Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (7)

7.
През Ламанша

Чуйте. Трата-тата-трата-тата. А после тишина. След миг от дъното на бара: трака-така-трака-така. После пак: Трата-тата-трата-тата… трака-така-трака-така. Леките ноемврийски вълни са разтропали масите, които отпращат една към друга метални слова. Настойчиво запитване от близката маса; отново тишина — по корпуса на ферибота пробягват недоловими тръпки; а ето го по-тихия ответ от другия край. Повик, отклик. Повик, отклик. Като две механични птичета с навити пружини. Чуйте напева: трата-тата-трата-тата трака-така-трака-така трата-тата-трата-тата трака-така-трака-така. Постоянство, стабилност, взаимно упование, отеква той. Ала ще заглъхне, щом вятърът или течението сменят посоката си.

Облите прозорци са осеяни с водни пръски; през едно стъкло смътно се вижда редица от тлъсти шпилове и проточили се като макарони подгизнали въжета. Чайките отдавна зарязаха този ферибот. Като потеглихме от Нюхейвън, кресливото им ято ни последва, но, изглежда, не им хареса времето, пък и видяха, че на задната палуба няма остатъци от сандвичи, и литнаха назад. Прави са си. Можеха да ни следват четири часа до Диеп с надеждата да клъвнат каквото изпадне при обратния курс; но това прави цели десет часа. Сега вече те са накацали на някое футболно игрище в Ротингдийн и изравят червеи от влажната земя.

Под прозореца има двуезично кошче за боклук с правописна грешка. Френският надпис гласи: papiers^[1]. (Колко авторитетно звучи този език: „Шофьорската книжка, моля! Паспортът!“) Английският превод не се задоволява с лични книжа; той заявява, че тук се съхраняват политически документи: харти. Липсата на една буква в думата си казва думата. Когато Флобер за пръв път вижда изписано името си — обявява се предстоящото публикуване на „Мадам Бовари“ в шест книжки на „Ревю дьо Пари“, — от него е изпаднала буквата „л“: Фобер^[2].

„Ако някой ден се появя на литературната сцена, ще бъда в бойни доспехи“, самонадеяно е заявявал по-рано той.

Но дори в бойни доспехи, могат да те наръгат в слабините или под мишницата. Както посочва на Буйе, вариантът на името му е само на една буква разстояние от нежелателен комерчески каламбур: бакалинът на улица „Ришельо“, точно срещу Комеди Франсез, се казвал Фобе. „Още не съм се появил, а жив ще ме одерат.“

Обичам тези извънсезонни плавания през Ламанша. Когато си млад, харесваш вулгарните месеци, яркостта в разгара на сезоните. Поостарееш ли, научаваш се да цениш междувремието, колебливите месеци. Може би така признаваш, че за теб нещата вече нямат някогашната категоричност. Или пък това е най-обикновено предпочитание към празните фериботи.

В бара има едва пет-шест души. Един от тях се е изтегнал на отсрещната пейка и дреме. Приспивното потракване на масите изтръгва от него първото похъркване. През този месец няма ученически екскурзии; залата за видеоигри, дискотеката и киносалонът са притихнали. Дори барманът има време да си побъбри с този-онзи.

Вече трети път в продължение на една година потеглям за Диеп. Ноември, март, ноември. Само за да пренощувам там няколко пъти, макар че прескачам и до Руан. Не е далеч от Англия, но промяната се усеща. Има разлика, да. Небето над Ламанша например изглежда съвсем друго от френския бряг; светлината му е по-чиста, но и по-променлива. Небето е сцена на безкрайни възможности. Не че се поддавам на романтични настроения. Влезте в галериите по бреговете на Нормандия и ще видите какво обичат да рисуват тамошните художници: гледката на север, все нея и нея. Крайбрежната ивица, морето и динамичното небе.

Английските художници никога не са се тълпели в Хейстингс, в Маргейт или Истборн — защо да се взират в един навъсен, скучен проток?

Не ходя само заради светлината. Отивам във Франция заради онези неща, които се забравят, докато не ги видиш отново. Например касапниците. Сериозността на техните pharmacies. Поведението на децата им в ресторант. Пътните знаци (Франция е единствената позната ми страна, където предупреждават за опасността от чукундур по пътя: BETTERAVES, видях веднъж изписано в червен триъгълник под рисунка на залитаща кола). Кметствата с пищни фасади. Виното, което можеш да дегустираш във варовикови пещери край шосетата…

Мога да продължа, но стига толкова, че да не се отплесна да ви разправям за липите, играта на були и залците хляб, натопени в стипчиво червено вино — на това му викат la soupe à perroqet, папагалова чорба.

Всеки си има списък на предпочитанията и чуждият списък винаги ни се вижда неоснователен и сантиментален. Онзи ден попаднах на един, озаглавен „Какво харесвам“. Изброяваше се:

„… марули, канела, сирене, бахар, марципан, дъх на окосена трева (да продължавам ли?)… рози, божури, лавандула, шампанско, широта на политическите възгледи, Глен Гулд…“

Списъкът на Ролан Барт не се различава много от другите — с едно си съгласен, друго те подразва. След „медокското вино“ и „разнообразието“ Барт одобрява „Бувар и Пекюше“. Хубаво, браво, караме нататък. Какво следва?

„Разходка по сандали на бос крак из тесните шосета на Югозападна Франция.“ Това ти стига, за да подкараш колата към Югозападна Франция и да метнеш някой и друг чукундур по тамошните шосета.

В моя списък фигурират pharmacies. Французите, изглежда, винаги са по-целенасочени. Не задръстват аптеките си с надуваеми топки, фотоапарати, шнорхели или алармени устройства против крадци. Фармацевтите знаят защо са там и не се опитват на излизане да ти пробутат карамелени бонбони. Усещам, че им се доверявам, сякаш са прочути лекари.

Веднъж отидохме с жена ми в една pharmacie в Монтобан и поискахме лейкопласт. За какво точно? — попитаха. Елън посочи мехура на петата си, протъркана от каишката на новите й сандали. Аптекарят заобиколи щанда, настани я на стол, свали сандала й с нежността на фетишист, обожаващ крака, огледа петата, почисти я с марля, а после се изправи и като се обърна с угрижен вид към мен, сякаш трябваше да скрие нещо от жена ми, изрече тихо: „Това, мосю, е пришка.“ Тук все още цари духът на Оме, помислих си, след като купихме лейкопласта.

Духът на Оме: прогрес, рационализъм, наука, самозванство. „Трябва да сме в крак с века“, това е, тъй да се каже, неговият девиз; и той с бодра стъпка извървява целия път до кръста на Почетния легион. Когато Ема умира, на бдение при нея остават двама души: свещеникът и аптекарят Оме. По един представител от старата и от новата религия. Приличат на алегорична скулптура от деветнайсети век: Религията и Науката бдят заедно при трупа на Греха. По мотиви на Уотс^[3]. Само че духовникът и човекът на науката заспиват край трупа. В началото обединени единствено от търсенето на грешки у философите, те скоро постигат по-съвършената хармония на дует хъркащи.

