Б. В. Ларсън
Нашествие (34)

34.

На другата сутрин, точно преди изгрев, излязох с клатушкане от малката сграда, която служеше за болница на острова. Там не бяха успели да направят кой знае какво за мен. Дежурните лекари просто зяпаха ококорено раните ни, пълни с нещо, което приличаше на живак. Гледаха ни така, сякаш бяхме живи мъртъвци. Трябваше да сме умрели още преди часове от тежките рани.

Направих всички оцелели подофицери. Куон стана старши сержант. Огледах липсващото му стъпало, без да го докосвам. На него блестяха няколко ярки точици. Нанитите работеха, реконструираха клетките и стимулираха растежа. Зачудих се колко ли време ще им е нужно да възстановят крака на Куон. Седмица? Месец? Нямах представа.

Когато най-сетне се свързах с Кроу, той беше бесен. Не се изненадах, само че не бях в настроение да му търпя глупостите.

— Значи си жив, друже? — рече той. — Мислех, че тоя път си пукнал като истински войник.

— Благодаря за доверието, сър.

— Къде си? — попита той.

— На Фолкландските острови, мисля.

— Аха, пийваш си чай, така ли?

— По-скоро изхвърлям шрапнели от тялото си. Всъщност нанитите ги изхвърлят.

Той помълча малко.

— Значи не те е хванало шубето и не си драснал от бойното поле?

— Кой ти каза това?

— Това е общото мнение на командването. Повикал си кораба си и си го накарал да ви прибере, оставяйки майор Радович и групата му на тяхната участ.

— Каква участ? — попитах. Усетих нова тежест да ляга върху плещите ми.

— Не си ли чул? Попаднали в засада на път към следващия купол. Дузина макроси ги сгащили. Няма оцелели.

Стоях и дишах тежко. Не отговорих.

— Съжалявам, Кайл — рече Кроу с променен тон. — Не трябваше да ти го съобщавам по този начин. Но, по дяволите, човече, до този момент си мислех, че си умрял заедно с тях. Никой не знаеше, че си още жив.

— Как вървят другите битки?

— Останаха само три купола. Само че загубихме половината от твоите хора. Даже повече от половината. А много от живите са ранени и не могат да продължат настъплението. Заповядах им да се изтеглят. Сега всички макроси обикалят около последните си куполи. Броят им расте с всеки изминал час. Цели армии от големите машини бяха изтеглени от фронтовата линия край екватора. Добрата новина е, че сега нашите войски могат да настъпят и да си върнат половината континент. Лошата е, че отсега нататък макросите едва ли ще се оставят толкова оголени.

— Не — казах, опитвах се да се съвзема. — Вече няма да оставят тила си незащитен.

Непрестанно мислех за Радович. Не знам защо, но бях решил, че ще успее. Той така и не бе получил своя шанс да поведе щурм срещу някой купол. Тръснах глава и взех чашата кафе, която една сестра ми предложи.

— Командването на НАТО иска да свали на брега редовни войски. Според мен са прави.

Едва не се задавих с кафето.

— Какво?

— Ти успя, друже. Те мислят, че си прекършил гръбнака на макросите. Врагът изоставя по-голямата част от завладяната територия и се изтегля, за да оформи плътни обръчи около последните три купола.

— Значи ще ги свалят на брега?

— Така каза Кер.

— Трябва да говоря с него.

— Добре. Край.

Продължих да посръбвам от кафето и се опитвах да се успокоя. Може пък Кер да беше прав. Може би това беше правилният ход — да настъпим, докато макросите се изтеглят. Но имах чувството, че се набутваме в капан. Напредвахме прекалено бързо.

Бяха ми необходими по-малко от пет минути, за да се свържа с Кер.

— Кайл Ригс? Да му се не види! Всички казваха, че си мъртъв. Някои твърдяха, че си побягнал и после си умрял. Какво стана?

Разказах му.

— Твой собствен спасителен хеликоптер, а? Не знам как си го призовал толкова бързо, но ми се иска всяка част да имаше такъв. Както и да е, радвам се, че още дишаш.

— Май не умирам лесно.

— Не, не умираш. Това е чудесно качество у един пехотен офицер. И така, за какво друго ми се обаждаш, освен да ми кажеш да не те отписваме още?

— Чух, че настъпвате, сър. С обикновени войски.

— Не бих ги нарекъл точно обикновени. Морски пехотинци и въздушни десантници. Танкове и артилерия. Най-добрите ни момчета. Ще искам твоите хора да се присъединят към нас на брега веднага щом са готови. Ще видим сметката на тези последни куполи.

— Не знам колко скоро ще е това, сър.

— Какво? Мислех, че се възстановявате по-бързо от бурени на тротоара.

— Така е, сър. Но не мисля, че можем да превземем куполите. Редовните войски ще са почти безполезни. Моите мъже са поочукани, а и сега врагът е изтеглил силите си от предните линии. Със сигурност ще контраатакуват и ще ни смажат.

— Ще си промениш ли мнението, ако ти кажа, че вече имаме около батальон нови попълнения — от твоя тип пехотинци?

— Хубаво е да го знам, сър. Минали ли са през инжекциите и обучението?

— Твоите хора на остров Андрос ги подложиха на инжекциите, но обучението ще си го получат на бойното поле. Сега е моментът. Пращаме ги веднага на юг. Ако заповядаш на кораба си да ги пренесе, ще стигнат далеч по-бързо.

