Б. В. Ларсън
Нашествие (35)

35.

Бяха много трудни два дни, но успях да стегна поочуканите си пехотинци. Около деветдесет процента от оцелелите бяха годни за служба и в прилична бойна форма. Това чудо се дължеше най-вече на неспирно сновящите спасителни кораби, които ги събираха отвсякъде, и на усърдно трудещите се нанити, които поправяха телата им. Мъжете, които бяха пострадали прекалено тежко — предимно такива с липсващи крайници, — трябваше да останат да почиват на Фолкландските острови. Новите попълнения, така любезно набрани за мен от Кер по време на краткото ми отсъствие, бяха разпределени сред ветераните. Въпреки новите си тела и оръжия, им личеше, че са зелени. Опитваха се да изглеждат корави, но като гледаха стаения ужас в очите на останалите, усещаха, че са го загазили здравата.

Мъжете в моята нова част изглеждаха особено умърлушени. Усещах, че са горди да служат с мен, но бяха и притеснени. Сигурно се носеха приказки за процента на смъртност в предишната ми рота, който бе по-висок от този във всички останали бойни групи. Чудех се дали вече не са ми лепнали някой цветист прякор. Бях дочул няколко прошепнати думи в тази насока. Едната беше Месомелачката, която намирах за безвкусна. Обаче бях сигурен за името на частта си. Бяхме получили прякора „Свинчетата на Ригс“. Предполагах, че не мога да очаквам нищо по-добро.

Този път не разделих силите си. Реших да използвам за противовъздушна отбрана нанокорабите. Кроу смяташе, че съм луд, но аз се боях, че новата ми стратегия може да бъде провалена от една-единствена ядрена ракета на макросите. Знаехме, че разполагат с такива — или поне корабът им ги бе използвал в началото на нашествието. Може би сухопътните им сили не умееха да изработват нови ядрени оръжия, но не ми се искаше да го приемам за даденост. Бе напълно възможно досега да не са ни атакували с тях само защото бяхме прекалено разпръснати. Или пък още не бяха натрупали достатъчен запас. Съществуваше и възможността да не са ни смятали за сериозна заплаха, преди да започнем да унищожаваме куполите им, а тогава да сме били прекалено близо, за да използват такива драстични мерки, без да погубят самите себе си.

Този път щяхме да напредваме открито срещу тях в голяма формация. Не ми се искаше да узная от първа ръка за новия им запас от бойни глави веднага щом потеглим. Затова използвах десет кораба, събрани в тила ни. Те нямаше да влизат в битка със сухопътните им сили. Всъщност, за да не ги загубим, имаха заповед да се изтеглят, ако бъдем нападнати от големите макроси. Но ако към нас полетеше залп от ракети, трябваше да ги свалят. Това бе от решаващо значение — не само за да предотвратим ядрен удар, но и за да защитим редовните войски. Обикновените хора не можеха да поемат куп шрапнели в тялото си и да се възстановят за няколко дни.

Напредвахме, като половината ми пехотинци бяха в авангарда. Ако макросите ни нападнеха, щеше да им се наложи да минат през тях и да понесат загуби. Останалите пехотинци, включително и аз, се бяхме смесили с редовните войници в ядрото на формацията. Редовните изглеждаха най-нервни от всички. И имаха добра причина за това. Кер ги бе въоръжил с базуки, вместо с пушки. Срещу макросите, независимо от техните размери, куршумите бяха безполезни, а обикновените мъже бяха прекалено слаби да носят ефикасни лазери. Базуките щяха да свършат работа само срещу работниците, с които се бяхме сблъскали, но не и срещу големите машини. Общо взето, съмнявах се, че ще са ни от особена полза в битка, но пък не можехме да пратим хората си невъоръжени.

Най-важният елемент от новата ни войска бяха бронираните части. Те се състояха от равен брой американски танкове M1 и руски 2С19, които всъщност представляваха самоходни артилерийски установки. Приличаха на танкове с извънредно големи оръдия. Можеха да пратят снаряд на трийсет километра. Точно заради големите оръдия ги бяха избрали за тази специална задача. Не бях сигурен защо пращат руски гаубици вместо американски танкове, но реших, че причината вероятно е политическа. Или пък американските танкове са били унищожени в предишните битки. Както и да е, точно около тях се градеше новата ми стратегия.

Напредвахме с мрачна решителност. Моите хора подтичваха в ленив тръс — може би с около петнайсет километра в час. Около нас се носеха тежките машини. Трябваше да поддържаме ниска скорост, за да може формацията да се движи без изоставащи. Заобикаляхме горите и се придържахме към равнинните местности. Избягвахме реките и каменистите райони. Напредвахме уверено, но мъчително бавно. Във всеки един момент очаквахме атака, но такава не идваше.

Редовните войски — бедните копелета — пътуваха в камионите си с базуки в скута. Можех само да си представям как са се разтуптели сърцата им от страх. Едно беше да поискат от теб да умреш в битка с друга човешка войска, а съвсем друго — да те чака смърт от лазер и стоманени щипци, без никаква надежда да се предадеш на безмилостните роботизирани врагове.

