Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (116)

Глава CXV
Как ни нападнаха в Мексико

Изглежда, че по пътя Кортес се беше похвалил на капитаните на Нарваес, че индианците много го почитат и слушат, че по пътищата ще излязат тържествено да ни посрещнат и ще ни дадат злато, че в Мексико той е пълновластен господар и заповядва както на великия Монтесума, така и на всичките му капитани; като видя, че се случи точно обратното и че дори храна не ни даваха, Кортес много се разяри и се държеше надменно с много от испанците; беше тъжен и намръщен.

В този момент дойдоха двама първенци, които великият Монтесума беше изпратил с молба да го извикат, тъй като иска да говори с него; отговорът на Кортес беше: „Мръсно куче, дори пазари не иска да прави и храна не заповядва да ни носят.“ Като чуха тези думи, нашите капитани му казаха: „Сеньор, овладявайте гнева си и вижте колко добрини и уважение ни е направил господарят на тези земи; ако не беше той, отдавна да ни бяха избили и изяли, а той дори и дъщеря си ви даде.“

Като чу тези думи, Кортес още повече се разяри, защото те му се сториха като укор, и каза: „Как да уважавам аз това куче, което тайно се сдушаваше с Нарваес и сега виждате, че дори храна не ни дават.“ Нашите капитани пак му казаха: „Ние смятаме, че така трябва да постъпите и съветът е добър.“ Кортес говореше гневно и непочтително и не можеше дума да му се продума насреща, така че отново каза на първенците да предадат на сеньор Монтесума веднага да отвори пазара; ако ли не, ще отговаря за последствията.

Първенците много добре разбраха оскърбителните думи, които Кортес каза за господаря им, а също и порицанието на нашите капитани; така и предали на Монтесума и от гняв или понеже вече бяха решили да ни нападнат, само четвърт час след това тичешком дойде един зле ранен войник. Той идваше от едно селище близо до Мексико, наречено Такуба, откъдето водел няколко индианки за Кортес, една от които била дъщеря на Монтесума; изглежда, капитанът ги беше поверил на господаря на Такуба, когато тръгнахме срещу Нарваес.

Войникът каза, че целият град и пътят, по които дошъл, били пълни с въоръжени индианци; те му отнели индианките и го ранили на две места и ако не се бил отскубнал, щели да го вкарат в едно кану и да го заколят; индианците вече разрушили един мост.

Кортес тозчас изпрати капитан Диего де Ордас с четиристотин войници и всичките стрелци с арбалети и пушки, както и няколко конници, да види какво е положението и ако може, да ги усмири без война и шум.

Диего де Ордас тръгна, както му бяха заповядали, но преди да стигне дори до средата на пътя, насреща му излязоха толкова много мексикански бойни ескадрони, а други тъй яростно нападнаха от терасите, че веднага убиха осем войници и раниха много повече; самият Ордас бе ранен на три места. Така че не можа да продължи по-нататък, а трябваше полека-лека да се върне в лагера.

В този момент много повече ескадрони дойдоха към нашите помещения и хвърлиха толкова много стрели и камъни с прашките си, щото на бърза ръка раниха към четиридесет и пет-шест души от нашите, дванадесет от тях умряха от раните си. Толкова много бяха индианците, че Диего де Ордас не можеше да влезе в лагера; едни го нападнаха в тил, други отпред, а трети от терасите. Не помагаха нито топовете, нито пушките, ни арбалетите, ни копията, ни мечовете, ни храбростта ни, защото макар и да убивахме и ранявахме мнозина от тях, те се хвърляха срещу мечовете и копията ни и въпреки това ескадроните им не се разреждаха, а продължаваха да се бият много смело, така че не можехме да ги отблъснем.

На края с топовете, пушките, арбалетите и мечовете успяхме да отворим път на Ордас да влезе със своите ранени войници и с четиринадесет души по-малко; индианските ескадрони не преставаха да ни атакуват и ни викаха, че сме като жени, недостойни хора и други хули. Това, което ни причиниха до този момент, беше нищо в сравнение с това, което последва. Те имаха дързостта да подпалят нашите помещения и по никакъв начин не можехме да се справим с огъня и дима, докато на края намерихме спасение, като започнахме да хвърляме пръст, и така спряхме огъня да не се разпространява по другите стаи; те наистина помислиха, че са ни изгорили живи.