Флобер не е вярвал в прогреса; и още по-малко в моралния прогрес, без който всичко е безсмислено. Живял е във век на глупци; в новата епоха, настъпила с Френско-пруската война, щяло да цари още по-голямо скудоумие. Вярно, че някои неща щели да се променят: духът на Оме тържествувал. Скоро всеки куц щял да получи възможност да се оперира неуспешно и после да му ампутират крака.^[4] Но важно е, че науката вървяла напред! „Цялата мечта за демокрация — писал Флобер — се свежда до това да се издигне и пролетариатът до нивото на глупостта, постигнато от буржоазията.“

Тази мисъл раздразва доста хора. Но не е ли съвършено вярна? През последните сто години пролетариатът е усвоил преструвките на буржоазията; а пък буржоазията, вече не толкова уверена в своето надмощие, е станала още по-лукава и измамна. Е, това прогрес ли е?

Разгледайте един претъпкан ферибот, прекосяващ Ламанша, ако искате да видите съвременния кораб на глупците. Всички са се качили: пресмятат си печалбата от безмитните стоки; наливат се на бара само защото е безплатен; играят си с автоматите за плодове; обикалят безцелно палубата; чудят се как да минат метър на митницата; чакат следващото нареждане на екипажа, сякаш от това зависи дали ще прекосят Червено море. Не че ги критикувам, просто наблюдавам; и не съм сигурен какво ще си помисля, ако всички се наредят покрай перилата да гледат танца на лъчите върху водата и ако започнат да обсъждат морските пейзажи на Буден.

Между другото, и аз не съм по-различен. И аз се възползвам от безмитния магазин, и аз чакам нарежданията на екипажа. Друго искам да кажа: Флобер е бил прав.

Човекът на пейката продължава да хърка като паша. Взех си още едно уиски, нали не възразявате? Събирам смелост да ви разкажа за… какво? За кого? В мен напират три истории — една за Флобер, друга за Елън и трета за мен самия. Моята е най-проста — тя едва ли се свежда до нещо повече от убедително доказателство, че съществувам — и все пак ми е най-трудно да започна с нея. Жена ми е по-сложен случай и отвътре нещо ме човърка да ви разкажа за нея; но ще устоя. За да си оставя най-хубавото за накрая ли, както споменах по-рано? Не, по-скоро е точно обратното. Иска ми се да ви подготвя, преди да ви разправя нейния случай. С една дума, нека първо да ви втръсне от книги, папагали, унищожени писма и мечки, от възгледите на д-р Инид Старки и дори от идеите на д-р Джефри Брейтуейт. Книгите и животът не са едно и също, колкото и да искаме да е така. Историята на Елън е истинска и може би тъкмо затова ви разказвам най-напред тази на Флобер.

Очаквате да чуете нещо за самия мен? Така е в днешно време, дори при най-бегло познанство хората решават, че притежават част от теб. А проявиш ли неблагоразумието да напишеш книга, тогава банковата ти сметка, медицинският ти картон и семейните ти отношения безвъзвратно стават обществено достояние. На Флобер това не му е харесвало. „Творецът трябва да внуши на потомството, че никога не е съществувал.“ За вярващите смъртта унищожава личността и освобождава духа. Във всеки случай така е поне на теория. Разбира се, тя често се опровергава от практиката. Погледнете какво е станало със самия Флобер: един век след смъртта му Сартр, подобно на як морски спасител, в продължение на десет години му е правил изкуствено дишане; десет години отчаяно го е дърпал от небитието, само и само да го съживи и да го попривдигне на пясъка, за да му каже какво точно мисли за него.

 

 

А какво мислят хората за Флобер сега? Как си го представят? Като плешив мъж с увиснали мустаци; като отшелника от Кроасе, човека, който е заявил: „Мадам Бовари, това съм аз“, като непоправимия естет, буржоазния буржоазофоб? Самонадеяни сентенции, улесняващи резюмета за ония, които бързат. Флобер едва ли би се изненадал от умствената ни леност, от нежеланието ни да вникнем в нещата. Тъкмо това го е подтикнало да напише цяла книга (или поне цяло приложение^[5]): „Речник на готовите истини“.

На елементарно ниво речникът му е каталог от клишета (КУЧЕ — сътворено специално да спасява живота на своя господар. Кучето е приятел на човека) и шеговити определения (ЛАНГУСТА — женската на омара). Освен това той е и справочник с иронични псевдосъвети както по научни въпроси (СВЕТЛИНА — Винаги да се казва: Fiat lux!^[6], когато се пали свещ), така и по естетически проблеми (ГАРИ (жп) — Възхищавайте се от тях и ги посочвайте като архитектурни образци). Понякога тонът е закачлив и лукав, друг път толкова предизвикателно прям, че си готов едва ли не да му повярваш. (МАКАРОНИ — Трябва да си служим с пръсти, когато са приготвени по италиански.) Речникът прилича на списък от съвети, съчинени от някой злонамерен стар развратник по случай първото причастие на племенника му, сериозен младеж с амбиции да преуспее в обществото. Изучете го старателно и никога няма да изречете нещо погрешно, но и няма да схванете нещо вярно. (АЛЕБАРДА — Видите ли надвиснал облак, непременно кажете: „Ще валят алебарди.“^[7] В Швейцария всички мъже носят алебарди. АБСЕНТ — Изключително силна отрова: една чашка, и сте мъртъв. Журналистите пият от него, докато пишат статиите си. Убил е повече войници, отколкото бедуините.)

Тази творба на Флобер е цял курс по ирония: от сравнението на речниковите единици си личи как е нанасял нови и нови слоеве ирония, напластявал я е като нормандски художник, който помрачава небето над Ламанша с по-напоена четка. Това ме изкушава да съставя „Речник на готовите истини“ за самия Флобер. Съвсем кратичък: малоформатен наръчник с разни уловки; нещо просто и ясно и в същото време измамно. Готови истини и мъдрост, поднесени на хапки, между които по някоя отровна. Примамливото, но и опасното на иронията се състои в това, че дава възможност на писателя привидно да отсъства от творбата, ала в същото време постоянно да намеква за присъствието си.

Какво можем да кажем за Флобер в този нов речник? Вероятно можем да го определим като „буржоазен индивидуалист“; вярно, че звучи доста самодоволно и недобросъвестно. Това е характеристика, която не се обезсилва от факта, че Флобер е ненавиждал буржоазията. А какво да кажем за „индивидуалист“ или неговия еквивалент? „Според моя идеал за изкуството художникът не бива да изтъква себе си, не бива да е по-явен в творбата си, отколкото Бог в природата. Самият човек е незначителен, произведението на изкуството е всичко… Ще ми е приятно да кажа какво мисля по въпроса и чрез моите думи да дам воля на чувствата на мосю Гюстав Флобер; но какво значение има споменатият господин?“

Изискването за авторово отсъствие стана още по-належащо. Някои писатели привидно се съгласяват с този принцип, ала се промъкват през задната врата и повалят читателя със съвсем индивидуален стил. Убийството е извършено безупречно, само че бейзболната бухалка, забравена на мястото на престъплението, е покрита с отпечатъци от пръсти. Флобер е по-различен. Той е вярвал в стила; повече от всеки друг. Старал се е да постигне красота, звучност, точност; преследвал е съвършенство, но съвсем не онова съвършенство с монограм, както е при Уайлд. Стилът е функция на темата. Този стил не се наслагва върху сюжета, а произтича от него. Стилът е съответствието на мисълта. Правилната дума, точната фраза, съвършеното изречение са винаги някъде там, наблизо; задачата на писателя е да ги постави на мястото им по начина, който му се удава. За някои пътят не е по-дълъг от този до супермаркета, където ще напълнят телената кошница. За други това означава да се луташ из необятно поле в Гърция, да се загубиш в мрака, да те вали дъжд и да откриеш онова, което търсиш, само чрез някаква необичайна хитрина — например да залаеш като куче.

