Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (9)

9.
Несбъднатият Флобер

Оставете какво са строили.

Важно е какво са разрушили.

Оставете къщите. Вижте празнините между тях.

Оставете тези улици. Спомнете си онези,

които вече ги няма. *

Важно е и какво не са построили. Това са къщите, за които са мечтали, но са оставили само на скица. И дръзките булеварди на въображението. Важна е и онази неизвървяна лъкатушна пътека между колиби с покриви като перуки; а също и измамните слепи улици, които те подлъгват, че тръгваш по красива алея.

Имат ли значение ненаписаните книги на писателите? Лесно е да ги забравим, като приемем, че тази неосъществена библиография не би съдържала друго освен несполучливи идеи, благоразумно изоставени проекти, смущаващи внезапни хрумвания. А не бива да е така: внезапните хрумвания често са най-добрите, възторжено реабилитирани при повторно обмисляне, след като веднъж са били презрително отхвърлени. Да не говорим, че понякога се отказваме от една идея не от страх, че няма да издържи на проверка. Въображението не всяка година дава плод както една хубава овошка. Тъй че писателят трябва да обере цялата реколта — веднъж тя е богата, друг път сносна, а понякога съвсем оскъдна. В годините на изобилие винаги има една дървена скара в прохладния тъмен таван, където писателят от време на време надниква и — о, боже! — ето на, докато той усилено е работил долу, някои от плодовете на тавана са се спаружили, по други са избили петна, има и загнили. Какво може да направи той?

Ненаписаните творби на Флобер съдържат и една друга идея. Ако най-блаженият миг в нечий живот може да бъде несбъднато приключение в публичен дом, то тогава най-блаженият миг за писателя може да е хрумването за онази книга, която никога не ще бъде написана и осквернена от точно определена форма, нито пък изложена пред чужди очи, не тъй добронамерени като на автора.

Но и публикуваните творби, разбира се, не са неизменни: сега те щяха да изглеждат по-различно, ако Флобер бе имал време и пари да сложи в ред литературното си имущество. „Бувар и Пекюше“ щеше да бъде завършена, а „Мадам Бовари“ можеше да бъде иззета от книжарниците. (Сериозно ли възприемаме раздразнението на Флобер от „смазващата“ слава на книгата? Не съвсем сериозно.) А „Възпитание на чувствата“ можеше да има по-различен край. Дю Кан описва разочарованието на приятеля си от лошия исторически късмет на книгата: една година след публикуването й избухва Френско-пруската война и Гюстав решава, че нашествието и погромът при Седан са щели да послужат като грандиозен, необорим финал на този роман, поставил си за цел да проследи моралния крах на едно поколение. Дю Кан предава думите му:

„Представи си какъв капитал може да се натрупа от някои събития. Ето например това щеше да ми свърши чудесна работа. Капитулацията е подписана, армията е пленена, императорът, свит в един ъгъл на огромната си каляска, гледа с мрачен, помътнял поглед и вглъбено пуши цигара; макар че в душата му вилнее буря, той се мъчи да изглежда невъзмутим. С него са адютантите му и един пруски генерал. Всички мълчат, свели поглед. В сърцата им е стаена болка.

Там, където двата пътя се пресичат, конвоят спира заради пленническа колона, охранявана от улани, които яздят с насочени копия, а опашките от върха на шлемовете им се полюшват над едното ухо. И каляската трябва да спре пред гъмжилото от хора с почернели от прах и зачервени от слънцето лица. Привели рамене, мъжете едва се тътрят. Безжизнените очи на императора съзерцават тълпата. Какъв необичаен преглед на войските! Представя си някогашните паради, биещите барабани, своите обкичени със златни еполети генерали, които му отдават чест с вдигнати саби, възгласите на гвардията: “Vive l’Empereur!"

