Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (6)

6.
Очите на Ема Бовари

Ще ви кажа защо мразя критиците. Не заради това, в което обикновено ги обвиняват: че били неуспели творци (сред тях рядко се срещат творци; може да са неуспели критици, но то е друг въпрос) или че по природа били завистливи, язвителни и суетни (и тези упреци най-често са неоснователни; по-скоро можем да ги обвиним в прекалено великодушие към посредствеността, та когато изкусно сразят някого, да не излезе, че това е обичайната им тактика). Не, причината да мразя критиците — и то в отделни случаи — се дължи на факта, че са способни да напишат изречения като следното:

„Флобер не изгражда героите си като Балзак — чрез обективно описание на външността им; той всъщност е толкова нехаен към техния вид, че веднъж рисува Ема с кафяви очи (14), друг път със съвсем черни (15), а трети — със сини (16).“

Това сразяващо, старателно подготвено обвинение, подкрепено с цитати, е отправено от покойната д-р Инид Старки, професор по френска литература в Оксфордския университет, най-изчерпателната сред английските биографи на Флобер. Номерацията в текста й отпраща към бележки под линия, където тя пробожда писателя с копието на съответното изречение от еди-коя си глава.

Навремето слушах една лекция на д-р Старки, изнесена на френски, и със задоволство ще ви осведомя, че акцентът й беше убийствен; говореше като домашна възпитателка, самоуверена, но скарана със слуха; произношението й съчетаваше (често в една и съща дума) педантично спазване на фонетичните правила с комични грешки. Това, естествено, не накърняваше компетентността й на преподавател в Оксфордския университет, защото съвсем доскоро тази институция предпочиташе да възприема съвременните езици като отмрелите, за да изглеждали по-престижни и по-близки до античното съвършенство на латинския и старогръцкия. Изумих се как е възможно човек, за когото френската литература е съдба, да изопачава дотолкова думите в този език, та да се чудиш какво говори за разглежданите от нея автори (нейните пациенти, тъй да се каже, онези, от които си вади хляба).

Може би ще решите, че се заяждам на дребно с една покойна критичка само защото е изтъкнала, че Флобер не е имал достатъчно избистрена идея за очите на Ема Бовари. Но аз не съм привърженик на максимата: De mortuis nil nisi bonum^[1] (в края на краищата говоря от позициите си на лекар); пък и е трудно да потиснеш раздразнението си, когато някой критик се захваща за такава дреболия. Но отначало ме доядя на Флобер, а не на д-р Старки (жената просто си вършеше съвестно работата). Значи този гений, уж толкова усърден и взискателен, не е успял дори да оцвети еднакво отначало докрай очите на най-известната си героиня? Виж ти! Но тъй като не бях способен да му се ядосвам за дълго, прехвърлих чувствата си върху критичката. Трябва да си призная, колкото и пъти да съм чел „Мадам Бовари“, не съм забелязал, че очите на Ема си менят цвета. А трябваше ли? Вие щяхте ли да забележите? Дали не съм бил погълнат от неща, които д-р Старки е пропуснала (макар че сега не мога да се сетя какви ще да са били тия неща)? С други думи, съществува ли съвършен читател, който да не пропуска нищо? И съдържа ли прочитът на д-р Старки всички онези чувства, които книгата събужда у мен, а освен тях и още много други, тъй че моят прочит в известен смисъл да се окаже безпредметен? Е, надявам се, че не. Моят прочит вероятно е безпредметен от гледна точка на историята на литературната критика, но не и що се отнася до удоволствието. Не мога да докажа, че ние, обикновените читатели, се наслаждаваме на книгите повече, отколкото професионалните критици; но ще ви изтъкна едно наше предимство: ние сме способни да забравяме. Доктор Старки и подобните на нея носят бремето на добрата памет. Книгите, които тълкуват и преподават, не им излизат от ума. Те се сродяват с тях. Може би затова някои критици възприемат малко покровителствен тон към предмета на своите занимания. Държат се тъй, сякаш Флобер (или Милтън, или Уърдсуърт) е някоя тяхна стара леля, прикована към люлеещия се стол и лъхаща на гранясала помада, досадна родственица, която си живее само с миналото и от години повтаря едни и същи неща. Разбира се, домът си е неин и настанилите се там не плащат наем, но дори и така, тя вече си е… хм, изпяла песента.