В нашия прагматичен и всезнаещ век такава амбиция вероятно изглежда малко провинциална (всъщност Тургенев е нарекъл Флобер наивен). Вече не вярваме, че език и действителност си съответстват напълно. Всъщност май смятаме, че думите пораждат неща не по-рядко, отколкото нещата — думи. Но дори да смятаме Флобер за наивен или (което е по-вероятно) за неудачник, не бива да гледаме снизходително на неговата сериозност или на храбрата му самотност. Та нали това е векът на Балзак и Юго, с показния романтизъм в началото и гномическия символизъм в края? Флоберовата умишлена невидимост във век на гръмогласни личности и крещящи стилове може да се определи по два начина: като класическа или като модерна. Зависи дали ще се обърнем назад към седемнайсети век, или ще погледнем напред, към края на двайсетия. Съвременните критици, които важно-важно окачествяват всички романи, пиеси и стихотворения като текстове — авторът на гилотината! — не бива да прескачат с лекота Флобер. Век преди тяхното съществуване той е подготвял именно текстове и е пренебрегвал важността на собствената си персона.

„В своята творба авторът трябва да бъде като бог във вселената. Присъстващ навсякъде, но невидим.“ Разбира се, подобно изказване сега се тълкува напълно погрешно. Вземете Сартр и Камю. Бог е мъртъв, казват ни те, а оттам и богоподобният романист. Всезнанието е непостижимо, човешкото познание е откъслечно и пристрастно, тъй че и самият роман трябва да бъде пристрастен и може да вмества само част от света. Това звучи не само прекрасно, но и логично. Ала така ли е? В края на краищата романът не е възникнал, когато се е зародила вярата в Бога; в такъв смисъл няма тясна връзка между онези писатели, които са вярвали изцяло във вездесъщия невидим автор, и онези, които са вярвали изцяло във вездесъщия невидим Създател. Позовавам се и на Джордж Елиът, а не само на Флобер.

За да сме по-точни, предполагаемата божественост на романиста от деветнайсети век е била само технически похват; а несигурността и незнанието на модерните писатели са също един изкусен ход. Когато съвременният разказвач се двоуми, твърди, че е несигурен, не разбира, лавира и изпада в заблуждения, дали тогава читателят наистина решава, че действителността е по-автентично предадена? Когато писателят предлага два различни завършека на своя роман (защо два, защо не сто?), дали публиката сериозно вярва, че й „предоставят избор“ и че творбата отразява различните житейски изходи? Такъв „избор“ никога не е истински, защото читателят е длъжен да възприеме и двата завършека. В реалния живот ние стигаме до решение (или решението стига до нас) и поемаме по един път; ако бяхме тръгнали по друг (както веднъж казах на жена ми, макар да смятам, че тогава тя не беше в състояние да оцени мъдростта ми), щяхме да се озовем на съвсем различно място. Романът с два завършека не отразява нашата действителност: той просто ни отпраща по две противоположни разклонения. Предполагам, че това е своего рода кубизъм. Добре, така да е, но нека не се заблуждаваме относно наличието на хитър трик.

В крайна сметка, ако писателите наистина искат да уподобят делтата на житейските възможности, ето какво ще направят: ще залепят на задната корица комплект разноцветни запечатани пликове. Всеки от тях ще бъде четливо надписан: Традиционен хепиенд; Традиционен нещастен край; Традиционен полущастлив завършек; Deus ex machina; Модернистичен условен край; Край със свършек на света; Отворен финал; Мечтателен епилог; Двусмислена развръзка; Сюрреалистичен край и тъй нататък. Ще бъде разрешено да се избира само един плик, а останалите трябва да бъдат унищожени. Ето това наричам аз предоставяне на избор за читателя. Но може би ме намирате за ненужно педантичен.

Що се отнася до двоумящия се разказвач… боя се, че пред вас стои точно такъв. Може би защото съм англичанин. Това поне го познахте, нали? Ами аз… аз… А, погледнете онази чайка горе. Досега не съм я забелязал. Отлъчила се е от ятото и чака трохите от нашите сандвичи. Знаете ли, надявам се, че няма да ме помислите за неучтив, ако се изнеса на палубата. В този бар стана много задушно. Дайте, ако искате, да се срещнем на връщане. В сряда на ферибота, който тръгва в два? Сигурен съм, че ще бъда в по-добро настроение. Става ли? Какво? А, не, недейте идва с мен на палубата. За бога, и без това първо ще се отбия в тоалетната. Не ми се ще, ако влезете и вие, да надничате от съседната кабинка.

Извинявайте, това само на шега. Значи на отплаване в два часа в бара. А, и един последен съвет: не пропускайте да посетите магазина за сирена на Гран Рю. Мисля, че собственикът се казваше Льорьо. Съветвам ви да си купите „Брия Саварен“ и да си го занесете в Англия, че там няма да намерите свястно сирене. Или не го съхраняват добре, или му блъскат химикали да не узрява бързо и въобще го развалят. Тъй де, това между другото, ако обичате сирене…

 

 

Как улавяме миналото? Как улавяме чуждото минало? Смирено и покорно четем, учим, питаме, запомняме; но ето че някакъв незначителен детайл преобръща представите ни. Флобер е бил гигант, така разправят. Извисявал се е над всички като едър и снажен галски вожд, но в действителност е бил само метър и осемдесет, така твърди самият той. Висок, но не исполин; всъщност бил е по-нисък от мен, а във Франция аз изобщо не стърча над другите като галски вожд.

И тъй, Гюстав е бил гигант със своите сто и осемдесет сантиметра — узнаем ли това, светът на миналото сякаш се посмалява в нашите очи. Гигантите не са били толкова високи. (Значи ли това, че джуджетата са били още по-малки?) Ами дебелите по-слаби ли са били? Сигурно при по-нисък ръст не им е бил нужен толкова огромен корем, за да имат охранен вид. Или са изглеждали още по-тлъсти, защото са били със сегашните търбуси, но с по-дребни тела? Как да узнаем такива малки, но важни подробности? Можем десетки години да се ровим в хроники, но от време на време безпомощно ще вдигаме ръце и ще обявяваме историята просто за още един литературен жанр: миналото е автобиографична проза, претендираща за достоверността на парламентарен документ.

У дома имам един малък акварел на Руан от Артър Фредерик Пейн (роден в Нюарк, графство Лестър, през 1831 г., творил от 1849 до 1884 г.). Това е изглед към града от църквата в Бонсекур: виждат се мостовете, островърхите кули на катедралата, реката, която се вие покрай Кроасе. Пейзажът е нарисуван на 4 май 1856 г. Флобер е завършил „Мадам Бовари“ на 30 април 1856 г. в Кроасе, на онова място в картината, където мога да забуча пръст между две разлети, нищо неподозиращи акварелни петна. Толкова е близо и същевременно толкова далеч. Това ли е всъщност историята — любителски акварел, нарисуван от бърза, самоуверена ръка?