Един пленник го разпознава и му отдава чест, после друг и друг…

Внезапно някакъв зуав изскача от тълпата и вдигнал юмрук, се провиква: „Ааа, ето те и тебе, разбойнико, дето ни умори!“ И тогава десет хиляди войници закрещяват обидни думи, заканват му се, размахвайки ръце, плюят по каляската и отминават като ураган от ругатни. Императорът гледа все тъй невъзмутимо, дума не продумва и не помръдва, но си мисли: „Това беше моята тъй наречена преторианска гвардия.“

Е, какво мислиш за тази ситуация? Много е завладяваща, нали? От нея щеше да излезе вълнуващ завършек на моето „Възпитание“. Колко жалко, че ми се изплъзна."

Трябва ли да скърбим за един такъв пропуснат край? А как го оценяваме ние? Дю Кан сигурно го е огрубил при преразказа, пък и Флобер щеше да направи доста чернови, преди да го публикува. Ясно къде е притегателната сила на такава сцена: ще бъде кулминация fortissimo, обществено потвърждение на моралния крах на нацията. Ала нуждае ли се книгата от такъв край? След като ни е представена 1848 г., необходима ли ни е и 1870 г.? По-добре унилите спомени на двама приятели, отколкото пищно платно за изложбен салон.

Да подредим по жанрове неосъществените книги.

1. Автобиография. „Седна ли един ден да пиша мемоари (единственото нещо, което ще направя добре, ако въобще си поставя такава задача), ти ще имаш там своето място, и то не какво да е. Защото ти изби голям отвор в зидовете на моето съществуване.“ Тези думи са в едно от първите писма на Гюстав до Луиз Коле; през седемгодишния период на тяхната кореспонденция (1846–1853) от време на време той споменава замислената автобиография. После заявява, че категорично се отказва от нея. Но било ли е това нещо повече от проект за далечен проект? „Ще те опиша в спомените си“ е едно от най-удобните клишета за литературно ухажване. То е от серията обещания „Ще те пресъздам във филмите си“, „Ще те обезсмъртя с четката си“, „Ще извая шията ти от мрамор“ и тъй нататък.

2. Преводи. Това са по-скоро неоцелели, отколкото ненаписани книги, но тук бихме могли да споменем: а) превода на „Мадам Бовари“, направен от Джулиет Хърбърт под надзора на писателя, който го е обявил за „шедьовър“; б) превода, споменат в писмо от 1844 г.:

„Двайсет пъти съм чел «Кандид». Преведох го на английски…“ Едва ли го е правил, за да усъвършенства езика; това прилича по-скоро на самоналожено чиракуване. Ако се съди по ексцентричното използване на английския в писмата му, вероятно преводът неволно е обогатил романа с непредвидена в оригинала доза комичност.

3. Разкази и романи. Този раздел от неосъществените творби съдържа огромно количество младежки произведения, чиято реализация щеше да е полезна предимно за психобиографите. Но книгите, които писателят не успява да напише в ранна възраст, се различават по естество от книгите, които не написва, след като вече е заявил професията си. За втория вид той трябва да поеме отговорност.

Докато е в Египет през 1850 г., Флобер „два дни размишлява над историята на Микерин“, благочестив фараон от четвъртата династия, за когото се смята, че е отварял наново заупокойните храмове, затворени от предшествениците му. Но в едно писмо до Буйе писателят го описва като „фараона, който се е сношавал с дъщеря си“. Може би Флобер е проявил интерес към този владетел, като е разбрал — или по-скоро си е спомнил, — че при разкопки през 1837 г. саркофагът му е бил намерен от англичаните и пренесен в Лондон. Сигурно е имал възможност да го разгледа, когато през 1851 г. е посетил Британския музей.