Виж, на обикновения, но страстен читател му е позволено да забравя; той може да си замине, да изневерява с други писатели, а после да се завърне и отново да се влюби силно. Не е необходимо връзката да се скрепява чрез сродяване и домашен уют. Тя може да е непостоянна, но когато съществува, е пламенна. В нея няма и следа от делничното озлобление, което се натрупва при тягостното, монотонно съжителство. Не съм стигнал дотам с отегчен глас да напомням на Флобер да простре измокрената постелка пред ваната или да използва четката за тоалетната чиния. А д-р Старки не може да се сдържи и прави именно това. Вижте какво, ще ми се да извикам, писателите не са съвършени; както не са и съпрузите, и съпругите. Истината е, че дори да изглеждат съвършени, на практика не могат да бъдат такива. Никога не съм смятал, че жена ми е безупречна. Обичах я, но не се заблуждавах. Спомням си, че… Не, това ще го оставя за по-нататък.

А сега ще се върна към друга лекция, която преди години чух на литературните празници в Челтнам. Изнесе я един професор от Кеймбридж, Кристофър Рикс, който се представи блестящо; плешивото му теме блестеше, черните му обувки блестяха, а и лекцията му се оказа блестяща. Беше на тема „Грешките в литературата и имат ли те значение“. Евтушенко например направил явна грешка в едно свое стихотворение за американския славей. Пушкин не бил наясно с униформата, която военните обличали на балове. Джон Уейн не бил прав за летеца над Хирошима. Набоков, колкото и да е чудно, бил допуснал фонетични неточности в името Лолита. Имаше и други примери: оказа се, че Колридж, Йейтс и Браунинг не могат да различат ястреб от сив рибар и дори не знаят, че сивият рибар е всъщност чапла.

Два примера направо ме поразиха. Първият беше интересно откритие относно „Повелителят на мухите“. От известната сцена, където очилата на Прасчо се използват за разпалване на огъня, личало, че Уилям Голдинг е скаран с оптиката. Излиза, че е обърнал всичко наопаки. Прасчо е късоглед и едва ли са му предписали очила, които могат да се използват като лещи за съсредоточаване на лъчите. Както и да ги е въртял, нямало е как „да фокусират слънцето върху подпалките“.

Вторият пример се отнасяше до „Атаката на леката кавалерия“: Из долината на смъртта потеглиха шестстотин. Тенисън написал стихотворението съвсем наскоро след като прочел репортаж във в. „Таймс“, където се казвало: „допусната е груба грешка“. Разчитал и на по-ранно известие, в което се споменавали „607 конници“. След време обаче броят на участниците в събитието, което Камий Русе е нарекъл „този ужасен и кръвопролитен стипълчейз“, официално бил коригиран на 673. Из долината на смъртта потеглиха шестстотин седемдесет и трима? Къде отива ритъмът? Тенисън сигурно е могъл да ги закръгли на седемстотин, което не е съвсем точно, но поне е по-близко. Ала явно е поразмислил и е решил да остави стихотворението, както си го е написал. „За метриката според мен шестстотин е по-подходящо от седемстотин, тъй че да остане“ — така сигурно е казал.

Да напишеш 600 вместо 673 или 700, или прибл. 700, не може, струва ми се, да се окачестви като грешка. Несъстоятелността на Голдинговата оптика обаче трябва да се разглежда като пропуск. Следващият въпрос е: това има ли значение? Доколкото си спомням лекцията на проф. Рикс, той изтъкваше аргумента, че ако не може да се разчита на фактологическата страна на литературата, тогава е по-трудно да се използват и трикове като иронията или измислицата. Ако не знаеш кое е вярно или кое се приема за вярно, не можеш да отсееш онова, което не е вярно или се приема за невярно. Този довод ми се струва много смислен, макар че се питам към колко примера на литературни грешки всъщност се отнася той.

