Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (118)

Глава CXVII
Как решихме да се измъкнем от Мексико

Като видяха, че с всеки изминат ден силите ни намаляваха, а тези на мексиканците растяха, като видяха, че мнозина от нашите загинаха и повечето бяха ранени и макар да се биехме мъжки, не можехме да ги принудим да отстъпят, нито да отблъснем многобройните ескадрони, които денем и нощем ни притискаха, че великият Монтесума беше мъртъв и че не приемаха нито мир, нито примирие, колкото и да настоявахме — с една дума, гледахме смъртта в очите — Кортес и нашите капитани и войници решиха да се измъкнем през нощта, щом видим, че ескадроните са намалили бдителността си. И за да ги заблудим още повече, изпратихме един много влиятелен между тях жрец заедно с други пленници да ги помолят след осем дни да си идем в мир и ние ще им дадем всичкото злато.

Освен това с нас имаше един войник, който се казваше Ботельо и изглеждаше добър и учен човек, беше ходил в Рим. Говореше се, че бил магьосник, други казваха, че дяволът му служел, а някои го наричаха астролог. Та този Ботельо беше казал преди четири дни, че според неговите гадания и предсказания, ако не се измъкнем от Мексико същата нощ, никой от нас няма да остане жив.

Незабавно бе дадена заповед да се направи един мост от здрави дървета и дъски, за да го поставяме на разрушените мостове и да го вдигаме и слагаме, докато мине целият обоз и войската. За тази цел бяха определени четиристотин тласкалтеки и сто и петдесет войници от нашите. За носене на артилерията бяха определени двеста индианци от Тласкала и петдесет войници; за капитани на челните части, които трябваше да отварят път с бой, бяха определени Гонсало де Сандовал и Диего де Ордас; на Франсиско де Сауседо бяха поверени сто войници, все пъргави младежи, които да охраняват средната част на колоната и да се притичват на помощ там, където е необходимо. В средата щяха да вървят Кортес, Алонсо де Авила, Кристобал де Олид и други капитани. Тилът бе поверен на Педро де Алварадо и Хуан Веласкес де Леон, размесени с други капитани и войници на Нарваес, които да отговарят за пленниците, доня Марина и доня Луиса. Към тях бяха придадени триста индианци от Тласкала и тридесет войници.

След като бе дадено това разпореждане, вече по тъмно Кортес заповяда на своя прислужник Кристобал де Гусман и на други слуги да донесат в залата всичкото злато, сребро и скъпоценности. После каза на кралските ковчежници Алонсо де Авила и Гонсало де Мешиа да отделят и пазят златото на Негово Величество, като за тази цел им даде седем ранени и куци коня и една кобила и повече от осемдесет тласкалтеки. Те взеха на око, колкото можеха да носят; в залата остана още много злато, натрупано на купища. Тогава Кортес извика секретаря си и другите нотариуси на краля и каза: „Дайте ми свидетелство, че не мога да опазя това злато. Тук ние имахме около седемстотин песос в злато и както виждате, нито може да се претегли, нито да се спаси. Войниците, които искат да вземат от него, давам им го, тъй като без друго ще пропадне сред тези кучета.“

Като чуха това, много от войниците на Нарваес и някои от нашите го разграбиха. Аз не бях алчен и в този момент мислех само как да спася живота си, но все пак докопах едни кутийки, в които имаше четири чалчиуис, много ценени от индианците, и бързо ги скрих под ризницата си, после ми послужиха много добре, — както за да излекуваме раните си, така и да си набавям храна.

Като се стъмни, падна мъгла и започна да ръми. Преди полунощ донесоха моста и по него започнаха да минават обозът, конете и тласкалтеките, които носеха златото. Най-напред мина Кортес с хората, които го придружаваха, и много от конниците. В това време екнаха гласове и рогове и мексиканците започнаха да викат към индианците от Тателулко: „Бързо излезте с вашите канута, защото тези теулес бягат, пресечете им пътя, да не остане жив нито един от тях.“ Докато се усетим, върху нас връхлетяха многобройни ескадрони и цялото езеро гъмжеше от канута. Много от нашите войници вече бяха преминали отвъд и в това време към моста се спуснаха множество индианци и се мъчеха да го разрушат и да ранят и убият нашите. В такова време злото никога не идва само: понеже валеше, два коня се подхлъзнаха и паднаха във водата. Като видяхме това, аз и още няколко от войниците на Кортес се отдръпнахме към застрашената част на моста, но върху нас се нахвърлиха толкова мексиканци, че колкото и добре да се биехме, нищо не помагаше. Така че за кратко време този брод във водата се напълни с убити коне, с индианци и индианки, слуги и сандъци.