Болеше ме главата. Генералът ме бе смятал за мъртъв. И ако четях правилно между редовете, значи в мига, в който ме бяха отписали, той бе поел командването на сухопътните операции. Беше издал заповеди, с които аз никога не бих се съгласил. Неволно се зачудих дали скъпият ни генерал не предпочита да си бях останал мъртъв.

— Ще ви кажа какво искам да направя аз, генерале. Искам да се изтеглим от континента и да натрупаме по-голямо количество от моите пехотинци. Макросите явно не могат да правят нови фабрики, така че с всеки ден ние ще ставаме по-силни, а те — относително по-слаби. Не е нужно да прибързваме. Можем да обучим още десет хиляди войници и да смажем решително куполите им.

— Не мисля, че трябва да чакаме.

— Вие не сте се изправяли срещу макрос, сър.

— Не отричам опита ти в това отношение, но все пак ще сваля редовните си войски на брега. Ще дойдете ли да прикривате десанта ни?

Зареях поглед над Фолкландските острови. Не бях сигурен на кой от тях се намирам, източния или западния. Мястото бе студено, красиво и много зелено. Тучната трева около краката ми бе висока почти трийсет сантиметра. Капчици роса блестяха на всяко стръкче.

Овце се разхождаха по хълмистите пасбища само на километър-два оттам. Доколкото помнех, на тези острови, кажи-речи, нямаше нищо друго освен овце. Странна бе мисълта, че някога за това хубаво късче земя се е водила война. Зачудих се дали сега, след нашествието на извънземните, хората ще продължат с глупавите войни помежду си. Предполагах, че да.

— Ригс? — обади се Кер. — Там ли си, полковник?

— Тук съм, сър.

— Каниш се да ме отрежеш, нали?

— Да, сър, точно това мислех да направя.

Той въздъхна тежко, сякаш невежи глупаци тровеха всяка минута от живота му. Може и така да беше.

— Добре. Ще ти кажа нещо, което не е широко известно.

— Слушам… и освен това се чудя защо не съм в списъка на лицата с достъп до всички разузнавателни данни.

— Не аз подбирам имената в този списък, полковник.

Лъжец.

— Както и да е — продължи той, — сега имаме причина да действаме. Забелязахме нещо в космоса.

Надигнах се рязко и разплисках кафето. Капките роса по тревата в нозете ми станаха кафяви.

— Какво „нещо“, сър?

— Е, както сигурно се досещаш, напоследък доста използваме телескопите си. Всъщност работим трескаво. Проверяваме всяко кътче от Слънчевата система. Тези макроски кораби трябва да идват отнякъде. Не мислим, че идват директно от друга звезда, така че би трябвало да имат нещо като база тук.

— Намерили сте такава база?

— Не знаем. Намерихме нещо. Спътник… нещо изкуствено. Нещо много голямо в орбита около Венера.

Премигнах и вдигнах поглед към небето, макар че там не се виждаше нищо, освен нашата светлосиня атмосфера, нашарена с облачета. На изток тъмната грамада на моя кораб висеше ниско над земята. До него спря пикап, някакъв човек излезе крадешком и се зае да прави снимки на „Аламо“ с джиесема си. Без съмнение се мислеше за много смел.

— Добре — казах. — И защо това откритие ни подтиква да се хвърлим в самоубийствена атака, сър?

— Защото, Ригс, там горе нещо проблясва. Веднъж или два пъти седмично забелязваме изблици на енергия. А ни се струва, че около него има и по-малки обекти. И броят им расте. Щом се появят, се скриват зад Венера, където не можем да ги виждаме.

Стомахът ми се вледени.

— Подготвят флота, така ли?

— Така мислим.

— Много по-голяма флота.

— Без съмнение.

Замислих се върху това. Перспективите бяха повече от мрачни.

— Ето какво предлагам, генерале. Ще наредя на базите ни на Андрос да започнат производство на още кораби. Може би ще успеем да ги победим отново в небето.

— Бази ли? Имате повече от една? — попита той, явно сепнат.

— Струва ми се, че е дошъл моментът да сложим картите на масата, генерале.

— Да, разбира се. Значи… вие можете да построите още кораби?

— Да, сър. Ако разполагаме с време.

— И вместо това досега правехте малки оръжия?

— Да, но мисля, че трябва да спрем.

— Съгласен съм. Сега разбирам, че трябваше да ти го кажа по-рано.

— Да, сър — съгласих се безизразно. Точно до това заключение исках да стигне.

— Ще ни помогнеш ли да унищожим последните куполи? — попита той. — По възможно най-бързия начин?

— До… два дни, сър.

— Два дни… не съм сигурен дали можем да докараме войниците си толкова бързо.

— Ще ви пратя помощен транспорт, сър. Съберете хората си. Съобщете ми колко тежат, заедно със снаряжението. Ще ги пренесем по въздуха дотук. Започваме веднага.

— Ти ми даде нова надежда, полковник.

— Вие ми дадохте нови страхове, генерале.

Той се поколеба.

— Какво друго искате да ми кажете, сър? — попитах.

— Имаме още една изненада, върху която работим. Артилерийските бригади бяха доста неефективни, но сме подготвили нова поддържаща част за вас.

— Радвам се да го чуя, сър. — Наистина се радвах.

— Е, може да не ти харесат, но би трябвало да свършат работа.

Намръщих се. Довършихме разговора, докато вървях към кораба.

Той беше прав. Новите му части не ми харесаха. Ама никак.