Тези битки продължиха през целия ден, не можехме да се отървем от многобройните им ескадрони и през нощта. Хвърлиха толкова много големи и малки стрели и камъни, без да се целят, че дворовете и земята заприличаха на харман.

Прекарахме нощта в лекуване на ранените, в затваряне на пробивите, които бяха направили мексиканците, и в подготовка за следващия дан. На разсъмване нашият капитан реши да излезем всички на бой — както нашите, така и хората на Нарваес — и с топовете, арбалетите и пушките да се опитаме да ги победим или най-малко да почувствуват нашата сила и устрем повече, отколкото предния ден.

Нашият план беше такъв, но и мексиканците бяха решили същото. Ние се биехме много добре, но те бяха толкова силни и имаха толкова много ескадрони, че ги сменяха от време на време, така че дори и да имаше десет хиляди троянски хекторовци и още толкова роландовци, не биха могли да се оправят с тях и не помагаха ни топове, ни пушки, ни арбалети, ни близък бой, нито това, че при всяка контраатака убивахме тридесет-четиридесет бойци от техните; те продължаваха да се бият, сякаш нищо не е станало, и дори още по-настървено; и ако успявахме понякога да спечелим малка част от улицата, те нарочно се правеха, че отстъпват, за да ни откъснат от главните ни сили, и да могат по-безнаказано да ни атакуват, тъй като при отстъпването ни причиняваха големи загуби.

Вече казах, че от една къща до друга можеше да се отиде само по подвижни мостове, които мексиканците вдигаха, и за да подпалим къщите им, трябваше да минем през дълбоката вода. От терасите мятаха толкова много камъни с най-различна големина, че беше невъзможно да се устои, те раняваха много от нашите. Аз не знам защо описвам това толкова вяло, тъй като трима-четирима войници, които бяха воювали в Италия, се кълняха, че никъде не са водили такива люти битки с християни, нито с цялата артилерия на краля на Франция, нито с турския султан; не били виждали и такива воини, които с такъв дух да се бият и да стягат редиците на ескадроните си.

С голям труд успяхме да се доберем до нашите помещения и дори там ни последваха много техни ескадрони с крясъци, свирене, рогове и барабани; наричаха ни страхливци и че нямаме смелост да се бием с тях цял ден, а отстъпваме. Този ден убиха други десет-дванадесет войници и всички се върнахме ранени. През нощта решихме след два дни всички здрави войници да излезем от лагера с четири бойни машини, подобни на кули, които да бъдат направени от дебело дърво, а под тях да могат да минат около двадесет и пет души; тези кули да са с прозорчета и отвори, за да могат да стрелят през тях топовете, арбалетите и пушките; заедно с тях трябваше да тръгнем и други войници, стрелци с арбалети, пушки и всички останали, конницата също трябваше да напада. След като скроихме този план, ние се захванахме да го приведем в изпълнение и да запушим многото пробиви, които бяха отворили мексиканците, та затова не излязохме да се бием.

Не знам как да опиша всичко това; големите бойни ескадрони дойдоха чак в нашите помещения да ни атакуват, и то не от десет-дванадесет страни, а от повече от двадесет места, тъй като ние бяхме разпределени на много групи. Междувременно ние правехме бойните машини и запушвахме пробивите, докато многобройните ескадрони се опитваха да проникват в нашите тъмни помещения и не ги спираха нито гюлетата, нито арбалетите, нито пушките, нито ударите на мечовете ни. Казваха, че този ден нито един от нас няма да остане жив и ще принесат в жертва на боговете си нашите сърца и кръв, а с краката и ръцете ни ще си направят пиршество, а телата ни ще дадат на тигрите, лъвовете, змиите и усойниците, които държаха затворени и от два дни не ги бяха хранили; че златото и наметалата ще ни излязат през носа; на тласкалтеките, които бяха с нас, те казваха, че ще ги затворят в клетки за угояване и ще ги заколят и изядат малко по малко. И много ласкаво ни казваха да им върнем техния велик господар Монтесума и други неща. През нощта също имаше много крясъци, свирене и дъжд от стрели, копия и камъни.