От страх да не ни доубият, хукнахме напред по главния път и се натъкнахме на много ескадрони, които ни чакаха с дълги копия, и започнаха да ни хулят. С удари на мечовете и с ножовете си проправихме път, макар и да раниха шестима от нас. Ако имаше някакъв порядък и ред в порядъка, който бяхме решили да следваме, да бъде проклет, защото Кортес, капитаните и войниците, които минаха първи моста, за да се спасят и да стигнат по-бързо извън езерото, пришпориха конете и хукнаха напред по главния път и не сбъркаха; спасиха се също конете със златото и тласкалтеките.

Казвам, че ако се бяхме чакали едни други при мостовете, щяхме всички да загинем, тъй като вървяхме по главния път, където от едната страна беше вода, а от другата — терасите и езерото беше пълно с канута, така че нищо не можехме да направим. И пушките, и арбалетите бяха останали при моста; в тъмнината какво друго бихме могли да сторим, освен това да сечем и мушкаме с мечовете си тези, които се опитваха да ни заловят, и да продължаваме напред, докато излезем от града. Ако беше през деня, щеше да бъде още по-лошо, и ако все пак успяхме да се измъкнем, то беше благодарение на божията закрила. Беше ужасно да гледаме през оная нощ множеството воини, нахвърлили се върху нас, и канутата, с които идваха да отвлекат нашите войници.

Вървяхме по главния път към Такуба, където вече беше стигнал Кортес с всички капитани. Гонсало де Сандовал, Кристобал де Олид и други конници викаха силно: „Сеньор капитан, да почакаме, защото казват, че сме избягали и сме ги изоставили да ги избиват на мостовете. Да се върнем да им помогнем, ако все пак са останали живи, защото не се вижда никой да идва!“ Кортес отговори, че и нашето спасение е по чудо. Все пак се върна с конниците и с войниците, които не бяха ранени; не след дълго те срещнали Педро де Алварадо, целия в рани, с едно копие в ръка и пеша, тъй като бяха убили алестата му кобила; с него бяха четирима войници, ранени като него, и осем тласкалтеки и от всички се лееше много кръв.

Докато Кортес се върне по пътя заедно с останалите капитани, ние спряхме в едни дворове в Такуба. От Мексико вече бяха дошли много ескадрони, към които се присъединиха воините на Такуба и на едно друго селище, наречено Ескапусалко. Тъй че отново започнаха да мятат стрели и камъни и да ни нападат със своите дълги копия. Ние предприехме няколко набега за отбрана и нападение.

Да се върнем при Педро де Алварадо. Когато Кортес и останалите капитани го срещнали в това състояние и видели, че след него не идват други войници, очите им се насълзили. Педро де Алварадо казал, че Хуан Веласкес де Леон загинал с още много благородници както от нашите, така и от тези на Нарваес — над осемдесет души паднали на моста. След като пронизали конете им, той и четиримата войници, които бяха с него, минали моста с голяма опасност за живота си. Вървели през трупове, коне и по сандъци, с които бил покрит мостът; по останалите мостове също имало безброй индиански воини. От този злополучен мост, казаха после, Алварадо направил гигантски скок, но тогава никой не обърнал внимание малко ли, много ли скача, защото всеки гледал как да спаси живота си от многото мексиканци. За този скок на Алварадо чух да се говори чак след завоюването на Мексико в един пасквил на някой си Гонсало де Окампо, в който между другите обиди се казваше: „И сигурно не сте забравили оня скок от моста.“ По това толкова.

Да минем по-нататък и да кажа, че докато бяхме в Такуба, се събраха многобройни мексикански воини от всичките околни селища и убиха трима наши войници, та затова решихме по най-бързия начин да се махнем оттам; с петима тласкалтеки за водачи, които, макар и да не бяха минавали по този път, се ориентираха много добре, стигнахме до няколко колиби на един хълм, до които имаше едно високо светилище като крепост и там спряхме да си починем.