Не съм сигурен в представите си за миналото. Просто искам да зная дали дебелите хора тогава са били по-дебели. А лудите по-луди ли са били? В руанската психиатрия имало един пациент, казвал се Мирабо, който бил известен сред лекарите и студентите в „Отел Дийо“ с невероятна способност: за една чаша кафе бил готов да се съвкупява с женски труп върху дисекционната маса. (По-безумен ли ни изглежда заради чашата кафе?) Един ден обаче Мирабо се показал страхливец:

Флобер пише, че се побоял да изпълни коронния си номер, като видял, че жената на масата е гилотинирана. Сигурно са му предложили две чаши кафе, още захар, глътка коняк? (Дали тази необходимост от лице, дори мъртво, доказва, че е малко по-нормален или обратното — още по-луд?)

В днешно време не се употребява думата луд. Ама че безумство! Малцината психиатри, които уважавам, винаги говорят за луди. Използвайте кратките, прости, истински думи. Умрял, казвам аз, или умиращ, както и луд, и изневяра. Не казвам покойник или поминал се, или той е пътник. (Пътник ли? И то нередовен? Сега пък нередовен… Няма ли си дума луд.) Не употребявам разстройство на личността или кръшкане, или много често взе да ходи при сестра си. Аз си казвам луд и изневяра, толкова. Луд звучи добре. Обикновена, точна дума — предупреждение, че лудостта, току-виж, потропала на вратата ни като пощальон. Ужасните неща също са обикновени. Знаете ли какво е според Набоков изневярата, върху която разсъждава в лекцията си за „Мадам Бовари“? „Това е един много шаблонен начин да се издигнеш над шаблонното.“

Всяка историческа справка на изневерите несъмнено би цитирала прелъстяването на Ема в препускащия фиакър: вероятно това е най-прочутата съпружеска измяна в прозата на деветнайсети век. Ще кажете, никак не е трудно за читателя да си представи какво става в този „разлюлян“ фиакър, така детайлно описан отвън. Да, наистина. Но като нищо може и да се заблуди. Цитирам Дж. М. Мъсгрейв, карикатурист, пътешественик, мемоарист и викарий в Бордън, графство Кент, автор на „Свещеникът, перото и моливът, или Спомени и илюстрации от едно пътуване до Париж, Тур и Руан през лятото на 1847 г. с някои записки по земеделието и животновъдството във Франция“ (изд. Ричард Бентли, Лондон, 1848 г.) и „Обиколка из Нормандия, или Скицирани сцени, герои и случки от една разходка през Калвадос“ (изд. Дейвид Бог, Лондон, 1855 г.). На с. 522 от второто произведение преподобният Мъсгрейв посещава Руан — „френския Манчестър“, както го нарича той — по времето, когато Флобер още вършее из своята „Бовари“. Описанието на града включва следния пасаж:

„Току-що споменах за пиацата. Струва ми се, че файтоните, спрели там, са най-ниските превозни средства в Европа. Застанал до някой от тях, можеш спокойно да сложиш ръка върху покрива му. Те са устойчиви, спретнати и кокетни малки каретки с два хубави фенера, които препускат по улиците като колесниците в приказките.“

И тъй, нашата представа внезапно се променя: прочутата изневяра ще да е била по-трудна и не толкова романтична, както сме си мислили. Доколкото ми е известно, такова уточнение не съществува сред огромния брой обяснителни бележки, натрапени на романа; затова аз я предлагам най-смирено, ако ще послужи на професионалните литератори.

Високите, дебелите, лудите. Сещам се и за цветовете. Докато се подготвял за „Мадам Бовари“, веднъж Флобер цял следобед разглеждал пейзажа през различни цветни стъкла. Дали е виждал това, което сега виждаме ние? Би трябвало. Но какво ще кажете за следното: през 1853 г. в Трувил той гледал залязващото над морето слънце и заявил, че прилича на огромен диск, намазан с мармалад от френско грозде. Много образно. Но дали в Нормандия през 1853 г. мармаладът от френско грозде е бил със същия цвят като сегашния? (Ако беше останало някакво бурканче, можехме да проверим. Но пък как щяхме да разберем дали цветът не се е променил за толкова години?) Това са затормозващи въпроси. По този повод реших да направя запитване до една компания за консервирани сладка. За разлика от някои други те ми отговориха веднага. При това писмото звучеше обнадеждаващо: мармаладът от френско грозде е един от най-чистите ни продукти, уверяваха ме те, и макар че през 1853 г. руанските сладка може да не са били така избистрени както сегашните, защото са ги варили с нерафинирана захар, цветът сигурно е бил приблизително същият. Тъй че поне това е добре. А сега вече можем спокойно да си представим залеза. Но нали разбирате какво искам да кажа? (Що се отнася до другите ми въпроси: дори едно бурканче мармалад да бе стигнало до нас, вероятно щеше да е много потъмняло, освен ако не е било съхранявано в сухо, проветриво помещение, където е тъмно като в рог.)

Преподобният Джордж М. Мъсгрейв се отплесва в подробности, но поне е наблюдателен. Малко прекалява с помпозния стил („Чувствам се задължен да произнеса най-хвалебствени слова за литературната репутация на Руан“), но поради взирането си в детайлите е ценен източник на сведения. Отбелязва колко много обичат французите да ядат праз и как се ужасяват от дъжда. Отрупвал е с въпроси всеки срещнат: един руански търговец го смайва с това, че не е чувал за сос от кълцан джоджен с оцет; някакъв свещеник от Еврьо го осведомява, че мъжете във Франция четат много, докато жените почти никак. (Да не говорим за Ема Бовари!) В годината след смъртта на бащата и сестрата на Гюстав, когато посетил Руан, Мъсгрейв отишъл на гробището и по този повод изразява своето одобрение относно новаторската политика, допускаща закупуването на семейни парцели за вечно ползване. Описал е също и фабрика за преработка на тор, прочутия гоблен в Байо и лудницата в Каен, където през 1840 г. починал Бръмъл Контето^[8]. (Луд ли е бил Бръмъл? Хората от персонала добре си го спомняли: un bon enfant, произнесли се за него те; пиел само ечемичена отвара, примесена с малко вино.)

Мъсгрейв е попаднал и на панаира в Гибре, където сред причудливите зрелища бил и най-дебелият човек във Франция, Жувен Сладура, роден в Ербле през 1840 г. По онова време Сладура бил четиринайсетгодишен. За вход се плащало едно су. Колко ли е бил дебел дебеланкото? Уви, нашият странстващ художник не е влязъл в шатрата, за да нарисува това чудо на природата; изчакал обаче някакъв френски кавалерист, който си платил едното су, пуснали го вътре, но на излизане „бълвал цветисти нормандски ругатни“. Мъсгрейв не се осмелил да го попита какво е видял, ала останал с впечатлението, че Сладура не ще да е бил толкова напомпан, та да задоволи очакванията на посетителите.

