Б. В. Ларсън
Нашествие (8)

8.

Наложи се да покрещя малко по общия канал, но все пак успях да обясня на всички какви инструкции да дадат на корабите си, за да получат изглед към околния свят. След като започнаха да ме слушат и да се подчиняват, се разнесоха тревожни ахкания.

— „Бодлоперка“ иска частен канал — каза корабът.

— Добре, отвори го.

— Кайл? Това беше страхотно. Благодаря ти много за тази информация. Сега вече всички можем да видим срещу какво сме изправени. Някакви идеи как да се бием срещу това голямо червено нещо, което ни приближава?

Вражеският кораб, ако беше такъв, почти бе стигнал до ъгъла на стаята и излезе на предната стена, където се намираше нашият рояк от по-дребни метални пъпки. Далеч вляво бе гранитно сивият диск на Земята.

— Тъкмо се канех да те попитам същото, Джак.

— Е, може би корабите знаят какво да правят. Всички се събират и тръгват вкупом срещу него. Може да имат някаква автоматична защита, която ще започне да стреля.

— Ще ти съобщя, ако измисля нещо — рекох.

Преди да кажа на Аламо да прекъсне връзката, Кроу вмъкна още няколко бързи изречения:

— Предложението ми още важи, Кайл. И повишавам ранга ти. Искам те като лейтенант.

— Много щедро, Джак. Но нека първо да оцелеем.

— Разбира се. Дръж ме в течение.

Той прекъсна връзката и аз се втренчих замислено в екрана.

— Аламо, можем ли да стреляме по приближаващия вражески кораб?

— Врагът е извън обсег.

— А кога ще бъде в обсег?

— Неизвестно.

— Аламо, ако запазим досегашния си курс, скорост и ускорение — а също и врагът, — след колко време ще е в обсега ни?

— Осем минути.

— Аламо, в бъдеще, когато поискам предварителна оценка, използвай текущите сензорни данни, за да направиш изчислението. Не е необходима абсолютна точност.

— Параметрите на програмата са приети.

Усмихнах се сурово. Все едно работех със стар компютър, който използва интерфейс с команден ред. Трябваше да съм прецизен в инструкциите, иначе получавах грешки. Трябваше да върша всичко в правилната последователност, но можех да пригодя интерфейса към нуждите си, въвеждайки съкратени команди. Все пак не биваше да забравям, че с тази машина говоря, а не пиша на клавиатура, и че тя е далеч по-усъвършенствана от всичко, с което някога съм работил.

— Аламо, докато се озовем в обсег, на всяка минута ми докладвай оставащото време.

— Врагът ще бъде в обсег след седем минути — каза корабът.

В този миг, когато ми оставаха може би седем минути живот, се сетих за Джейк. Спомних си деня, когато за първи път го изведох да играем бейзбол. Беше само на четири годинки и му бях купил един от онези пластмасови тренировъчни комплекти с пружина, които изстрелват топката във въздуха. След няколко замаха той успя да удари една топка. Беше много сериозен, много съсредоточен. Когато най-после уцели, широката му усмивка ме накара да се усмихна в отговор. Не знам защо се сетих точно за това в този момент. Просто се сетих.

Споменът накара маймуната на надеждата да се размърда отново. Казах си, че пак ще играя бейзбол с Джейк у дома, след като спечелим тази битка. По някакъв начин. Залъгвах се и това ми харесваше. Не вярвах наистина, но беше хубава лъжа. Тогава разбрах, че маймуната на надеждата ме е спипала. Бях безпомощен в нейните лапи. Не можех да се изтръгна.

Тръснах глава и се опитах да си върна онова хладно, съсредоточено състояние на ума. Трябваше да забравя за децата и за всичко друго, което би могло да ме разсее. Поне за следващите седем минути.

— Кайл? — рече Сандра и посочи към ъгъла, привеждайки се напред, доколкото й позволяваха малките черни ръце. — Какво е това?

От голямото червено нещо бе излязла малка червена искрица. Носеше се към нас. Беше не по-голяма от цент, но накара сърцето ми да се разтупти.

— Врагът ще бъде в обсег след шест минути — каза корабът.

— Аламо, идентифицирай онази нова вражеска единица.

— Това е приближаващ се вражески изстрел.

Преди искрицата да измине и половината разстояние до нас, още една излезе от големия ръждивочервен кораб.

— Те стрелят по нас, Кайл — каза Сандра. — Би ли направил нещо, моля те?