И аз онзи ден пожелах да го разгледам. Казаха ми, че този саркофаг не е сред най-интересните експонати на музея и не е излаган от 1904 г. насам. Макар при пренасянето на Микерин от Египет да смятали, че саркофагът е от четвъртата династия, оказало се, че е от двайсет и шестата; останките от мумифицираното тяло можело и да са на Микерин, но можело и да не са. Бях разочарован, но и си отдъхнах: ами ако Флобер беше изпълнил намеренията си и след старателно проучване беше вмъкнал някъде описание на фараонската гробница? На д-р Инид Старки щеше да й се открие възможност да разгроми още една Грешка в Литературата.

(Защо пък да не удостоя д-р Старки с присъствие в моя малък азбучен справочник за Флобер? Ама пък да не излезе като ненужно отмъщение? Сад ли да сложа на „С“ или Старки? Между другото, „Речникът на готовите истини“, съставен от Брейтуейт, става доста приличен. Още няколко определения и съм готов. Последните букви нещо ми създават проблеми. Вярно, че и във Флоберовия речник няма много на „Ю“ и „Я“.)

В писмата си от Константинопол през 1850 г. Флобер обявява, че е замислил три книги: „Една нощ на Дон Жуан“ (за която по-късно дори разработва подробен план), „Анубис“ — историята на жената, поискала да бъде обладана от божество, и „Моя фламандски роман за младата девственица, отдадена на мистицизъм, която умира в дъното на градина, засадена със зеле и плодни дръвчета“. В това писмо до Буйе Гюстав се оплаква от много подробното планиране на творбите. „Уви, струва ми се, че ако старателно правиш дисекция на своите деца, които тепърва ще се раждат, никога няма да ти се втвърди членът, за да ги направиш.“ В споменатите случаи Гюстав явно не се е възбудил достатъчно; макар че в третия му замисъл някои съзират смътно предвещание за „Мадам Бовари“ или „Чисто сърце“.

През 1852–1853 г. сериозно замисля „Спиралата“, „внушителен, метафизичен, невероятен и сензационен роман“, чийто герой живее типично флоберовски двойствен живот — щастлив в мечтите си и нещастен в действителността. Изводът идва от само себе си: щастието съществува единствено във въображението.

През 1853 г. възкръсва „един някогашен блян“ на Гюстав: рицарският роман. „Вярно, че съществува Ариосто, но от това моето намерение не се обезсмисля“, заявява той; новите елементи, с които ще обогати темата, са „ужас и повече поезия“.

През 1861 г.: „Отдавна искам да напиша роман за лудостта или по-скоро за начина, по който човек обезумява.“ Ако се доверим на Дю Кан, тогава или малко по-късно Флобер замисля и роман за театъра; щял да седи в гримьорната и да си записва изповедите на твърде откровените актриси. „Само Мъдреца^[1] се е докоснал до истината в «Жил Блас». Аз ще я разкрия в цялата й голота, защото е невъобразимо комична.“

По това време Флобер сигурно вече е съзнавал, че всеки роман ще му отнема по пет-шест години, поради което повечето му проекти ще отидат на вятъра. В последните десетина години от живота му откриваме четири основни идеи за романи плюс още една доста любопитна — нещо като_ roman trouvé_^[2].

а. „Харел бей“, разказ за Изтока. „Ако бях по-млад и имах пари, щях да се върна в Ориента — да се запозная със съвременния Ориент, с живота край Суецкия провлак^[3]. Отдавнашна моя мечта е да напиша голяма книга за всичко това. Искам да покажа цивилизован човек, който се превръща във варварин, и варварин, който се цивилизова — да разработя този контраст между два свята, които накрая се сливат… Но вече е много късно.“

б. Роман за битката при Термопилите, който възнамерявал да напише веднага след като завърши „Бувар и Пекюше“.

в. Роман, проследяващ няколко поколения от историята на руанско семейство.