В Каен Мъсгрейв наблюдавал регатата, заради която на пристанището се били струпали седем хиляди зрители. Повечето били мъже — селяни, облекли празнични сини ризи. Наоколо сякаш всичко било синьо — светло, но искрящо синьо. Това бил особен чист тон; Мъсгрейв го бил виждал само веднъж по-рано в специалното отделение на Банк ъф Ингланд, където унищожавали излезли от обращение банкноти. По онова време хартията за банкноти се оцветявала с разтвор от кобалт, силекс, сол и поташ: ако запалиш една пачка, пепелта се обагря в необикновения нюанс, който Мъсгрейв видял на пристанището в Каен. Цветът на Франция.

Докато пътешествал, навсякъде съзирал този цвят и по-ярките му оттенъци. Ризите и панталоните на мъжете били сини, три четвърти от женските рокли също; такива били и каруците, крайпътните табели с наименованията на селата, дръжките на земеделските сечива, ръчните колички, бъчвите под капчуците. В много градчета къщите синеели в лазурни багри както отвън, тъй и отвътре. Мъсгрейв не се въздържал и споделил пред един французин: „Във вашата страна има повече синьо, отколкото във всеки друг край на света, който познавам.“

Гледаме слънцето през опушено стъкло; а миналото трябва да разглеждаме през цветно стъкло.

 

 

Благодаря. Santé. Сигурно си купихте сирене, а? Нали няма да се разсърдите, ако ви дам един съвет? Изяжте го. Не го слагайте в найлонова торбичка в хладилника, та да го пазите за гости; преди да се усетите, ще шупне и ще завони като химически завод. Ще отворите торбичката и направо ще ви прилошее. „Да поднасяш на читателите подробности от личния си живот е еснафско изкушение и аз винаги съм му устоявал“ (1879). Но както и да е. Вие, разбира се, знаете как се казвам: Джефри Брейтуейт. Да не пропуснете „л“-то (ха-ха!), че ще ме объркат с някой парижки бакалин. Тъй де, шегувам се. Ето какво: нали знаете ония обяви за запознанства в списания от рода на „Ню Стейтсман“? Хрумна ми, че мога да ви се представя по техния модел: възраст шейсет и малко отгоре, лекар, вдовец, деца отгледани, в добра форма, ведър, макар и склонен към меланхолия, сговорчив, непушач, прави любителско изследване за Флобер, обича книгите, хубавата храна, пътешествията до познати места, старите филми; има приятели, но търси…

Тъкмо там е работата: но търси… Търся ли? Какво? Грижовна жена около четирийсет, разведена или вдовица. За съжителство? Не. Тогава в по-зряла възраст. За излети, за някоя и друга вечеря в ресторант? Не. Бисексуална двойка с перспектива да станем шведска тройка? В никакъв случай. Винаги чета тези изпълнени с копнеж обяви на последните страници на списанията, макар че не съм пожелавал да им отговоря; ето сега разбирам защо. Защото не вярвам на нито едно. Не че в тях лъжат безочливо, напротив, опитват се да бъдат съвсем искрени, но… не казват истината. Самата рубрика подстрекава изопачаването й. Кой гледа на себе си като на непушач в добра форма, склонен към меланхолия, ако такова представяне не се окуражава и дори налага от установеното клише? Изводите са два: първо, човек не може да опише сам себе си ей така, единствено като се гледа в огледалото; и второ, Флобер както винаги е бил прав. Стилът наистина зависи от темата. Колкото и да се съпротивляват, рекламиращите се винаги са сковани от образеца, от формата. Заставени са да се обезличат дори в този единствен случай, в който е необходимо да покажат себе си.

Поне можете да видите какъв цвят са очите ми. Не е така непостоянен като при Ема Бовари. Но помагат ли ви те да узнаете нещо? Може да ви подведат. Не, не че съм стеснителен, само ви предупреждавам. А знаете ли какъв цвят са били очите на Флобер? Не знаете по простата причина, че преди няколко страници премълчах този въпрос. Исках да ви спестя повърхностните заключения. Виждате ли колко съм съвестен? Това не ви харесва? Знаех си. Добре де. Та значи според Дю Кан галският вожд Гюстав, с исполинския ръст от метър и осемдесет и глас като йерихонска тръба, е имал „очи големи и зелени като морето“.

Онзи ден четох Мориак — „Интимни мемоари“, написани в края на живота му. Това е времето, когато последните клетчици суета набъбват в киста, когато егото започва да повтаря патетично: „Помнете ме, помнете ме…“; същото онова време, когато се създават автобиографии, развихря се предсмъртно самохвалство и перчене и спомените, несъществуващи в ничия друга памет, се записват с измамна представа за значимостта им.

Но Мориак избягва именно това. Той пише своите „Мемоари“, но те не се отнасят до неговата личност. Спестил ни е детските си лудории и разкривените ченгелчета, първото слугинче, което е завел в прашната мансарда; няма го и всезнаещия вуйчо със златните зъби да разправя безбройните си истории, въобще нищо такова. Мориак разказва за книгите, които е прочел, за любимите си художници, за впечатляващи постановки. Той открива себе си чрез взиране в чуждите творби и заявява вярата си чрез гневни излияния срещу сатанинската същност на Жид. Да четеш мемоарите му е като да седнеш във влака срещу някой, който ти казва: „Не ме гледайте, външността ми подвежда. Ако искате да зърнете истинския ми лик, изчакайте да влезем в тунел и тогава вижте отражението на стъклото.“ Изчакваш, после се обръщаш към прозореца и съзираш една физиономия на пробягващия фон от осаждени стени, кабели и тук-там мяркащи се тухлени ниши. Призрачният образ потрепва и подскача, винаги отдалечен на няколко педи. Започваш да свикваш с неговото присъствие, следиш движенията и макар да знаеш, че съществуването му е условно, приемаш го като истинско. После внезапно изпищява свирка, разнася се тътен, плисва светлина; лицето изчезва завинаги.

И тъй, виждате, че имам кафяви очи; тълкувайте го както щете. Ръст — метър и осемдесет и пет, прошарена коса, добро здраве. Но кое е важно да се разбере за мен? Само онова, което знам, в което вярвам, което мога да ви разкажа. В характера ми няма нищо забележително. Не, не е точно така. Честен съм, защо да не си го кажа? Гледам да се придържам към истината, макар че грешките, струва ми се, са неизбежни. Ако ги допускам, поне съм в добра компания. На 10 май 1880 г. на страницата си с некролози в. „Таймс“ твърди, че Флобер е написал книгата „Бувар и Плюше“, както и че „отначало упражнява бащината си професия — хирург“. Моята Британска енциклопедия (единайсето издание, уж било най-доброто) съдържа предположението, че Шарл Бовари е портрет на Флобер-баща. Оказва се, че авторът на тази статия, някой си „Е.Г.“, е всъщност Едмънд Гос. Като прочетох това, изсумтях презрително. След срещата ми с Ед Уинтъртън съвсем пък нямам време за мистър Гос.

Честен съм, почтен съм. Докато практикувах, не съм уморил нито един пациент, което е по-похвално, отколкото си представяте. Хората ми вярваха, във всеки случай идваха пак аз да ги лекувам. Бях добър към умиращите. Не съм се напивал, поне не безпаметно. Не съм издавал фалшиви рецепти. Нито пък съм флиртувал с пациентки в кабинета си. Описах се като светец. Но не е така.

