Б. В. Ларсън
Нашествие (17)

17.

Събудих се нов човек. Това може да звучи хубаво, но не беше. Чувствах се различен, сякаш бяха отрязали с трион части на тялото ми и ги бяха пришили обратно. Кожата ми бе различна. Усещах я твърда — а когато се размърдах и изстенах от неудобство, тя се възпротиви на движението ми. Имах чувството, че нося водолазен костюм. Водолазен костюм от твърда, неподатлива материя.

Вдигнах ръце към лицето си. На всяка от предмишниците ми имаше бяло кръгче. Кимнах мрачно. Нанитите бяха закърпили направените от тях дупки, но бяха оставили странните си издайнически белези, също като на пръстите на Сандра.

Огледах се за нея. Още лежах в креслото си, където напоследък прекарвах твърде много време. Сандра не беше в стаята. Намръщих се. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Отворих уста да попитам „Аламо“.

„Два часа и двайсет и шест минути.“

Подскочих. Озърнах се наоколо, въртейки очи. Това бе „Аламо“ и гласът му бе прозвучал в главата ми.

„Аламо, чуваш ли ме?“, помислих си.

„Да.“

Много стряскащо. Не бях сигурен, че това ми харесва. Нима вече представлявах част от някаква нанитска нация? Дали можех да ги чуя какво си мислят? Те явно ме чуваха.

— Това телепатия ли е? — попитах на глас.

„Не. Инсталирахме в мозъка ти вериги за интерпретация на мисловните сигнали. Електрическите импулси в мозъка ти се превръщат в радиосигнал за вътрешна връзка между единиците.“

— Благодаря, че ми каза за това предварително.

„Не са правени никакви опити да бъдеш информиран.“

Въздъхнах. Реших, че сарказмът винаги ще е безполезен срещу машините. Те просто нямат чувство за хумор.

Чух нещо да пада на пода и преди да се усетя, бях скочил на крака.

— Буден си! — каза Сандра зад гърба ми. — И се движиш много бързо. Тревожех се за теб. Мислех, че ще вземеш да умреш и ще ме оставиш сама на този проклет кораб. Това случайно да ти е минавало през ума?

Погледнах я. Беше излязла от кухнята с бира в ръка, но сигурно я бе изпуснала, като ме видя. Осъзнах, че бирата е издала звука, който ме накара да скоча. Кутията се търкаляше по палубата и пенливото й съдържание се изливаше с бълбукане, само че не оставяше петна по пода. Още преди дни бях програмирал „Аламо“, когато изпуснем някакви течности, да прави пода пропусклив, за да изтекат навън. Като разхвърлян човек, намирах това за много удобно.

Бях озадачен обаче от скоростта, с която рипнах на крака. Едва ми мина през ума да стана и вече бях скочил. Чувството бе странно, като че ли не мускулите ми бяха свършили тази работа. Сякаш някаква друга сила ме бе изстреляла — все едно бях кукла на конци.

— Разля си бирата — казах на Сандра. Опитах да се усмихна. Не ми беше лесно, но реших, че тя заслужава една усмивка.

Тя вдигна кутията и ми я подаде полупразна.

— За теб е.

Пресуших я.

— Точно от това имах нужда. — Погледнах Сандра и тя се усмихна почти срамежливо. Направи крачка назад. Нещо в нея беше различно.

После загрях. Около тялото й вече нямаше увити змиевидни ръце. За първи път, откакто корабът я бе съживил, тя беше свободна да се движи наоколо и да прави каквото си поиска. Нищо чудно, че се усмихваше.

Тогава изпитах друг импулс. Импулсът да я сграбча в обятията си и да я целуна. Странно как се държат хората, когато са затворени заедно и подложени на стрес. Сближават се. Предполагам, че е естествено. Бяхме преминали през сражения и бяхме оцелели. Живеехме заедно от дни, така че бяхме виждали много части от телата си и бяхме станали интимни по дузина начини.

Тя ми се усмихна с половин уста. Приех го като покана.

А после тялото ми се метна към нея.

Мисля, че едва не я убих. Малко оставаше. В секундата, когато осъзнах, че летя във въздуха, прекосявайки с един скок делящото ни разстояние, си заповядах да спра, за да не се блъсна в нея.

Отлетях като зашлевен от огромна ръка към стената встрани, по която пълзяха златните буболечки на корабите. Ударих се в нея и ме заболя, но само малко. Нещо бе смекчило сблъсъка. Извърнах глава да видя какво е, но там нямаше нищо, само метала на корабния корпус.

— Добре ли си? — попита Сандра, приближи се и посегна да ме хване за ръцете. — Какво беше това, по дяволите?

— На какво ти приличаше? — попитах, опипвайки предпазливо тила си, където се бях праснал в стената. В косата ми имаше малко кръв. Докоснах с пръсти корпуса. Изобщо не ми изглеждаше мек.

— Ти изведнъж скочи към мен — рече Сандра. — Беше изумително. После някак си смени посоката във въздуха и се блъсна в стената като изстрелян от оръдие.

„Аламо — помислих, — когато не съм в бойна ситуация, моля те, притъпи малко тези подобрени рефлекси. Не искам да нараня собствените си хора.“

„Настройките могат да бъдат променяни само от оператора.“

Супер. Трябваше да използвам самоконтрола си. Направих опит да стана, като почти очаквах да се изстрелям към тавана. Но този път нещата минаха далеч по-гладко. Забелязах, че Сандра се отдръпна от мен, докато се изправях. Наблюдаваше ме с разширени очи.

