохме на сушата при един нос, обрасъл с палми, на около половин левга от селището. Щом ни видяха, дойдоха към петдесет канута, пълни с индиански воини, въоръжени със стрели, щитове и копия, с неизменните си бойни барабани и украшения от пера. В ръкавите на реката стояха още много други канута, също пълни с въоръжени индианци, които не се осмеляваха да се приближат.

Като ги видяхме тъй войнствени, бяхме готови да открием стрелба по тях с топове, пушки и арбалети, но господ бог ни осени и решихме да ги повикаме. Чрез Хулианильо и Мелчорехо, които знаеха много добре техния език, ние им казахме да не се страхуват, защото нашето идване тук е за добро, и че искаме да им дадем подаръци. Като разбраха речта ни, към нас дойдоха четири канута с около тридесет индианци в тях. Показахме им нанизи от зелени мъниста и огледалца. Щом ги видяха, туземците смениха израза на лицата си; изглежда, ги помислиха за чалчиуис^[1], които те много ценят.

Тогава нашият капитан им каза чрез преводачите Хулианильо и Мелчорехо, че идваме от далечни земи и сме васали на един велик император, който се казва дон Карлос, че той има за васали много големи господари и вождове и че те също трябва да го имат за свой господар, защото това ще бъде за тяхно добро. Помоли ги също в замяна на мънистата да ни дадат храна и кокошки.

Отговориха двама от тях — единият беше вожд, а другият папа — жрец, който се грижи за идолите. Казаха, че са готови да направят размяната, която им предлагахме; колкото за останалото, господар те си имали, с какво право ние, без да ги познаваме, искаме да им наложим нашия господар; посъветваха ни също да не ги предизвикваме на бой като в Потончан, защото имали готови над три шикипила^[2] бойци от всички провинции, всеки шикипил с по осем хиляди души. На тях им бе известно, че преди няколко дни бяхме убили и ранили повече от двеста души в Потончан, но заявиха, че не са толкова слаби като тамошните индианци. Сега бяха дошли да разберат нашите намерения; казаха, че ще предадат нашите думи на вождовете на околните селища, които са се събрали да решат — война или мир с нас.

Капитанът ги прегърна в знак на мир, даде им няколко мъниста и ги изпрати за отговор: каза им, че ако не се върнат, ще влезем със сила в тяхното селище.

Двамата индианци поговориха с вождовете и жреците, които също имат право на глас при тях, и казаха, че предпочитат мира и ще ни донесат храна; че всички те и съседните селища ще потърсят да ни дадат дарове от злато в знак на приятелство, за да не ги сполети същото като в Потончан. Както видях и разбрах с течение на времето, в тези провинции и в други земи на Нова Испания е обичайно да се изпращат подаръци в знак на мир.

На другия ден заедно с вожда дойдоха около тридесет индианци и донесоха печена риба и кокошки, сапоте^[3] и царевичен хляб. Донесоха и едни мангали с благовония и ни прекадиха всички; след това постлаха на земята рогозки, които по онези земи се наричат петате, отгоре сложиха едно одеяло и върху него наредиха златни украшения: едни като диадеми, други като патици, подобни на кастилските, трети като гущери; три наниза от лято злато и други предмети, които не струваха и двеста песос; донесоха също наметала и ризи, каквито те носеха, и ни помолиха благосклонно да приемем всичко, тъй като нямали повече злато; там, където залязва слънцето, имало много. При това индианците непрекъснато повтаряха: „Колуа, Колуа“ и „Мешико, Мешико“. Ние не знаехме какво е това Колуа, ни Мешико. Макар даровете, които ни донесоха, да не бяха много богати, ние останахме доволни, тъй като по тях разбрахме със сигурност, че тук има злато.

Нашият капитан Хуан де Грихалва благодари на индианците и им даде зелени мъниста. След това решихме да се качим на корабите, понеже се страхувахме да не би бурният северен вятър неочаквано да връхлети двата кораба, останали навътре в морето, пък и искахме по-скоро да се отправим натам, където казваха, че има злато.