Струва ми се, че в случая с очилата на Прасчо: а) малцина ще забележат грешката, освен ако не са офталмолози, оптици или очилати професори по английска литература; и б) ако наистина я забележат, просто ще я взривят като малка бомба чрез контролирана експлозия. Още повече, че тази бомба (която в „Повелителят на мухите“ избухва на далечен бряг и има за свидетел само едно куче) не поврежда други части на романа.

Грешки като Голдинговата са „външни“ — несъответствия между онова, което книгата твърди относно случая, и това, което познаваме като действителност; те често показват единствено, че на писателя му липсват специални технически познания. Такъв грях е простим.

Какво да кажем обаче за „вътрешните грешки“, когато авторът заявява две несъвместими неща в една и съща творба? Очите на Ема са кафяви, очите на Ема са сини. Уви, това може да се обясни само с липса на професионализъм и с писателска небрежност. Онзи ден прочетох възхваляван дебютен роман, в който разказвачът — явно човек без сексуален опит и с аматьорски познания по френска литература — се опитва комично да изясни за себе си как е най-подходящо да целунеш момиче, без да бъдеш отблъснат. Бавно, но със страст и покоряваща сила постепенно я притегляш, вторачен в очите й, сякаш току-що ти е показала екземпляр от първото забранено издание на „Мадам Бовари“. Помислих си, че е остроумно казано и дори твърде забавно. Единствената беда е, че не съществува такова „първо забранено издание“ на „Мадам Бовари“. Романът се отпечатва за пръв път на части в сп. „Ревю дьо Пари“. Тогава се завежда съдебно дело за накърняване на обществения морал. И чак след оправдателната присъда творбата е издадена във вид на книга. Предполагам, че младият писател (струва ми се нечестно да цитирам името му) си е мислел за „първото забранено издание на «Цветя на злото»“. Той несъмнено ще успее да си поправи грешката, когато преиздадат романа му; ако това изобщо се случи.

Очи в кафяво, очи в синьо. Има ли значение? Не става дума дали е важно, че авторът си противоречи. Питам се важно ли е какъв цвят са очите. Съчувствам на писателите, които трябва да споменават женските очи: изборът е толкова ограничен и на какъвто и цвят да се спреш, той неизменно буди банални асоциации. Очите й са сини: невинна и честна. Очите й са черни: страстна и предана. Очите й са зелени: необуздана и ревнива. Очите й са кафяви: сериозна и благоразумна. Очите й са виолетови: романът е от Реймънд Чандлър. Как можеш да избегнеш тези асоциации без куп уговорки относно характера на дамата? Очите й са помътнели; цветът на очите й се променяше от контактните лещи, които носеше; той никога не я поглеждаше в очите. И тъй, сами си избирайте. Очите на жена ми бяха синьо-зелени, което усложнява нещата. Та значи предполагам, че в мигове на откровеност писателят признава пред себе си безсмислието да описва очи. Той бавно си представя героинята, моделира я и чак тогава — вероятно това е последното нещо, което прави — пъхва чифт стъклени топчета в празните орбити. Очи ли? О, да, добре е да има очи, мисли си той и с отегчение благоволява да ги сложи на местата им.

По време на литературните си „проучвания“ Бувар и Пекюше загубват уважение към авторите, които изпадат в заблуждение и допускат грешки. Аз пък съм изненадан от нищожния брой грешки, които писателите правят. И тъй, епископът на Лиеж умира петнайсет години по-рано, отколкото трябва: това поврежда ли „Куентин Дъруърд“? Ето една дребна неточност, подаяние за критиците. Представям си романиста на ферибот, прекосяващ Ламанша — застанал на кърмата, хвърля залчета от сандвича си на кръжащите чайки.

