Б. В. Ларсън
Нашествие (32)

32.

Комуникациите бяха възстановени около час след унищожаването на купола. Хората от Пентагона бяха спуснали на различни места в континента ретранслаторни станции. Не беше толкова добре като сателитното покритие, защото продължавахме да сме слепи за движенията на врага, но беше по-добре от нищо. Поне можехме да координираме действията си.

Предадох на другите командири разказа за пировата ни победа. Те приеха тази информация с мрачна решителност. До един ме увериха, че ще стигнат до своите цели и ще ги унищожат, както бе сторила моята част. Аз на свой ред им казах, че вярвам в тях — което си беше истина — и че съм сигурен, че ще успеят — което не беше.

Бойната ми група бе дала твърде много жертви, за да остане ефективна. Около двайсет процента от оцелелите бяха толкова тежко ранени, че не можеха дори да се движат. Но не исках да изоставям никого. Аз бях в списъка с ранените, но това нямаше значение. Реших, че моята част е приключила с битката.

Майор Радович обаче бе на друго мнение.

— Сър — каза той, като приклекна до мен. Аз седях, облегнат на откъснатия крак на един мъртъв макрос. — Знам, че при нормалните хора — в нормална битка — пехотинците не изоставят своите, но това тук е различно.

— В какъв смисъл е различно? — попитах и го изгледах с размътените си очи. Моите нанити се трудеха здраво върху порцията шрапнели, които бяха получил при близката си среща с макроската ракета, но още не бяха свършили. Продължавах да кървя. Усещах как кръвта се стича по краката ми и се събира в долния край на костюма, когато седна или се облегна на нещо. Бях изненадан, че нанитите не са спрели напълно кръвоизлива. Вероятно от цялото това бързане раните ми се бяха отворили наново. Досега не бях раняван толкова тежко. Дори когато ми изгориха ръката, положението не беше толкова зле. Металните късове ме бяха надупчили на дузина места като куршуми. Без нанитите в тялото си никога не бих оцелял. Те работеха неуморно. Усещах сърбеж като от хиляди нажежени песъчинки, всяка от които си е харесала един нерв и упорито се трие в него.

— Ситуацията е различна — повтори той, — защото ако изоставим ранените, състоянието им няма да се влоши. Силите им ще растат с всеки изминал час, докато не станат отново подвижни.

— Ако се наложи — казах на Радович, — ще те назнача за командир и ще остана с ранените. В края на краищата аз също съм от тях. Но не мисля, че ще се стигне дотам.

— Останали са ни почти две роти — рече Радович. — Мога да ги поведа към следващия купол и да помогна на Андерсън. Две роти могат да се окажат решаващи за успеха, сър.

Намръщих се срещу него, докато разсъждавах над тези думи. Неприятни мисли изникнаха в ума ми. Дали той просто не търсеше слава? Дали не искаше негова група да участва в още едно успешно нападение? Едва ли. Пък и какво значение имаше, дори в главата да му се въртяха такива неща? Беше си заслужил славата. Важното бе да реша дали е прав. Трябваше да унищожим тези куполи, защото те строяха нови машини, може би по една всеки ден. Успеехме ли да ги унищожим, бяхме спечелили. После лесно щяхме да издирим останалите макроси и да ги изтребим. Това можеше и да не означава победа във войната, но щяхме да сме спечелили още една битка.

— Сър, моля ви, помислете — каза Радович. — За какво беше всичко? Защо умряха всички онези добри мъже, ако не успеем?

Реших, че говори искрено, и кимнах.

— Прав си. Ние тук ще си намерим някое закътано местенце и ще чакаме телата ни да се излекуват. Имаме предостатъчно оръжия.

Радович изглеждаше изненадан. Може би не беше свикнал на командири, които си променят решението под влияние на логиката.

— Много добре, сър. Много добре. Аз…

— Аз също ти желая всичко хубаво, майоре. Искам да вземеш комуникатора — на теб ще ти е по-нужен. Сега събирай всички боеспособни хора и вървете да унищожите още един купол.

— Ще го направим, сър! — каза той и отдаде чест.

Струваше ми се, че трябва да стана, но тялото ми не се подчиняваше особено. Въпреки това станах. Той протегна ръка да ми помогне, но аз я пренебрегнах и отдадох чест. Видях очите му, докато ме оглеждаше. Май осъзнаваше, че състоянието ми е лошо и не мога нито да се бия, нито да пътувам.