Като се разсъмна, ние се помолихме на бога и излязохме с нашите кули, топове, пушките и арбалетите напред и с конницата, която се врязваше от време на време във вражеските ескадрони. Макар и да убивахме много от тях, не успявахме да ги обърнем в бягство, а, напротив, биеха се още по-настървено и храбро, отколкото предишните два дни и ескадроните им бяха още по-многобройни. Въпреки това не променихме решението си да стигнем с нашите кули и машини до главния храм Уичилобос, дори с цената на живота си.

Не разказвам надълго и нашироко за тези големи битки, особено до една къща-крепост, нито за раняването на конете, от които нямаше голяма полза, защото, макар и да се врязваха от време на време в техните ескадрони, за да ги разпръснат и да отворят път, мексиканците ги обсипваха с толкова стрели, копия и камъни, че колкото и добре да бяха защитени нашите войници от броните си, не издържаха; а когато ги настигаха, мексиканците се хвърляха в каналите и езерото, където имаха много укрития срещу конницата, и дебнеха други индианци, въоръжени с едни много дълги копия, за да ги довършат, така че нищо не помагаше.

Излишно беше да се опитваме да палим или разрушаваме къщите, защото, както казах, всички бяха във водата, с подвижни мостове помежду им. Освен това и да запалехме някоя къща, тя гореше по цял ден, докато изгори, и пожарът не се прехвърляше към другите къщи поради водата и поради това, че бяха раздалечени и имаха тераси.

Стигнахме до главния храм и там изведнъж започнаха да се изкачват по него повече от четири хиляди мексиканци, без да се броят тези, които вече бяха горе, и започнаха да го защищават с големи копия, камъни и стрели. Доста се забавихме, докато ги изтикаме оттам. Конницата малко ни помагаше, тъй като целият двор бе застлан с гладки плочи и конете се хлъзгаха и падаха. Понеже и горе по стъпалата и долу имаше многобройни противници, макар нашите топове да поваляха по десет-петнадесет наведнъж и с мечовете си да избивахме още мнозина, идваха все нови и нови и не успявахме да се доберем до върха; на края направихме още един опит, без да носим кулите, които и без това вече бяха разрушени, и с голям труд се изкачихме догоре.

Тук Кортес се показа много храбър, какъвто впрочем винаги си беше. О, каква голяма и тежка битка беше! Човек трябваше да ни види — целите в кръв, с многобройни рани, а други вече мъртви. Нашият господ бог пожела да стигнем до мястото, където държахме образа на света Богородица, но не го намерихме; изглежда, както научихме, Монтесума се прекланяше пред нея и бе заповядал да я скрият.

Подпалихме техните идоли и изгоря доста голяма част от залата, където бяха Уичилобос и Тескатепука. Много ни помогнаха тогава и тласкалтеките. След като свършихме тази работа, докато едни се биеха, а други палеха идолите, се появиха жреците на този голям храм с три-четири хиляди индианци и когато започнахме да слизаме, ни караха да се търкаляме по шест до десет стъпала надолу. Да не говорим за другите ескадрони, които ни обсипваха с копия и стрели от нишите и бойниците, така че нито едните, нито другите можехме да спрем.

Макар и с голяма опасност за живота ни, решихме да се върнем в нашите помещения. Кулите бяха разрушени, всички бяхме ранени, а шестнадесет души бяха убити. Индианците постоянно ни притискаха, други ескадрони ни удряха в гръб; който не си представя нашето положение, от това по-ясно не мога да го опиша.

Още не съм казал и за мексиканските ескадрони, които с голяма настървеност и упоритост се мъчеха да влязат в нашите помещения, докато ние бяхме навън. В тази битка пленихме двама главни жреци и Кортес заповяда да ги охраняваме много добре.

Много пъти съм виждал тази битка и изкачването ни на главния храм, нарисувана от мексиканци и тласкалтеки; те го смятат за много геройска постъпка и макар да ни рисуват всички ранени и покрити с кръв, а много от нас мъртви, те смятат за голям подвиг запалването на тяхното светилище при толкова многобройни защитници по бойниците и нишите и много други долу и в дворовете.