Искам пак да се върна малко назад и да кажа, че през целия път мексиканците ни преследваха и не спираха да мятат към нас стрели, камъни и къси копия, обкръжаваха ни и се нахвърляха върху нас; това беше нещо ужасно.

Приютихме се в светилището-крепост, запалихме много огньове и лекувахме раните си. За ядене не можехме и да помислим. На мястото на това светилище след завоюването на великия град Мексико направихме една църква, която се казва „Нуестра сеньора де лос Ремедиос“^[1], много почитана, в която сега ходят на поклонение много жители и госпожи от Мексико.

Тъжна картина беше да се види как лекувахме и притискахме с парцали от наметала раните си, които се бяха подули от студа и боляха. Но по за оплакване бяха благородниците и безстрашните войници, които бяха загинали, като Хуан Веласкес де Леон, Франсиско де Сауседо, Франсиско де Морла, отличният ездач Ларес и още много други от хората на Кортес, които не изброявам тук, защото списъкът е твърде дълъг. По-голяма част от хората на Нарваес останаха на моста, натоварени със злато. На астролога Ботельо астрологията не му помогна, тъй като също загина там с коня си. На моста загинаха и синовете, и дъщерите на Монтесума, и пленниците, които водехме със себе си, и Какамацин, владетелят на Тескуко, и други владетели на провинции.

Да оставим настрана мъките ни и да кажем как мислехме за това, което ни очакваше, тъй като всички бяхме ранени и от конете се спасиха само двадесет и три. Цялата артилерия, топове и барут пропаднаха; от арбалетите спасихме много малко и трябваше да им поправим вървите и да направим стрели. Най-лошото беше, че не знаехме как ще ни посрещнат нашите приятели от Тласкала.

През цялата нощ бяхме обсадени от мексиканци и решихме да се измъкнем в полунощ, като напред тръгнат нашите водачи и тласкалтеки, по средата на колоната — ранените и куците с патерици, а някои, които бяха много зле и не можеха да вървят, качихме на окуцелите коне, които не ставаха за бой; здравите коне разпределихме отпред и от двете страни. Така че ние, по-здравите, заедно с по-здравите тласкалтеки посрещахме атаките на мексиканците, които постоянно налитаха с викове и крясъци: „Ще отидете там, където никой от вас няма да остане жив.“ Ние не разбирахме какво искаха да кажат.

Забравих да кажа колко се зарадвахме, като видяхме жива нашата доня Марина и доня Луиса, дъщерята на Шикотенга — няколко тласкалтеки бяха ги измъкнали от моста, — и също така една жена, която се казваше Мария де Естрада и беше единствената жена от Кастилия в Мексико. Останалите наши слуги, които ни бяха дали в Тласкала и в самото Мексико, загинаха при моста.

През този ден стигнахме до едни колиби близо до Гуалтитан^[2]. Оттам продължихме през няколко селца, като мексиканците постоянно ни преследваха. Когато се събираха повече на брой, те се опитваха да ни избият, обграждаха ни и ни обсипваха с камъни от прашки и със стрели, а с техните боздугани убиха двама от нашите войници, един кон и раниха мнозина от нас. Ние с нашите мечове също избихме доста от тях и конниците не останаха по-назад. Преспахме в тези колиби и изядохме убития кон.

Рано сутринта на другия ден тръгнахме в същия ред, като половината от конниците винаги вървяха напред. На около една левга оттам, в една равнина, вече мислехме, че сме в безопасност, когато дойдоха нашите съгледвачи, които бяха отишли напред, и казаха, че равнината е пълна с мексикански воини, които ни очакват. Като чухме това, ние се изплашихме, но не чак толкова, че да изгубим ума и дума и да избегнем срещата с тях и да не се бием до смърт.

Там спряхме малко да си отдъхнем и бе дадена заповед, конниците да атакуват със задържане на конете и да удрят с копия по лицата на враговете, за да отворят път сред техните ескадрони, а ние, войниците, да ги пробождаме в корема и да отмъстим за убитите и ранените и с божия помощ да си спасим живота.

След като от сърце се помолихме на бога и на света Мария и с името на Сантяго на уста, щом видяхме, че започват да ни обграждат, конниците, на групи по петима, се врязаха в тях, а ние ги последвахме.