— Добре съм — казах й. — Мисля, че инжекциите са ме направили по-силен.

Тя кимна и присви устни. Тръгнах бавно и сковано към нея.

Тя ме наблюдаваше.

— Сега го контролирам. Това е нещо ново за мен. Ще се опитам да те докосна колкото мога по-нежно, става ли?

Тя премигна и протегна ръка към мен.

„О, супер — помислих си. — Сега пък я плаша.“ Идеалният романтичен момент бе съсипан.

Поех ръката й и я целунах нежно.

— Виждаш ли? — рекох. Огледах лицето й, търсейки признаци на болка. Дали не стисках пръстите й прекалено силно? Дали не смазвах костите й? Почти не усещах дланта й в моята.

Тя ми се усмихна в отговор и каза:

— Добре. Имам една идея. Просто стой така. Затвори очи, опитай се да не реагираш.

Направих каквото искаше от мен и тя ме целуна. Беше хубаво. Първата целувка бе последвана от още. Бяха нежни, по-плахи и гъделичкащи, отколкото си ги спомнях. Кожата й ми се струваше тънка и деликатна като хартия. Казах си, че трябва да я карам много полека. Трябваше да се контролирам.

Целувахме се около две минути, но ми се искаше да го правим два часа. Накрая много нежно, но решително я отблъснах.

„Аламо — помислих си, — още ли следваме кораба, който сега се нарича «Делта»?“

„Да.“

— Трябва да вървя — казах на Сандра.

— Недей.

— Затова ли ме целуваш? За да ми отвлечеш вниманието?

Тя сви леко рамене.

— Може би. Не искам да ме оставиш тук и да отидеш да те убият.

— Не мисля, че сега мога да умра лесно — рекох.

Тя кимна.

— Предполагам, че си прав. Какво ще правиш, като го хванеш… ако го хванеш?

— Не съм сигурен — излъгах.

— Разбирам.

— Аламо — рекох на глас, най-вече заради Сандра. — Какво прави „Делта“?

— „Делта“ е зает с първостепенната си задача.

— Все още търси команден персонал?

— Да.

— Добре. Когато спре над някоя сграда и прати главната си ръка долу да хване някого, искам твоята ръка да ме остави там. Искам „Делта“ да вземе мен.

Корабът се поколеба.

— Инструкциите ти ще поставят командния персонал в голяма опасност.

— Тези инструкции противоречат ли на програмирането ти?

— Не. Не пряко.

— Тогава следвай инструкциите, Аламо.

— Влез в помещението, наречено трюм.

Изправих се и целунах Сандра още веднъж.

— Искам да знам едно нещо — рече тя. — Как ще се върнеш на борда на този кораб?

— Вече мога да комуникирам директно с него. Това е част от подобренията ми.

Тя кимна впечатлена.

— Върви тогава — каза и най-после отдели ръце от мен. — Онзи кораб продължава да убива хора там долу. Може би ще успееш да спасиш някого, ако побързаш.

— Да не би да си размислила?

— Така или иначе ще го направиш. Виждам го. Просто върви.

Пристъпих в трюма и дебелата черна ръка увисна от тавана. Вратата в пода на кораба се отвори и ме лъхна ароматът на лятна нощ във Вирджиния. Въздухът бе освежаващ, изпълнен с влага и миризми на живи създания.

Виждах кораба на Пиер да виси съвсем близо до нашия. Не ни обръщаше внимание. Беше се посветил изцяло на задачата да бърка през разбитите прозорци. Някакъв човек бе издигнат към търбуха на кораба. Сърцето ми се разтуптя силно, но знаех, че няма начин да го спася. Той трябваше да падне, а аз щях да съм следващият, ако се намирах наблизо.

Сандра се появи зад мен.

— Гледай да се върнеш и да не ме оставиш затворена тук — каза тя.

— Аламо — казах, — ако бъда убит, остави Сандра внимателно на земята.

— Програмата е приета.

— А сега ме свали на покрива на жилищната сграда пред нас.

Ръката се раздвижи и трите черни пръста ме сграбчиха. Бяха дебели като пожарникарски маркучи. Спусках се към покрива с обезпокоителна скорост, все едно скачах с бънджи.

Докато летях надолу, ми хрумна тревожна мисъл. Ами ако снайперисти наблюдаваха кораба? Или пък ако някакъв хеликоптер ни следваше? Нямах причина да мисля, че убиецът е действал сам. Пентагонът или агентите му можеше да са решили да ни ликвидират с всякакви възможни средства. Надявах се, че не им се пъхам сам в ръцете.

След стремглавото спускане, от което едва не ми призля, краката ми издумкаха върху покрива от цимент и насмолена хартия на голяма сграда. От всички страни ме заобикаляха тухлени комини. Вдигнах поглед към двата кораба. Оттук изглеждаха съвсем еднакви.

Поех дълбоко дъх и се усмихнах сурово. Дори да ме чакаше скорошна смърт, поне имах щастието да стоя още веднъж в собствения си свят, под нощното небе. Бях прекарал цяла седмица затворен на борда на „Аламо“. Реших, че въпреки изтърпяната болка засега инжекциите си струваха.

Но още не знаех всички подробности.