— Ще се върнем за вас, полковник — каза той и се отдалечи, крещейки към последните двама здрави сержанти. Зае се да раздава уверено заповеди и скоро групата се затича с подскоци нагоре по северната стена на кратера като стадо бягащи зайци. Беше странно да ги гледам как прехвърлят хребета и изчезват. Това ме накара да се почувствам изоставен и самотен.

Свлякох се отново на земята. Около мен имаше трийсетина кашлящи ранени мъже. Те придърпаха оръжията си и се заеха да оглеждат хоризонта. Нямаше да се придвижваме на по-добра позиция. Нямаше да се окопаваме или да подготвяме защитни съоръжения. Просто щяхме да се стараем да не спираме да дишаме. Щяхме да си седим тук, докато нанитите ни излекуват или умрем.

Знаех, че дори една-единствена машина да дойде да разузнае положението, вероятно ще избие всички ни. Но не мислех, че ще стане така. Макросите си имаха предостатъчно други грижи. Бяха взели драстични мерки, за да не ни допуснат в куполите си. Логично бе да съсредоточат всичките си сили за защита на останалите. Защо да им пука за група неподвижни хора край един унищожен купол?

Но когато небето се смрачи и заръмя лек, топъл дъждец, осъзнах, че има и други възможности. Врагът обичаше да използва ракетите срещу неподвижни мишени. Можеше да изстреля няколко по нас, за да ни довърши. Просто за по-сигурно.

Заповядах на хората да се окопаят на най-удобното място, до което могат да достигнат. Мисля, че около петима се подчиниха — повечето бяха жертви на изгаряния или бяха загубили ръка или крак от макроски лазер. Мъжете, надупчени с шрапнели, имаха по-малко енергия. Аз бях един от тях — все още жив, макар че трябваше да съм мъртъв. Всички бяхме зомбита, живи мъртъвци.

След два часа успях да стана и да се изпикая. Намерих си нещо за ядене. Беше в тубичка, като паста за зъби. Имаше вкус на месо или сирене, но всъщност си беше паста. Изядох я, като я изстисквах на езика си и я преглъщах с безвкусна вода с дъх на пластмаса. Все още не можех да си поема дълбоко дъх, без да се закашлям, но чувствах някакви твърди бучки в костюма си. Извадих ги — три лъскави шрапнела. Усмихнах се с половин уста. Аз раждах парчета метал. Само че в тялото ми имаше още — усещах ги. Пареха и ме сърбеше, а когато се подаваха от кожата ми, потичаше кръв.

Бях извадил от костюма си още два метални къса, когато над мен падна голяма сянка. Вдигнах очи. В първия момент не можах да го позная.

— Значи оцеляхте, сър? — каза един басов глас.

Мъжът беше истински великан. Това бе младши сержант Куон — единственият, който бе успял да вдигне една от онези раници и да порази дървото, преди да бъде напълнен с нанити.

— Куон? И аз се радвам да те видя. Чудесно е, че си преживял първата ни битка.

Куон кимна.

— Не изглеждаш много зле — казах. — Не издържа ли на темпото на групата на Радович?

Куон приседна на останките от един мъртъв макрос и си свали ботуша. Трепнах. Половината от стъпалото му — предната половина — липсваше.

— Добре съм, сър, с изключение на това.

— Изглежда зле.

Куон поклати глава.

— Не е проблем. Нанитите ще ми направят ново. Но ще им трябва време.

Кимнах бавно.

— Как така загуби стъпалото си, а ботушът ти е цял?

Куон се изсмя.

— Забавна история — каза той. — Един макрос ме настъпи. Смачка ми и стъпалото, и ботуша. Но после си намерих друг ботуш. Малък ми е, но нищо. Сега и кракът ми не е толкова голям.

Усмихнах се, но не можах да се засмея. Не го попитах за предишния собственик на ботуша. Бях сигурен, че е някой от мъртвите.

— Има ли други подофицери, които могат да се движат?

Куон поклати глава.

— В такъв случай би ли проверил състоянието на мъжете, а после ми докладвай. Колко от тях могат да стрелят, загубили ли сме някого и така нататък.

— Разбира се — каза той.

Вдигнах ръка да го спра.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Разбира се — каза той, — но не бързо.

— Добре — рекох, — стига да не те боли много. Мога да намеря някой друг.

— О, не — отвърна Куон, — приятно ми е да се разхождам. Проклетията ме сърби, все едно ме е ухапал паяк.

Гледах го как закуцука между парчетата изкривен метал и телата на войниците. За щастие в непосредствена близост до нас имаше само няколко трупа. Въпреки това след няколко горещи дни щеше да се размирише. Зачудих се колко ли дълго ще останем тук.