Не, не съм убил жена си. Трябваше да се сетя, че ще си го помислите. Отначало разбирате, че е умряла, а след малко ви уверявам, че не съм уморил нито един пациент. Аха, кого тогава сте уморили? Въпросът ви звучи логично, съгласен съм. Колко лесно се раждат хипотезите. Имаше един на име Льоду, който злобно твърдеше, че Флобер се е самоубил; пропиля доста време на сума ти народ. Но за него ще ви разкажа по-нататък. Всичко това идва да докаже моята теза за полезното, за истинското познание. Или трябва да ви засипя с лавина от информация за себе си, та да признаете, че е толкова невъзможно да съм убил жена си, колкото и Флобер да е сложил край на живота си, или просто да кажа: Това е всичко, и толкова. Край. J’y suis, j’y reste.^[9]

Вероятно можех да прибегна до номера на Мориак. Да ви разкажа как съм закърмен с Уелс, Хъксли и Шоу, защо предпочитам Джордж Елиът и дори Текери пред Дикенс и колко харесвам Оруел, Харди и Хаусман, но не понасям Одън, Спендър и Ишъруд — пасмина, която проповядва социализма, представяйки го като крехък филиз на правната реформа по отношение на хомосексуалистите. А също и да ви кажа, че съм си оставил Вирджиния Улф за оня свят. Какво мисля за по-младите? За днешните автори ли? Всеки от тях, струва ми се, е усъвършенствал нещо, но те не съзнават, че литературата зависи от това да те бива за няколко неща наведнъж. Мога да говоря надълго и нашироко по всички тия въпроси — ще ми бъде приятно да кажа каквото мисля и посредством тези думи да дам воля на чувствата на мосю Джефри Брейтуейт. Но какво значение има споменатият господин?

Я по-добре да разиграем друга игра. Някакъв италианец беше писал, че критикът тайно желае да унищожи писателя. Дали е вярно? В известен смисъл, да. Всички мразим златните яйца. Пак проклетите златни яйца, ще чуете да мърморят критиците, когато някой добър писател съчини нова хубава книга. Не ни ли втръсна от омлети тая година?

Но ако не това, то поне мнозина критици искат да са литературни диктатори, да внасят ред в миналото и кротко, но авторитетно да чертаят бъдещите насоки на изкуството. Този месец всеки трябва да пише за това и това, следващия никой не бива да пише онова. Еди-кой си автор няма да бъде преиздаван, докато ние не решим. Всички екземпляри на този вредно слаб роман да се унищожат начаса. (Мислите, че се шегувам ли? През март хиляда деветстотин осемдесет и трета в. „Либерасион“ настоя френският министър по правата на жените да включи в своя списък на произведения, „масово подстрекаващи междуполовата вражда“, следните книги: „Пантагрюел“, „Невзрачният Джуд“, стиховете на Бодлер, целия Кафка, „Снеговете на Килиманджаро“ и… „Мадам Бовари“.) Но все пак да поиграем. Пръв започвам аз.

1. Да няма повече романи, в които група хора, изолирани от обстоятелствата, се връщат към „естественото състояние“ на човека — клети, голи, боси, първични същества. Всичко това може да се обобщи в един кратичък разказ, последния от жанра, който ще сложи точка на всичко това. Аз ще ви го напиша. Пътешественици претърпяват корабокрушение (или самолетна злополука) и се озовават някъде си, на остров, естествено. Един от тях, едър, як, противен тип, има пушка. Заставя всички да живеят в трап, изкопан в пясъка от самите тях. От време на време извежда по някой от своите пленници, застрелва го/я и изяжда трупа. Месото е вкусно и той дебелее. Когато е застрелял и изял и последния си пленник, започва да се тревожи какво ще прави без храна; но за щастие тъкмо в този момент пристига хидроплан и го спасява. Той разказва пред света, че е единственият оцелял корабокрушенец и че се е прехранвал с диви плодове, листа и корени. Светът се възхищава от доброто му физическо състояние и на витрината на вегетарианските ресторанти и магазини разлепват плакат с неговата снимка. Истината така и не се разкрива.

Виждате ли колко е лесно да се пише, какво забавление е да се съчинява! Ето защо бих забранил този род литература.

2. Да няма повече романи за кръвосмешения. Дори и такива, които са безобидна проява на лош вкус.

3. Никакви произведения, чието действие се развива в кланица. Вярно, че засега има малко книги на тази тема, но напоследък забелязвам, че кланиците все по-често стават обект на литературно внимание. Подобно явление трябва да се задуши в зародиш.

4. Да се обяви двайсетгодишна забрана на романи, чието действие се развива в Оксфорд или Кеймбридж, и десетгодишна забрана на книгите, описващи живота в други университети. Това да не важи за политехниките (макар че подобни произведения не бива да се поощряват чрез субсидии). Никакви ограничения на романи за началното училище; онези за прогимназиалния живот да се възпрат за срок от десет години. Частична забрана на юношеската литература (по една книга на автор). Частична забрана на романи, написани в сегашно историческо време (пак по една на автор). Табу за романи с главен герой журналист или телевизионен коментатор.

5. Да се въведе данъчно облагане за литературата с място на действие Латинска Америка. Целта е да се затворят границите за екскурзиантстващия барок и железния ботуш на иронията. Ах, какво смешение на мизерен живот и висши идеали, на религия и разбойничество, на изумително благородство и произволна жестокост. Ах, тази птица дайкири, която излюпва малките си върху своето крило; ах, това дърво фредона, чиито корени израстват от клоните му и власинките им помагат на гърбавия да заплоди чрез телепатия високомерната жена на плантатора! Ах, операта, потънала сред джунглата! Позволете ми да ударя по масата: „Баста!“ Романите за Арктика и Антарктика да се стимулират с финансова помощ.

6. а. Да няма сцени, в които се сношават човек и животно, като например жената и делфинът, чието нежно съвкупление символизирало съединяването на онези разкъсани нишки, които някога крепели целостта на света чрез миролюбиво общение. Не, такива да ги нямаме.

6. б. И никакви сцени, в които мъжът и жената се съвкупяват във вана (по делфински, тъй да се каже). Доводите ми този път са предимно естетически, но също и медицински.

7. Да се престане с романите за локални, вече забравени войни в отдалечени краища на Британската империя; от тези тягостни четива научаваме първо, че англичаните са, общо взето, проклето племе, и второ, че войната не си е работа.

8. Да няма книги, в които разказвачът или някой от героите се представя само с инициали. Ама моля ви се, докога така?

9. Край на романите, които използват други романи. Стига вече „съвременни версии“, преработки, продължения и предистории. Да не се прибавят измишльотини към творбите, които са останали незавършени поради смъртта на авторите. Предвид това на всеки писател да се раздаде по едно килимче от разноцветни прежди, да си го сложи пред кабинета. На него да пише: „С чужда пита помен не се прави!“

10. Да се постанови двайсетгодишна забрана за използването на Господ; и най-вече за появата му в алегорична, метафорична, символична, завоалирана, неточна или загадъчна форма. Дългобрадият градинар, който се грижи за ябълката, мъдрият стар капитан, който никога не отсъжда прибързано, тайнственият герой, от чиято поява след Четвърта глава вече те побиват тръпки — всички те обратно в склада, до един! Господ може да се появява само като божество с лесно установима самоличност, което се разгневява от човешките прегрешения.