Да оставим това и да кажем с какъв труд успяхме да се върнем в нашите помещения; от една страна, много мексиканци ни преследваха, а от друга — техните ескадрони бяха проникнали в помещенията и бяха разрушили вече няколко стени, за да могат да влязат. С нашето пристигане спряха да събарят, но продължиха да ни обсипват с копия, стрели и камъни до края на деня, че и през нощта.

Нощта прекарахме в лекуване на ранените и погребване на убитите, в подготовка за боя на следващия ден и в поставяне на укрепления и укрития на мястото на стените, които бяха съборили; съветвахме се по какъв начин трябва да се бием, за да получаваме по-малко смъртоносни рани; колкото и да мъдрувахме, не намерихме изход.

Също така искам да кажа как хората на Нарваес проклинаха Кортес и се отричаха от него и искаха да се махнат от тази земя; проклинаха и Диего Веласкес, който ги беше изпратил; че си били много добре в домовете си в Куба. Те бяха зашеметени и безчувствени.

Да се върнем на думата си. Бе решено да поискаме мир, за да излезем от Мексико. Още отрано сутринта дойдоха много повече ескадрони отпреди, обградиха от всички страни помещенията ни и започнаха да ни обсипват с град от стрели и камъни и да се нахвърлят върху ни още по-яростно, с големи крясъци и свирене; други ескадрони се опитваха да проникнат от други места и не ги спираха нито топовете, нито пушките, макар и да ги косяха.

Като видя всичко това, Кортес реши Монтесума да им говори от една тераса и да им каже да спрат войната и че искаме да напуснем Мексико. Когато отишли при великия Монтесума да му предадат искането на Кортес, казват, че той отвърнал с голяма болка: „Какво още иска от мен Малинче, аз не искам нито да го видя, нито да го чуя, защото по негова вина дойдох на това положение.“ И не пожелал да дойде, нито да слуша повече лъжливите думи, обещания и измами на Кортес. Тогава при него отишли отец де ла Мерсед и Кристобал де Олид и му заговорили с голяма почит и ласкави думи. Монтесума казал: „Сигурен съм, че нищо не мога да направя, за да спра войната, защото вече са издигнали друг господар и са решили да не ви оставят да излезете живи оттук; и аз смятам, че всички ще умрете.“

Монтесума застана на перилото на една тераса, охранявана от много наши войници, и с ласкави думи започна да говори на мексиканците да спрат войната и да ни оставят да си отидем от Мексико. Много мексикански първенци и капитани го познаха и веднага заповядаха на хората си да престанат да хвърлят стрели, копия и камъни. Четирима от тях дойдоха по-близо, за да могат да разговарят с Монтесума, и плачейки, му казаха: „О, господарю, наш велики господарю, да знаете колко ни тежи вашето злощастие и страданието на вашите деца и близки! Известяваме ви, че вече издигнахме един ваш сродник за господар.“ Казаха му, че той е Куитлауак, господарят на Ицтапалапа, и че няма да спрат войната, защото са обещали на техните идоли да не отстъпят, докато не ни избият до един, и всеки ден молят Уичилобос и Тескатепука да го запазят невредим и да го освободят от нашата власт; ако тяхното желание се изпълни, те пак ще го смятат за господар, повече отпреди, и да им прости.

Още незавършили речта си, и отново започнаха да хвърлят камъни и стрели. Нашите, които пазеха Монтесума с щитовете си, видяха, че докато говореше с тях, не хвърляха камъни, и за момент се разсеяха и го оставиха незащитен. Точно тогава го удариха три камъка — един по главата, един по ръката и един по крака; колкото и да го молеха да го лекуват и да яде, той не пожела и докато се опомним, казаха, че умрял.

Кортес плака за него и всички наши капитани и войници, които го познавахме отблизо, го оплакахме, все едно че беше наш баща, и не преставахме да се учудваме на добрината му. Казваха, че царувал от седемнадесет години и че бил най-добрият крал, който помни Мексико; че лично той преодолял три съперничества над земите, които беше завладял.