През нощта не спряхме настъплението. Исках да стигнем до бреговете на река Саладо, на юг от Буенос Айрес. На сутринта щяхме да я прекосим. Признавам, че бяхме започнали да се отпускаме малко. Изглеждаше сигурно, че врагът няма да ни нападне, поне докато не изминем още осемдесет километра на юг и не се приближим до някой от безценните му куполи.

Грешахме. Удариха ни, когато започнахме да се спускаме в речната долина. Наклонът не беше стръмен, но достатъчен, за да ограничи видимостта ни и прицела към идващите мишени.

Макросите ни връхлетяха след залез-слънце. Мисля, че бяха научили това-онова. Ние не можехме да носим прибори за нощно виждане в битка заради лазерите, с които бяхме въоръжени. Така че ни измъчваше отколешната ни слабост, наречена лошо зрение. Враговете нямаха такива проблеми. Не се страхуваха от тъмното, а с инфрачервените си сензори можеха да виждат в нощта като ден. А и нашите лазери като че ли не изгаряха сензорите им.

„Вражески единици“, прошепна в мозъка ми „Аламо“. Бях го програмирал да ме предупреждава и сега се зарадвах, че съм го сторил. Той видя макросите преди всички останали.

Отворих командния канал и потърсих командирите на подразделения.

— Врагът се приближава. Спрете придвижването. Пригответе целия наличен арсенал за стрелба.

„Колко са?“ — попитах кораба.

„Шейсет и четири големи единици. Петстотин и дванайсет малки.“

Нямах време да размишлявам защо бройката на врага е в кръгли двоични числа. Всеки момент щяха да ни връхлетят.

„Разстояние?“ — попитах.

„Десет километра за големите единици. Нула за малките.“

— Предните части, изтеглете се назад! — изкрещях. — Защитавайте колите. Имаме копачи. Под нас са. Повтарям, имаме копачи. Всички да си гледат в краката!

Едва бях изрекъл тези думи и се разнесоха първите писъци и проблясъци на светлина. Стотици машини заизвираха изпод нас. Мъжете, които досега не бяха виждали макрос, умираха с обезпокоителна скорост.

Реших да забравя за копачите. Те бяха най-вече за отвличане на вниманието. Моите хора можеха да се погрижат за тях. Големите момчета вече пристигаха на бегом, и то в бройки, каквито не бях виждал досега. Тревожех се, че вече са прекалено близо, за да използваме срещу тях голямата си руска изненада.

„Аламо, изтегли се, освен ако няма ракети…“

„Приближават се ракети. Приблизително време до пристигането: трийсет секунди.“

Още един внимателно изчислен удар от много посоки. Тези машини обичаха да ни нападат вкупом от всички страни.

„Добре — казах на кораба, — свали ракетите, а после се изтегли извън обхвата на макроския противовъздушен огън.“

Проблеснаха мощни лъчи от енергия. Някакви далечни обекти озариха небето като фойерверки. Чух боботене и грохот на експлозии. Част от ракетите успяваха да се промъкнат.

— Артилерийски командир!

— Да, сър — обади се някакъв мъж с руски акцент.

— Веднага щом засечете на радарите си макрос, пратете срещу него един от специалните си снаряди. Едновременно с това изстреляйте и залп обикновени снаряди за прикритие.

— Прикритие ли? Те не могат да свалят снаряд, полковник.

— Изпълнявай заповедта.

— Тъй вярно — отвърна руснакът. Звучеше малко засегнат. Едва имах време да измърморя една ругатня, преди гаубиците да загърмят в синхрон. Грохотът беше невероятен, а проблясъците бяха ярки почти колкото лазерен огън.

— Залегни! — изревах по общия канал.

На юг от нас грейна ослепителна светлина. Ударната вълна разлюля колата, в която се намирах. Беше се взривил малък тактически ядрен заряд. Усмихнах се. Макросите не го бяха свалили. В нашия оръдеен залп бяхме добавили едно атомно оръжие. Тези руски гаубици датираха от времето на Студената война през миналия век. И бяха проектирани така, че да могат да изстрелват ядрени снаряди. Сега, за първи път в историята, те бяха изпълнили своето предназначение, и то с опустошителен ефект. Хората ми зяпнаха смаяно за няколко секунди при тази изненада, след което бързо се заеха да закопчават костюмите си. От това разстояние не можехме да избегнем радиацията.

Атакуващата редица от шейсет и четири макроса така и не стигна до нас. Не съм сигурен дали бяхме унищожили всички, или оцелелите се бяха изтеглили. Както и да е, след като пометохме копачите, давайки относително малки жертви, битката бе спечелена. Не можех да не се гордея. Сега макросите водеха истинска битка, битка за оцеляване. За нещастие обаче вече бяхме загубили елемента на изненадата.