 

 

И тъй, как да уловим миналото? Дали, отдалечавайки се, то застава на фокус? Някои така мислят. Знаем повече, отколкото се е знаело преди, откриваме нови документи, използваме инфрачервена светлина да разчетем заличеното в кореспонденцията, пък и не робуваме на предразсъдъци, тъй че схващаме нещата по-изтънко. Така ли е наистина? Малко се съмнявам.

Ето, вземете например сексуалния живот на Гюстав. Години наред се е смятало, че Мечока от Кроасе е свалял рунтавия си кожух само пред Луиз Коле. „Това е единственият сантиментален епизод, който е оставил следа у Флобер“, заявява навремето критикът Емил Фаге. Но после наяве излиза връзката на Гюстав с Елиза Шлезингер — зазиданата Кралица на сърцето му, тлеещият огън, неудовлетворената младежка страст. Появяват се и други писма, както и „Египетският дневник“. По-късно от живота му издайнически лъхват парфюмите на актриси; става известно, че е делил легло с Буйе; самият той признава, че телячетата в Кайро са му харесали. Най-сетне добиваме цялостна представа за сексуалните му връзки: значи е бисексуален, с всестранен опит.

Но да не прибързваме. Сартр заявява, че Гюстав не е бил хомосексуалист, а просто човек с пасивна и женствена психика. Флиртът с Буйе бил шеговито театрален, външният израз на здраво мъжко приятелство. Гюстав нямал нито една хомосексуална проява в живота си. Нищо, че самият той е казвал обратното — това било измислица и самохвалство просто защото Буйе поискал да чуе пикантни истории от Кайро. И Флобер, за да му угоди, скалъпил някоя и друга. (Звучи ли убедително? Гладна кокошка просо сънува, заявява Сартр. Но не бихме ли могли и него да обвиним в преиначаване на истината? Дали пък самият Жан-Пол не е предпочел да види Флобер като страхлив еснаф, на който му се иска, но не му стиска, отколкото като разгулен сатана, като перверзен сладострастник?) Междувременно други пък ни подтикват да променим виждането си за мадам Шлезингер. Напоследък сред флоберистите е разпространено схващането, че в края на краищата връзката е била изконсумирана: или през 1848 г., или по-вероятно още в първите месеци на 1843 г.

Миналото е далечен, чезнещ бряг и всички ние сме в една и съща лодка. Около кърмата са прикрепени телескопи и всеки от тях хваща брега на фокус от различно разстояние. Ако спрем, ще трябва да се скупчим пред един телескоп и ще ни се струва, че само той разкрива цялата неизменна истина. Но това е илюзия; потеглим ли отново, пак започваме да сновем по палубата — щом забележим, че някой телескоп размазва очертанията, втурваме се към друг; и когато мъглявината напълно изчезне, решаваме, че този ясен образ е чисто наша заслуга.

Морето май е по-спокойно от онзи ден, а? Държим курс на север, към светлината, която е виждал Буден. Как ли изглежда това плаване на ония, които не са англичани и сега се приближават към Страната на неловките ситуации, чая и бекона? Разправят ли си духовити анекдоти за мъглата и овесената каша? На Флобер например Лондон му се е сторил ужасяващ. Нездравословен град, заявява той, никъде няма телешко варено. От друга страна, Великобритания била родината на Шекспир, ясната мисъл и политическата свобода, земята, която приютила Волтер, а по-късно щяла да стане убежище на Зола.

А каква е тя сега? Първият бордей на Европа, както я нарече неотдавна един наш поет. Може би повече й приляга „първият хипермаркет на Европа“? Волтер е възхвалявал отношението ни към търговията и липсата на снобизъм, която е позволила ако не на първородния, то поне на следващите синове на аристократите да станат търговци. Сега от Холандия и Белгия, от Германия и Франция пристигат екскурзианти еднодневки, зарадвани от падането на лирата, и нахълтват в „Маркс & Спенсър“. Според Волтер величието на нашата нация се градяло върху търговията; сега тя единствена ни спасява от банкрут.

Когато слизам от ферибота, все ми се ще да мина по червения коридор на митницата, където багажът се декларира. Никога не внасям повече от позволеното количество безмитни стоки; не съм внасял разсад, кучета и лекарства, нито сурово месо или оръжие; и въпреки това винаги изпитвам желание да отместя пречката на бариерата и да се отправя по червения коридор. Върви ли да се връщаш от континента и да няма какво да покажеш на митничарите — нима това не е поражение? Бихте ли прочели тази декларация, сър? Да. Разбрахте ли я? Да. Ще декларирате ли нещо? Да. Всъщност нищо тежко. Един лек френски грип, една опасна привързаност към Флобер, детинско въодушевление от френските пътни знаци и радост от светлината, която струи от север. Плаща ли се мито за някое от тия неща? Би трябвало да се плаща. О, да, и това сирене. „Брия Саварен“. И човекът зад мен носи от него. Предупредих го, че сиренето задължително се декларира. Усмихнете се де!

Дано не ме помислите за особняк. Ако ви дразня с нещо, то е може би защото се смущавам. Казах ви, че не обичам да ме зяпат. Истината е, че се опитвам да ви улесня. Колко му е да бъдеш загадъчен — яснотата е тази, която се постига най-трудно. Да не напишеш мелодия е по-лесно, отколкото да напишеш. Да не римуваш стиховете е по-лесно, отколкото да ги римуваш. Не искам да кажа, че изкуството трябва да е просто и ясно като упътване върху пликче със семена; имам предвид, че изпитваме повече доверие към мистификатора, ако знаем, че нарочно отбягва яснотата. Доверяваме се изцяло на Пикасо, защото е можел да рисува и като Енгр.

Но с какво ни помага това? Какво всъщност ни е необходимо да знаем? Не всичко. „Всичкото“ те обърква. Директността също те обърква. Портретът анфас, който се е вторачил в теб, те хипнотизира. На рисунките и снимките Флобер обикновено гледа встрани. Гледа встрани, за да не уловиш погледа му; пък и защото зад гърба ти вижда по-интересни неща от твоето рамо.

Директността обърква. Ето, казах ви името си: Джефри Брейтуейт. Това помага ли ви да разберете що за човек съм? Е, все нещо… По-добре име, отколкото инициали „Дж.Б.“ или „онзи“, или пък „сиренаря“. Ами ако не бяхме се срещнали, какво заключение щяхте да си направите по името ми? Човек от средната класа с доходна професия, може би адвокат; живее в здравословен край, където растат бор и пирен; носи костюми от шевиот; има мустаци, които (може би измамно) загатват за военно минало; съпругата му е жена със здрав разум; в почивните си дни понякога кара лодка; предпочита джина пред уискито и прочие. Така ли?