О, каква страшна и ожесточена битка беше, как се смесихме с тях, тяло до тяло, какви удари им нанасяхме с ножовете и мечовете си и с каква ярост се биеха кучетата, как ни нараняваха и убиваха с техните копия, боздугани и мечове, които въртяха с две ръце, а как ги пронизваха с копията си нашите конници, макар да бяха ранени и те, и конете, не преставаха да се бият като истински мъже! А ние, които нямахме коне, сякаш бяхме удвоили силите си и въпреки че бяхме ранени отпреди и сега получавахме нови рани, не се спирахме да ги оглеждаме и да ги пристягаме, за да не губим време, а продължавахме да нанасяме удари с нашите мечове. Искам да кажа също и как Кортес и другите капитани, макар и ранени, бяха навсякъде и се врязваха в мексиканските ескадрони; Кортес ни казваше да се стараем да удряме знатните първенци, които се отличаваха по големите украшения от пера и злато и бойните отличия. Трябваше човек да види как ни насърчаваше смелият и безстрашен капитан Сандовал, който ни казваше: „Напред, господа, днес е денят, в който трябва да победим! Уповавайте се на бога и ще излезем живи оттук!“ Бог пожела Кортес и останалите капитани да стигнат там до един голям ескадрон, където беше главният капитан на мексиканците, със знамето си, с разкошен герб от злато и пернати украшения със сребро.

Когато Кортес го видя със свита от знатни мексиканци, всички с богати украшения от пера, каза на останалите капитани: „Напред, господа, да ги нападнем и да не оставим нито един без рана!“ И уповавайки се на бога, Кортес ги нападна заедно с другите капитани. С коня си той събори знамето и самия мексикански капитан. Останалите капитани също се врязаха в многобройния отбран ескадрон. Още преди мексиканският капитан да се изправи, Хуан де Саламанка, който яздеше на една пъстра кобила след Кортес, го прониза с копието си и свали разкошното му украшение от пера, и го предаде на Кортес, като му каза, че той пръв го е открил и му е съборил знамето, и така е разстроил бойния дух на мексиканците и затова украшението на мексиканеца му принадлежи; но след около три години Негово Величество го даде за герб на Саламанка и сега той може да се види на знамената на неговите потомци.

Да се върнем към нашата битка; нашият господ бог благоволи да ни помогне: като падна убит този мексикански капитан със знамето, неговите бойци отслабиха натиска си и нашата конница започна да ги преследва, а ние не усещахме нито глад, нито жажда — сякаш не бяхме прекарали мъки и страдания; продължавахме да ги убиваме и раняваме до пълна победа. Нашите приятели от Тласкала бяха се превърнали в лъвове и със своите мечове и боздугани се биеха много смело и самоотвержено.

След като конниците се върнаха от преследването, благодарихме горещо на бога, че успяхме да се измъкнем от тъй многобройните противници, защото по всичките земи на Индиите не се беше водила такава голяма битка. Там беше събран цветът на Мексико и Тескуко и на всички останали селища около езерото и от други области с твърдото намерение да не оставят и помен от нас. Какви разкошни гербове носеха, какви украшения от злато и пера, и отличия! До мястото на тази ожесточена и прочута битка се намираше селището Отумба и мексиканците, и тласкалтеките имат тази битка нарисувана на платно заедно с другите, които водихме, докато завоюваме Мексико. Денят беше четиринадесети юли 1520 година.

За около пет дни бяха убити и принесени в жертва към осемстотин и шестдесет войници, в това число седемдесет и двамата, които убиха в едно селище, наречено Тустепеке, и петте жени от Кастилия. Тези, които убиха в Тустепеке, бяха от хората на Нарваес. Убиха също към хиляда и двеста тласкалтеки. Всички пострадахме от златото, което ни дадоха, и ако на мостовете загинаха много повече хора на Нарваес, отколкото наши, причината беше, че мъкнеха много злато и от тежестта му не можеха да плуват.