— Аламо, промени цвета на нашия кораб. Направи го зелен или оранжев, или нещо такова.

Един от корабите — който, слава богу, не беше на предната линия — стана меднооранжев.

Сандра си пое шумно дъх, когато малката червена точка стигна до един съд в края на формацията ни, в горната част на стената. Ракетата, ако това бе ракета, изчезна и златният кораб, който бе улучила, изчезна заедно с нея. Нямах никакви съмнения какво е станало. Нашата страна бе дала жертва.

— Аламо, начертай траектория, която да ми покаже къде ще удари следващият приближаващ се изстрел.

На стената се появи грубо начертана, трептяща, подобна на вена ръждивочервена линия. Видяхме я как се протегна към противоположния край на формацията. Втората ракета бе насочена надолу. Щеше да удари последния кораб в нашата редица, в долния край на стената, докато първият изстрел бе насочен към кораб в горния край.

— Стрелят по най-отдалечените ни кораби — казах аз. — Защо?

— За да не свалим ракетата? — предположи Сандра.

— Точно така — кимнах аз. — Аламо, отвори общия канал.

Заля ме силна гълчава. Осъзнах, че никога няма да успея да взема думата. Някои хора се опитваха да разберат кой е умрял, други обсъждаха как да накарат корабите си да подвият опашка и да побегнат. Вече бях осъзнал, че това няма да се случи. Ако бе възможно, досега някой щеше да е успял да даде съответната заповед. Корабите ни бяха взели и ни бяха домъкнали на тази разходка в космоса. Искаха да ги командваме, докато тя свърши. Може би изкуственият интелект бе достатъчно умен, за да знае, че не е тактически гений.

Сякаш мълния озари ума ми и изведнъж всичко ми се видя далеч по-логично. Защо ни бяха избрали според способността ни да оцеляваме? Защото, ако искаш съвет как да оцелееш, питаш специалист. Тези кораби ни бяха отсели безмилостно, търсейки хора с решителна нагласа. Бяха ни отвлекли, за да им помогнем да победят този враг.

„А какво ли ще стане — каза една малка частица от мозъка ми, — когато вече няма да имат нужда от нас?“ Сетих се за кентаврите, които бях убил, за да получа контрол над кораба.

— Врагът ще бъде в обсег след пет минути — каза „Аламо“.

Движението на вражеския кораб бе спряло. Явно мислеха, че няма защо да се приближават, след като вече бяхме в обсега им? Можеха просто да ни опушкат един по един.

— Аламо, отвори частен канал към „Бодлоперка“.

След кратко забавяне корабът отговори:

— Отворен е.

— Какво има, Ригс? Не разполагам с много време.

— Да не би да си измислил какво да правиш?

— Не, по дяволите. Говори.

— Голямата гад стреля по корабите в края на групата ни. Мисля, че се опитва да унищожи онези, които са отделно от останалите.

— И сам виждам, говори по-бързо.

В този миг втората ракета стигна до целта си. Още една калаена буболечка изчезна от стената. Приближаваха се нови две ракети. Пресметнах, че с тази скорост половината от нас ще бъдат унищожени, преди големият червен кораб да се озове в обсега ни.

— Накарай кораба си да начертае линия от приближаващата се ракета към кораба-цел. Предлагам да се съберем около мишената. Тогава комбинираният ни защитен огън би могъл да спре ракетата. Току-виж успеем да я унищожим.

— Това ли е най-добрата ти идея? — попита Кроу.

— Да.

— Корабите не летят, накъдето им кажем, всички вече сме го пробвали.

— Те не позволяват да бягаме и да се крием. Маневрирането, за да защитим някой от своите, е съвсем друга работа.

— Как да разберем кой е мишената?

Казах му да накара кораба си да оцвети своята точка в различен цвят.

— Онзи, който е на прицел, трябва да каже на всички останали. Така ще разполагаме с името на кораба-мишена. Останалите ще кажем на корабите си да се придвижат към него и да го защитят.

— Добър план, друже! — Кроу се изсмя отново. Само че смехът му вече не бе толкова груб и самоуверен. Звучеше малко нервно. Кой не би се изнервил при такива обстоятелства?

Чух го да крещи по общия канал. Даваше инструкции на хората, казваше им да се обадят, ако техният кораб е под прицел. Преди да успеем да организираме всичко, избухна и трети кораб, но накрая върху стените на всички имаше червени линии.

— Добре! — извика Кроу. — Говорете, хора, не се стеснявайте. Кой е следващият в списъка със смъртници?