г. „Ако разрежеш червей на две, при главата ще порасне опашка; и което е още по-чудно, при опашката ще порасне глава.“ Така се е получило с неосъществения край на „Възпитание на чувствата“: родил е идея за цял роман, отначало наречен „По времето на Наполеон III“, а по-късно — „Един парижки дом“. „Ще напиша роман за Империята — предава думите му Дю Кан, — в който ще вмъкна и приемите в Компиен с всичките им посланици, маршали и сенатори, чиито ордени подрънкват, когато се превиват на две да целунат ръката на императора. Ама разбира се! Тази епоха ще предостави материал за няколко големи книги.“

д. Споменатият roman trouvé бил намерен от Шарл Лапиер, редактор на „Писателят от Руан“. Когато една вечер гостувал в Кроасе, Лапиер разказал на Флобер скандалната история на мадмоазел Дьо П. Тя произхождала от аристократичен нормандски род, движела се в дворцовите среди и била удостоена с честта да чете на глас на императрица Йожени. Говорело се, че ослепителната й красота би опропастила и светец. Поне нея със сигурност опропастила: заради любовна афера с офицер от Кралската гвардия си загубила службата. След време станала една от кралиците на парижкия demi-monde, които в края на шейсетте били на почит в кралския двор, доста по-леконравен от онзи, който я прогонил. По време на Френско-пруската война тя изчезнала от сцената (както и всички жени от тази професия), а после звездата й залязла. Според слуховете напълно пропаднала. Ала за щастие й провървяло (както на нея, така и на литературата). Отново успяла да се издигне — станала официална любовница на един гвардейски офицер и умряла като законна съпруга на адмирал.

Флобер изпаднал във възторг от този разказ. „Знаеш ли какво, Лапиер, ти току-що ми подсказа тема за роман — още една «Бовари». Ема от висшето общество: какъв привлекателен образ!“ Веднага си записал историята и започнал да нахвърля бележки. Романът така и останал ненаписан, а бележките се изгубили.

Всички тези несбъднати романи не ни дават мира. И все пак бихме могли да ги досътворим, да ги подредим и допълним във въображението си. Може дори в университета да се изучават. Всяка самотна подпорна греда е един непостроен мост; ако се взираш дълго, в мечтите си ще успееш да го продължиш до другия бряг на Ламанша. Същото важи и за тези литературни ембриони.

А какво да кажем за неизживените му съдби? Те пък съвсем не ни дават мира; те са всъщност несбъднатият Флобер. „Термопилите“ наместо „Бувар и Пекюше“? Да, но това пак е книга. Ами ако самият Гюстав беше избрал друг път? Колко му е да се откажеш от писането. Повечето хора не са писатели и си живеят най-спокойно. Веднъж един от известните френолози — тези кариерни консултанти през деветнайсети век — огледал черепа на Флобер и заявил, че е роден за звероукротител. Май не е бил много далеч от истината. Спомнете си думите на Гюстав: „Привличам лудите и животните.“

Не е важен само животът, който познаваме. Нито животът, който е ловко прикрит. Да оставим лъжите за живота, някои от които вече не могат да бъдат пренебрегнати. Смисъл има и неизживеният живот.

„Какъв ще бъда, крал или прасе?“ — пише Гюстав в личния си дневник. На деветнайсет нещата изглеждат толкова прости. Съществува живот и не-живот; осъществяване в името на амбицията или падение, което те превръща в прасе. Опитват се да ти предскажат бъдещето, но никога не им вярваш докрай. „Много неща са ми предрекли — пише Гюстав по това време: 1) че ще се науча да танцувам; 2) че ще се оженя. Ще видим… Не вярвам.“

Не се оженил, не се научил да танцува. Толкова бил непохватен, че мнозина от главните герои в романите му в знак на съчувствие също отказват да танцуват.

Какво все пак научил в замяна на това? Разбрал, че животът не е избор между възкачване на трона по осеян с трупове път и въргаляне в кочина; че има крале-прасета и прасета-крале; че кралят може да завижда на прасето; и че неосъществените възможности придобиват различни измерения в зависимост от трудностите в реалния живот.

На седемнайсет години заявява, че иска да прекара целия си живот в разрушен замък край морето.