Бяхме много весели и на път за Тласкала ядохме едни тикви, които се казват айотес, без да спираме, от страх да не се съберат отново мексиканските ескадрони, които продължаваха да викат отдалеч и да хвърлят по нас камъни с прашките си и малки, и големи стрели, докато на края стигнахме до едно селце. Там имаше едно светилище като крепост, в което спряхме да прекараме нощта и да лекуваме раните си. Там си починахме добре, въпреки че мексиканските ескадрони не ни оставяха на мира, но този път не се осмеляваха да дойдат по-наблизо.

От това селище се чернееха хълмовете, до които се намира Тласкала, и като ги видяхме, така се зарадвахме, сякаш се връщахме в родните си къщи. Но можехме ли да бъдем сигурни, че те продължават да ни бъдат верни, как щяха да ни посрещнат? Какво ли беше станало с хората от Виля Рика, живи ли бяха, или мъртви? Кортес ни каза да благодарим и славим вечно нашия бог Исус Христос, който благоволи да ни запази живота, тъй като бяхме останали много малко, само четиристотин и четиридесет души, с двадесет коня, дванадесет стрелци с арбалети и седем с пушки, без барут, всички ранени, куци и сакати, но живи. Отново бяхме останали толкова, колкото влязохме с него в Мексико, четиристотин и петдесет войници. Кортес ни помоли да не сърдим жителите на Тласкала, да не им вземаме нищо; това се отнасяше повече за хората на Нарваес, тъй като не бяха свикнали да се подчиняват като нас. Освен това каза, че се надява да ги заварим доброжелателни и предани, ако ли не, да не дава господ, пак трябваше да прибегнем до силните си десници и храбрите си сърца и затова трябва да бъдем нащрек.

Стигнахме до един извор, разположен на един склон, по който имаше нещо като укрития от стари времена. Тласкалтеките казваха, че оттам минавала тяхната граница с Мексико. Спряхме край извора да се измием и да похапнем от оскъдната храна, която имахме. После пак тръгнахме и стигнахме до селището Гуаслипар^[3], където ни посрещнаха и ни нагостиха, макар и не много, а и не ни беше даром храната, платихме си я с няколко рибки от злато и чалчиуис, които носехме. Там останахме един ден да починем и да лекуваме раните си, както и раните на конете.

Щом в главния град на Тласкала научиха, че сме там, тозчас дойдоха Масеескаси, Шикотенга Стария, Чичимекатекле и още много други вождове и първенци и всички жители на Уешосинго. Като пристигнаха, те отидоха да прегърнат Кортес и всички наши капитани и войници и някои от тях плачеха, и говореха на Кортес: „Малинче, колко скърбим за вашето злощастие и за нашите воини, които загинаха заедно с много от вашите! Колко пъти ви казахме да не вярвате на мексиканците, защото все някой ден ще ви нападнат. Не пожелахте да ни послушате. Станалото станало, нищо не може да се поправи сега, освен да ви излекуваме и да ви нахраним. Вие сте у дома си. Почивайте и после ще отидем в нашия град. И не мисли, Малинче, че е малка работа това да се измъкнете живи от този силен град с неговите мостове. Аз ти казвам, че ако преди ви имахме за много храбри, сега ви уважаваме много повече. Много добре знам, че много жени на индианци от нашите селища ще оплакват своите синове, мъже, братя и роднини. Не скърби за това. Ти дължиш много на твоите богове, които те доведоха дотук и са те измъкнали от огромната войска, която ви чакаше при Отумба. Преди четири дни научих, че ви чакат там, за да ви избият. Исках да изляза да ви потърся с тридесет хиляди наши бойци, но не можах, тъй като те не бяха на едно място и се забавихме, докато се съберат.“

Кортес и всички наши капитани и войници ги прегърнахме и им казахме, че сме им благодарни за това. Кортес даде на всички първенци златни бижута и скъпоценни камъни, тъй като все пак бяхме взели, колкото можехме. А как се зарадваха те, като видяха живи и здрави доня Луиса и доня Марина. А как плачеха и скърбяха близките на индианците, които не се върнаха, и особено Масеескаси за дъщеря си доня Елвира! Той плачеше и за смъртта на Хуан Веласкес де Леон, на когото я беше дал! Така отидохме с всички вождове до главния град на Тласкала. Кортес го настаниха в къщите на Масеескаси, а Шикотенга отстъпи своите на Педро де Алварадо. Там ни лекуваха, но четирима войници умряха от раните си, а другите трудно оздравяваха.