Аз съм… всъщност бях лекар, първо поколение в тази професия. Както виждате, нямам мустаци, макар и с военно минало — мъжете на моята възраст не успяха да го избегнат. Живея в Есекс, най-невзрачното и затова най-поносимото графство от тези около Лондон. Пия уиски, а не джин. Не нося шевиот, нито пък се разхождам с лодки. Налучкахте значи нещичко, но не много. Що се отнася до жена ми, не беше от благоразумните. Това е едно от последните качества, което можеха да й се припишат. Та както ви казах, слагат им нещо на меките сирена, та да не узряват много бързо. Но в крайна сметка те си узряват. Меките сирена се разтичат, другите пък се втвърдяват. Но всички плесенясват.^[10]

Смятах да си сложа снимката в началото на моята книга, да се вижда още като отгърнеш корицата. И то не от суета, а за улеснение. Но лошото беше, че е доста стара, отпреди десетина години. Нямах по-нова. Изведнъж си дадох сметка, че след определена възраст престават да те снимат. Или само по празници: на рождени дни и сватби, на Коледа. Гледаш — зачервен веселяк, вдигнал чаша сред приятели и роднини. Доколко правдив, доколко достоверен е този документ? Какво ли щяха да разкриват снимките от сребърната ми сватба? Всичко друго, но не и истината. И може би по-добре, че не се стигна до тях.

Каролин, племенницата на Флобер, споменава, че към края на живота си той съжалявал, че няма жена и деца. Но разказът й е доста оскъден. Двамата се разхождали покрай Сена, след като били на гости у нейни приятели. „Добре са си — каза той за милите, порядъчни стопани на този дом. — Да — повтори тъжно, — добре са си.“ Не исках да смущавам мислите му и безмълвно продължих да крача до него. Това беше една от последните ни разходки.

Да беше смутила мислите му. На сериозно ли го е казал? Да приемаме ли отзива му за домакините като нещо повече от перверзен рефлекс на човек, който в Нормандия мечтае за Египет, а в Египет — за Нормандия? Значат ли думите му друго освен благосклонност към добродетелните хора, у които току-що е гостувал? Ами че ако е искал да възхвалява самата брачна институция, можел е да се обърне към племенницата си и да се разкае за самотния си живот, като признае: „Добре си си ти.“ Но той, разбира се, не е казал нищо, защото и нейното не било за завиждане. Омъжила се за мухльо, който фалирал, и за да го спаси, тя разорила вуйчо си. От случая с Каролин може да се извади поука… особено мрачна за Флобер.

И баща й бил същият малодушен неудачник, в какъвто се превърнал и съпругът й. Гюстав му отнел бащината роля. В „Съкровени спомени“ Каролин описва завръщането на вуйчо си от Египет, когато била още малка: една вечер той неочаквано нахълтва, събужда я, вдига я на ръце и прихва да се смее, защото в нощничката й могат да влязат две като нея, а после „залепва големи целувки“ на бузите й. Току-що е влязъл и мустаците му са студени и влажни от мъглата. Тя е уплашена и си отдъхва, когато вуйчото я пуска на пода. Какво е това, ако не христоматиен разказ за стряскащото завръщане на отсъстващия баща — завръщане от война, от гурбет, от чужбина, завръщане след любовна авантюра или премеждие.

Флобер обожавал Каролин. В Лондон я носел на ръце из Голямото изложение; този път тя се радвала, че е в обятията му, защитена от страшните тълпи. Преподавал й история — разказвал й за Пелопид и Епаминонд; преподавал й и география — изнасял лопата и ведро с вода в градината и за нагледност оформял полуострови, протоци и заливи.

Тя била щастлива, че расте край него, и детските й спомени не избледнели дори при бедите в по-късни години. През 1930 г., когато била вече на осемдесет и четири, в курорта Екс-ле-Бен Каролин се запознала с американската писателка Уила Катър и пред нея разказвала за времето отпреди осемдесет години, за часовете, прекарани върху мечата кожа в кабинета на вуйчо й: той работел, тя четяла и с гордост му пазела тишина.

„Както си лежеше в ъгъла, тя обичаше да си представя, че е затворена в клетка с някакъв силен звяр — тигър, лъв или мечка, — който е схрускал своя пазач и ще скочи връз всекиго, дръзнал да отвори вратата. Но край него тя била в безопасност, както твърдеше, подсмихвайки се; чувствала се сигурна.“

Но Каролин пораснала и трябвало да се подчини на житейските необходимости. Омъжила се за безхарактерен човек, защото Гюстав не я вразумил навреме. Станала сноб и признавала само отбраното общество. А накрая понечила да изгони вуйчо си от същия този дом, където той й налял с фуния най-полезните нейни познания.

Епаминонд бил тивански пълководец, смятан за олицетворение на всички добродетели; с меч защитавал своите принципи и основал град Мегалополис. В предсмъртния му час един от събралите се край него го заоплаквал, че няма потомство. А той отвърнал: „Оставям две рожби. Левктра и Мантинея.“ Там извоювал двете си най-прочути победи. И Флобер е можел да направи подобно признание: „Оставям две рожби, Бувар и Пекюше“, защото единственото му дете, племенницата, която имал за своя дъщеря, на зрели години му станала съдник. За нея и съпруга й той се превърнал в „Навлека“.

Гюстав учел Каролин какво е литературата. Цитирам я: „Смяташе, че добре написаната книга никога не е опасна.“ А сега да се прехвърлим в един друг дом, в друг край на Франция, седемдесет и няколко години по-късно. Там са едно любознателно момче, майка му и нейна приятелка, наречена мадам Пикар. След време момчето записва спомените си. Пак цитирам: „Мадам Пикар смяташе, че на децата трябва да им е позволено да четат всичко; казваше, че никоя книга не е опасна, щом е добре написана.“ Като имало наум често изказваното от мадам Пикар мнение, то се възползвало от присъствието й и помолило майка си да му даде една по-особена книга със скандална слава. „Но ако милото ми детенце още на тази възраст чете такива книги, какво ще прави, като порасне?“ — „Ще ги изживявам“, отвърнало момчето. Това бил един от най-остроумните му детски отговори, останал в историята на семейството, и доколкото разбираме, с него си е спечелил позволението да прочете романа. Момчето се казвало Жан-Пол Сартр. Романът — „Мадам Бовари“.

Дали светът се придвижва напред? Или просто снове между два бряга като ферибот? Остане ли един час до английския бряг, небето потъмнява. Оттогава нататък облаци и дъжд те съпровождат до там, където принадлежиш. Времето се променя, корабът започва да се полюшва и масите подхващат своя метален разговор. Трата-тата-трата-тата, трака-така-трака-така. Повик, отклик, повик, отклик. Това ми напомня последния етап от брачното съжителство; съпрузите вече не спят заедно — всеки е застопорен в своите помещения, както масите в двата края на бара, — но щом завали, си разменят обичайните баналности за времето. Жена ми… Не сега, сега не.

По време на геоложките си занимания Пекюше размишлява какво ще последва, ако под Ламанша стане земетресение. Водата, решава той, ще нахлуе в Атлантическия океан; бреговете на Франция и Англия ще се разклатят из основи, ще се свлекат и съединят; от Ламанша няма да остане нищо. Като чува пророкуванията на приятеля си, Бувар в ужас хуква напред. Аз лично смятам, че не трябва да се поддаваме чак на такъв песимизъм.

Нали няма да забравите сиренето? Не превръщайте хладилника си в химически завод. А, не ви попитах женен ли сте. Моите поздравления или… съболезнования, вие си изберете кое.

Този път смятам да мина по червения коридор. Ще ми се да пообщувам с някого. Според преподобния Мъсгрейв френските митничари се държали благовъзпитано, докато английските били грубияни. Но аз намирам, че и те са доста отзивчиви, ако ги подхванеш с добро.