Никой не отговори.

— Врагът ще бъде в обсег след четири минути — каза „Аламо“.

— По дяволите, отговорете, преди да ни е взривил всичките! — изкрещя Кроу.

— Джак? — обадих се аз.

— Какво има пак, Ригс?

— Ти оцвети ли своя кораб?

— Не, бях прекалено зает с шантавия ти план да…

— Джак, явно ти си мишената, щом никой друг не вижда да е на прицел.

Настъпи секунда тишина, а после се раздаде гласът на Джак:

— Всички, заповядайте на корабите си да се скупчат около „Бодлоперка“. Веднага!

— Аламо, приближи се до „Бодлоперка“ — казах. — Направи го колкото се може по-бързо.

Четвъртата малка червена ракета почти бе стигнала до нас. Видях как десетина кораба мудно запълзяха да прикрият точката, която трябваше да е „Бодлоперка“. Със Сандра се взирахме в стената, стиснали зъби. Надявах се, че догадката ми е правилна. Ами ако корабите ни не можеха да свалят приближаващите ракети? Ами ако вместо това експлозията на кораба на Джак отнесеше всички ни, защото сме били прекалено близо?

Не се наложи да чакаме дълго. Корабът ни затрепери. Познах усещането — така ставаше винаги, когато стреляше с онези свои лъчи.

— Нашият кораб ли стреля, или сме улучени? — попита Сандра.

— Мисля, че ако бяхме улучени, вече нямаше да ни има. Корабът ни стреля автоматично по приближаващата ракета.

Червената точка вече бе съвсем близо. Макар да нямаше смисъл, напрегнах всеки мускул в тялото си. Не можех да се спра.

Изведнъж усещането за стрелба изчезна, червената ракета — също. Сред гъмжилото от кораби не можех да преценя дали някой липсва.

— Джак? Джак Кроу, тук ли си още?

— Да, тук съм. Кой е следващият? Говорете ми.

— Врагът ще бъде в обсег след три минути — каза „Аламо“.

Продължиха да се обаждат още паникьосани хора. Заповядвахме на корабите си да се събират около всеки подред. Докато се приближавахме към врага, стрелбата му като че ли ставаше все по-учестена. Големият червен кораб започна да отстъпва, отначало бавно, но скоростта му се увеличаваше.

— Оттеглят се! Да ги подгоним! — извика Кроу. — Всички, заповядайте на корабите си пълен напред.

Устремихме се след врага, като продължавахме да взривяваме всяка изстреляна ракета. Загубихме само още един кораб — жена, която пищеше и виеше да се приближим. Но бе прекалено далеч, защото не се беше скупчила при останалите. Явно не бе изпълнявала нарежданията на Джак.

— Виждате ли? — каза Джак, когато точката й изчезна и виковете й за помощ секнаха. — Виждате ли какво става, когато не действаме всички заедно? Тя искаше да се оправя сама и сега е мъртва. Не можахме да я спасим, защото не работеше с групата.

Почти не го слушах. Бях се заел да създам програма за струпване на корабите около мишената. С внимателно подбрана поредица команди можехме да ги накараме автоматично да се придвижват така, че да я защитят.

Скоро големият червен копелдак се озова в обсега ни. За миг ми се прииска да разбера как точно изглежда. Корабът ни откри огън. Другите също, ако се вярва на пристигащите доклади. Обкръжихме врага. Той се опитваше да отстъпи, да побегне, но ние бяхме навсякъде. По някое време престана да пуска ракети. Ние обаче продължихме да го обстрелваме.

— Чудя се кой ли е на онзи кораб? — обади се Сандра. — Кого ли убиваме? Дали наистина сме добрите, или сме лошите?

— Да — казах аз, леко разтревожен. Ами ако онзи кораб бе дошъл да спаси Земята? Ами ако целта му бе да види сметката на тези кораби-лешояди, които ни бяха отвлекли? Може да беше пълен със справедливо разгневени кентаври, търсещи възмездие за онова, което нашите кораби са причинили на собствения им свят. Нямах представа и нямаше как да разбера.

След известно време вражеският кораб престана да отстъпва. Ние обаче продължихме да кръжим около него като пасаж пирани, ръфащи говедо. Всеки от нас открадваше своята хапка, а после се връщаше за още.

Когато той най-после се взриви, „Аламо“ се разтресе. Наклони се и спря да се движи. Стрелбата престана. Другите кораби също застинаха неподвижно.

Бяхме загубили общо шест кораба.

Но бяхме победили.