На осемнайсет решава, че е отвян във Франция по някаква нелепа приумица на вятъра шегобиец; а иначе бил роден за император на Кошиншин — да пуши лула, дълга сто лакътя, да има 6000 жени и 1400 евнуси; но ето че поради тази метеорологическа случайност е измъчван от огромни, неутолими желания, безмерна досада и вечни прозевки.

На деветнайсет възнамерява, след като изучи правните науки, да стане турчин в Турция или мулетар в Испания, или пък камилар в Египет.

На двайсет години все още желае да бъде мулетар, но мястото е вече по-конкретно — Андалусия. В своите планове за кариера се вижда и като lazzarone^[4] в Неапол; макар че щял да се задоволи да бъде кочияш на дилижанса между Марсилия и Ним… Лекотата, с която пътуват вече дори буржоата, отчайва онзи, който „носи Босфора в душата си“.

На двайсет и четири, след като наскоро са починали баща му и сестра му, се пита какво ще прави, ако и майка му умре: ще трябва да разпродаде всичко и да се пресели в Рим, Сиракуза или Неапол.

Пак на двайсет и четири, в старанието си да се представи пред Луиз Коле като чудак на чудаците, твърди, че дълго и много сериозно обмисля идеята да стане разбойник в Смирна. Но ако не друго, то поне „някой ден ще замина да живея надалеч и ни ще се видя, ни ще се чуя“. Луиз едва ли е била във възторг от отоманския бандитизъм, след като вече е обладана от „по-домашна“ мечта. Ако остане сам, ще напусне Кроасе и ще дойде да живее при нея в Париж. И Гюстав започва да си представя съвместния им живот, брака, блажените години на взаимна обич и другарство; представя си, че ще имат дете; представя си как Луиз умира, а той трепери над горкото сираче (уви, нямаме сведения за реакцията на Луиз спрямо този полет на фантазията). Ала екзотичната привлекателност на домашното огнище е мимолетна. За един месец времето на глаголите успява да се смени: „Струва ми се, че ако ти бях съпруг, щяхме да сме щастливи заедно. Но след щастието щяхме да се намразим. То е нормално.“ От Луиз се очаква да е благодарна, че прозорливостта на Гюстав я е спасила от такова неудовлетворително съществуване.

И тъй, все още на двайсет и четири, Гюстав разгръща картата на света и заедно с Дю Кан замисля грандиозно пътешествие из Азия. Щяло да трае шест години и по грубите им сметки да струва три милиона и шестстотин хиляди франка… е, и малко отгоре.

На двайсет и пет години му се приисква да стане брамин: привличат го обредните танци, дългата коса, намазаното със свещено масло лице. Официално се отрича от желанието си да бъде босоног отшелник бенедиктинец, разбойник или турчин. „Сега или брамин, или никакъв… което ще е по-лесното.“ Хайде, не бъди никакъв, подтиква го животът. Колко е просто да бъдеш прасе.

На двайсет и девет, вдъхновен от Хумболт, Гюстав иска да замине за Южна Америка, да живее сред саваната и никой да не го знае.

На трийсет размишлява — както всъщност през целия си живот — върху своите предишни превъплъщения, върху неосъществените съдби и преражданията си в по-интересните времена на Луи XIV, Нерон и Перикъл. За едно от тези превъплъщения е сигурен: бил е собственик на трупа пътуващи комедианти по време на Римската империя, мошеникът с благовидна външност, който купува жени от Сицилия и ги прави актриси, една груба смесица от учител, сводник и човек на изкуството. (Докато чете Плавт, си спомня за този някогашен живот; той го кара да усеща le frisson historique^[5].) Тук трябва да споменем и „тайната“ около произхода на Гюстав: обичал да разправя, че има индианска кръв в жилите си. Изглежда, случаят не е бил точно такъв, макар че през седемнайсети век един негов прапрадядо емигрирал в Канада и станал ловец на бобри.