По комуникационната система продължаваха да пристигат доклади. Не бяха подробни, но носеха добри новини. Още два купола бяха паднали. Загубите ни бяха около петдесет процента. Тежки, но досега не бяхме претърпели поражение.

Около четири часа след унищожаването на нашия купол се събудих със сепване. Отначало помислих, че цари пълен мрак, но след няколко секунди осъзнах, че очилата ми автоматично са потъмнели. Зелен лазерен огън озари нощта и аз замижах. В слушалките ми заехтяха викове. Посегнах трескаво към оръжието си, нарамих реакторната раница и се надигнах на коляно.

— Младши сержант Куон — казах, — докладвай.

— Там има нещо, сър. Мъжете от източната страна стрелят по него.

Срещу мен се извисяваха останките от разрушения купол — значи това бе запад. Завъртях се и погледнах на изток. Стори ми се, че виждам трептящо движение, но можеше да е от дъжда.

— Добре, всички да станат и да живнат малко. Искам да наблюдават във всички посоки. Стойте ниско, по възможност прикрити. Би трябвало вече да сме боеспособни, поне повечето от нас.

— Шейсет процента от ранените вече са на крака, сър — обади се гласът на Куон.

— Ти така и не дойде да ми докладваш.

— Вие спяхте, сър.

„Страхотно“, помислих си. Отворих уста, но един от хората ми ме изпревари.

— Ето ги! Идват от юг, сър. По стената на кратера!

Сега вече ги видях — сенки на фона на сребристочерния дъжд. Всички бяхме изключили прожекторите на костюмите си.

Тъмните силуети бяха големи, но не и огромни. Може би работници? Не бях сигурен. Приличаха обаче на машини, а телата им виеха и дрънчаха като такива. Взех на мушка един от тях и стрелях. Задържах мощния лъч около секунда. Той прониза дъжда, превръщайки го мигновено в облак пара. Хората ми също откриха огън и в подобните на мълнии проблясъци видях нападателите.

Това бе нов вид машини. Не можех да отгатна какво е предназначението им, но приличаха на стоножки. Имаха някакви конусовидни приспособления на мястото на главите. Осъзнах, че трябва да са разновидност на работниците, каквато не бяхме виждали.

После чух писъци. Видях как земята зейва около мен и хората пропадат в нея. Моментално разбрах какво става.

— Войници! — изревах и командирският ми сигнал заглуши техните. По канала се носеха викове на изненада и ужас. — Те идват отдолу. Повтарям, те прокопават тунели под нас. Сменете позициите си. Унищожавайте ги, щом се покажат.

Не бяха изминали и десет секунди, когато един дойде за мен. Изпекох го. Лазери проблясваха из целия ни импровизиран лагер.

Озърнах се трескаво. Трябваше да се махнем оттук. Имаше прекалено много макроси, а хората ми бяха ранени.

— Мърдайте, всички. Отиваме на мястото на купола. Земята там е по-твърда, като бетон или камък. Едва ли ще успеят да я прокопаят и да изскочат сред нас. Вървете и помогнете на онези, които не могат.

Огледах се за някой човек и видях две трети от един, който още се гърчеше. Грабнах го за куртката и го повлякох. Усещах боцкане там, където металните късове излизаха от кожата ми. От движението ми бяха започнали да се издуват като пъпки и да кървят.

По-малко от двайсет души стигнаха до безопасната територия. На всеки две секунди проблясваше лазер и изгаряше ново дрънчащо чудовище. Нямах представа колко са враговете, изглеждаха неизчерпаеми.

Щом се добрахме до твърдия под на купола, който доскоро бе поддържал гигантска чудодейна машина, те престанаха да напират. Онези, които още бяха в полезрението ми, се закопаха в земята като гигантски гърчещи се кърлежи и изчезнаха. Главите им явно представляваха нещо като свредели.

— Куон?

— Тук, сър.

— Численост?

— Двайсет и един, сър. Загубихме девет.

Тогава усетих нещо ново. Вибрация под краката ми. Другите също я усетиха и отстъпиха с тътрене и клатушкане от мястото, на което стояха. Насочихме пушките си към земята.

— Идват отдолу, сър! — извика Куон.

Досега не бях чувал страх в гласа на този мъж.

— Какво ще правим, сър? — попита един редник. Не знаех името му.

Не можах да му отговоря веднага, но след няколко секунди осъзнах, че май имам отговор. Това бе нещо, което бях решил да не правя, защото беше твърде рисковано. Сега обаче не виждах друг избор.

Заговорих в ума си и повиках „Аламо“.