Бях седнал доста назад и не можех да видя какъв цвят са очите на Инид Старки; помня само, че се беше облякла като моряк, имаше приведената походка на ръгбист, както и ужасяващо произношение. Но ще ви кажа и друго. Професорката по фреска литература в Оксфордския университет, почетен член на преподавателското тяло на Сомървил Колидж, „известна с проучванията си върху живота и творчеството на писатели като Бодлер, Рембо, Готие, Елиът и Жид“ (цитирам обложката на студията й; първо издание, разбира се), изследователката, посветила две обемисти книги и много години от живота си на автора на „Мадам Бовари“, е избрала за илюстрация на първия си том „Портрет на Гюстав Флобер от неизвестен художник“. Това е, което виждаме още преди да отворим книгата; ако щете, това е моментът, в който д-р Старки ни представя Флобер. Бедата е там, че портретът не е негов, а на приятеля му Луи Буйе, както ще ви каже и пазачката на лятната къща музей, пък и всеки в Кроасе. И така, какви изводи си правим, след като вече сме престанали да се подсмихваме?

Може би смятате, че продължавам да си отмъщавам на покойната професорка, която не може да се защити. А вероятно е и така. Но в крайна сметка quis custodiet ipsos custodes? Питам ви: Кой ще пази самите пазачи? А и друго ще ви кажа. Току-що препрочетох „Мадам Бовари“.

„Веднъж рисува Ема с кафяви очи (14), друг път със съвсем черни (15), а трети — със сини (16).“

Предполагам, че поуката от всичко това е следната: никога не се плашете от бележки под линия. Ето шестте пъти, когато Флобер споменава очите на Ема Бовари. Ясно личи, че те са предмет на особен интерес от страна на писателя.

 

 

1. (При първото появяване на Ема) „Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците…“

2. (Описана от влюбения съпруг наскоро след сватбата им) „Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината.“

3. (На бала, под блясъка на свещите) „Черните й очи изглеждаха още по-черни.“

4. (При първата среща с Леон) „… устремила в него големите си, широко разтворени черни очи.“

5. (Впечатленията на Родолф от първата им среща) „… черни очи“.

6. (Ема се гледа в огледалото вечерта, след като е била прелъстена от Родолф) „Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина.“

 

 

Как го беше казала критичката? „Флобер не изгражда героите си като Балзак — чрез обективно описание на външността им; той всъщност е толкова нехаен към техния вид, че…“ Интересно ще бъде да се сравни времето, което Флобер е употребил, за да ни внуши, че героинята му има редките трудни очи на трагична прелюбодейка, с времето, което д-р Старки е прахосала, докато е търсела за какво да се заяде.

И последно нещо, за да се изясни абсолютно всичко. Един по-раншен пространен източник на сведения за Флобер са „Литературни спомени“ на Максим дю Кан (изд. „Ашет“, Париж, 1882–1883, 2 тома): клюкарски, суетни и пристрастни, но все пак важни в исторически план. На с. 306 в I том (изд. „Ремингтън & сие“, Лондон, 1893, преводач неспоменат) Дю Кан описва с най-тънки подробности жената, послужила за модел на Ема. Съобщава ни, че била втората съпруга на фелдшера в Бонсекур, селище край Руан.

„Тази жена не беше някоя хубавица: дребна, с пепеляворуса коса и луничаво лице. Беше твърде претенциозна и презираше съпруга си, когото смяташе за глупак. Макар и с тънки кости, не бе кльощава, а по-скоро закръглена; каквато беше светлокожа и русолява, с плавни движения и полюляваща се походка, напомняше смок. Гласът й, омекотен от силния акцент на Долна Нормандия, звучеше гальовно, а очите й с променлив цвят — ту зелен, ту сив или пък син според светлината — вечно гледаха умолително.“

Изглежда, че д-р Старки си е работила спокойничко, без дори да подозира за съществуването на този пасаж, осветляващ въпроса за очите. Това ми се струва престъпно нехайство към един писател, който, тъй или иначе, ти е платил много от сметките за газ и електричество. Че как да не се вбеся! Сега разбирате ли защо толкова мразя критиците? Бих се опитал да ви опиша изражението на очите ми, но в момента те са доста помътнели от гняв и не мога да определя цвета им.