Пак на трийсет той чертае една по-реална съдба, но дори и тя се оказва мираж. Двамата с Буйе си представяли, че са старци, настанени в приют за неизлечимо болни: антики, които метат улиците и фъфлят един пред друг спомени за блаженото време, когато са били трийсетгодишни и са вървели пеша чак до Ларош Гуийон. Така и не доживели старческото слабоумие, с което се подигравали: Буйе умрял на четирийсет и осем години, а Гюстав на петдесет и осем.

На трийсет и една той пише на Луиз — отваря скоба в хипотезата, — че ако имал син, щял с голямо удоволствие да му сводничи.

Пак на трийсет и една, пак пред Луиз споделя едно свое кратко и несвойствено отклонение от поетия път: хрумването да зареже литературата. Изпитал желание да иде да живее при нея, в нея, да мушне глава между гърдите й; омръзнало му онанически да изпразва фразите от главата си. Но и тази идея била чиста проба издевателство над Луиз: разказана е в минало време, като някаква мимолетна прищявка в момент на слабост. Струва ми се, че винаги е предпочитал да търка глава между своите длани вместо между гърдите на Луиз.

На трийсет и две години й признава как е прекарал много часове от живота си: представял си какво ще прави, ако има един милион франка годишна рента. В тези видения слуги събували котурните му, обсипани с диаманти; заслушвал се в цвиленето на своите впрегатни коне, които били толкова прекрасни, че цяла Англия да се пукне от завист; щял да дава пирове с всевъзможни плодове, стриди и водорасли, да обгради трапезната зала с жасминови храсти, от които прехвръкват пъстри птички. Но това — за един милион годишно — била скромничка мечта. Дю Кан описва плановете на Гюстав за „Една зима в Париж“ — фантазия, където се сливат охолството на Римската империя, изтънчеността на Ренесанса и вълшебствата на „Хиляда и една нощ“. При старателно направената сметка се оказало, че „Зимата“ ще струва „най-много“ дванайсет милиона франка. В допълнение Дю Кан обобщава, че когато се отдавал на такива блянове, той направо се вцепенявал и изглеждал като пушач на опиум в транс. Витаел в облаците, живеел с мечти за злато. Този навик бил една от причините да се затормозява от постоянната работа.

На трийсет и пет разкрива „съкровената“ си мечта: да си купи малък palazzo във Венеция, на Канале Гранде. След няколко месеца към недвижимите имоти се прибавя и кьошк на Босфора. След още няколко месеца е готов да замине за Ориента, да остане там и там да умре. Художникът Камий Рожие, който живеел в Бейрут, го е поканил на гости. Ще отиде, защо не? Би могъл. Но не отива.

Ала от трийсет и пет нататък измисленият живот постепенно замира. Причината е ясна: истинският живот наистина е започнал. Когато „Мадам Бовари“ излиза във вид на книга, Гюстав е на трийсет и пет. Не са му необходими вече фантазии; или по-скоро, нужни са му други фантазии, по-конкретни и по-практически. Пред света той ще играе ролята на Отшелника от Кроасе. Пред парижките си познати ще се прави на Глупака в светските салони. На Жорж Санд ще се представя като преподобния отец Крюшар, йезуит, който се движи във висшето общество и се забавлява с женските изповеди. За най-близките си приятели ще бъде свети Поликарп, онзи странен епископ на Смирна, станал мъченик в последния момент (на деветдесет и пет години), който предварително огласил думите на Флобер: „Господи, Господи, в какъв век си ме накарал да се родя!“ Но тези отъждествявания вече не са някогашните сензационни алибита, в които се вживявал искрено; това са игрови превъплъщения, алтернативни съдби, появили се с разрешението на прочутия автор. Той не се е запилял чак в Смирна, за да стане разбойник, но пък е повикал полезния епископ на града да живее в кожата му. Не става укротител на диви животни, а на налудничави съдби. Буйната фантазия е умиротворена; писането може да започне.