Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (3)

3.
Злато в морето

За рибарската мрежа могат да се дадат две определения в зависимост от гледната точка. Обикновено се казва, че тя е приспособление за ловене на риба от рехаво оплетена връв. Но образът може да се преобърне, без да се накърни логиката му, и мрежата да се опише така, както я е видял един духовит лексикограф; той я е нарекъл сбор от дупки, съшити с връв.

По същия начин може да се разгледа и жанрът биография. Влачена по дъното, мрежата се пълни, сетне биографът я изтегля, сортира улова, хвърля във водата едно-друго, останалото складира, нарязва на парчета и продава. Но представете си онова, което не е хванал. То винаги е много повече. Животописът се мъдри на полиците като дебел достолепен буржоа, самонадеян и невъзмутим. Биография за един шилинг ще ви предостави всички факти, биография за десет лири — и всички хипотези като добавка. Но помислете си колко много се е изплъзнало, колко е отлетяло със сетното дихание на описания човек. Как ще реагира и най-умелият биограф, ако героят му го причака и реши да се позабавлява с него?

За пръв път видях Ед Уинтъртън, когато сложи ръка върху моя избор в хотел „Европа“. Казвам го на шега, но си беше самата истина. Там се провеждаше панаир на книгата и аз посегнах малко преди него към „Литературни спомени“ от Тургенев. Сблъсъкът предизвика моментални извинения, изречени смутено и от двама ни. Когато стана ясно, че до тази ръкосхватка се е стигнало поради библиофилската ни страст, Ед измънка:

— Да излезем навън да си поговорим.

На две чаши блудкав чай проследихме пътищата, които ни бяха събрали пред една и съща книга. Аз му разказах за интереса си към Флобер; той сподели, че се занимава с Гос^[1] и английското литературно общество от края на миналия век. Рядко съм срещал американски учени и бях приятно изненадан, че Уинтъртън говори с досада за кръга „Блумсбъри“^[2]; с радост оставял модернистите на своите по-млади и по-амбициозни колеги. На Ед Уинтъртън явно му харесваше да се представя за неудачник. Беше на четирийсет и няколко години, с по-оплешивяла коса, гладка розова кожа и квадратни очила без рамки: делови учен, благоразумен и морален. Беше си купил английски дрехи, но въобще не можеше да заприлича на англичанин. Оставаше си от типа американци, които в Лондон вечно ходят с дъждобрани, защото са чували, че в този град дъждът се лее и от слънчево небе. Дори и във фоайето на хотел „Европа“ беше с дъждобран.

В позата му на неудачник нямаше отчаяние; тя по-скоро се дължеше на съзнанието, че не му е писано да преуспее, поради което негов дълг е достойно и стоически да приеме този факт. В един момент, докато споделяше, че е малко вероятно да завърши биографията на Гос и още по-малко — да я издаде, той млъкна, а после каза с приглушен глас:

— Все пак понякога се питам дали Гос щеше да одобри това, което правя.

— Искате да кажете, че…

Знаех твърде малко за Гос и ококорените ми очи може би са намеквали, че очаквам да чуя за голи перачки, незаконни деца метисчета и разчленени трупове.

— Ааа, не, не. Дали щеше да одобри самата идея, че пиша за него. Може би щеше да си помисли, че това е… че е удар под кръста.

Отстъпих му Тургенев, разбира се, ако не за друго, то поне за да избегна разговора за моралното право на собственост. Не виждах какво общо има етиката с желанието да притежаваш една антикварна книга, но Ед беше на друго мнение. Обеща да ми пише, ако случайно му попадне друг екземпляр. После набързо обсъдихме редно ли е, или не да платя чая му.

Не съм очаквал, че ще ми се обади, а още по-малко относно въпроса, който бе станал повод да ми пише след около година.

Интересува ли Ви изобщо Джулиет Хърбърт? Ако се съди по материалите, връзката им е била опияняваща. През август ще бъда в Лондон и ако желаете, може да се видим.

Ваш Ед (Уинтъртън)

Какво чувства годеницата, когато отвори кутийката и види пръстена върху лилавото кадифе? Не съм питал жена ми; сега пък е твърде късно. А какво ли е чувствал Флобер, докато е чакал зората на върха на Хеопсовата пирамида и най-сетне е зърнал късчета злато, проблясващи сред лилавото кадифе на нощта? Изненада, удивление и буйна радост нахлуха в сърцето ми, щом видях онези две думи в писмото на Ед. Не, не „Джулиет Хърбърт“, другите две: първо „материалите“ и после „опияняваща“. А освен радост и мисълта, че ме очаква сериозна работа, имаше ли и нещо друго? Не се ли прокрадна и срамното хрумване за почетна степен от някой университет?

Джулиет Хърбърт е една голяма дупка, пришита към другите с общата връв. Станала е гувернантка на Каролин, племенницата на Флобер, към хиляда осемстотин петдесет и пета-шеста и е живяла в Кроасе някоя и друга година, неизвестно точно колко; после се е завърнала в Лондон. Флобер й е писал, и тя на него; от време на време са си гостували. Освен тези факти друго не ни е известно. Не е запазено нито едно писмо до нея или от нея. За семейството й също не знаем почти нищо. Нямаме представа дори как е изглеждала. Не е останало нито едно нейно описание и никой от приятелите на Флобер не се е сетил да я спомене след смъртта му, когато повечето други жени със значимо място в живота му са били обезсмъртени в разни мемоари.

Биографите не са единодушни по отношение на Джулиет Хърбърт. За някои липсата на сведения е доказателство, че тя не е играла важна роля в живота на Флобер; други пък правят точно обратното заключение въз основа на тази фактологична оскъдица и твърдят, че загадъчната гувернантка сигурно е била една от любовниците на писателя, може би неизвестната Голяма любов в живота му, та дори негова годеница. Хипотезите са плод най-вече на темперамента на биографите. Можем ли да направим заключение, че Гюстав е обичал Джулиет Хърбърт само защото е нарекъл хрътката си Жюлио? Някои могат. Но на мен това ми се струва малко тенденциозно. И ако все пак стигнем до подобен извод, то как тогава да тълкуваме факта, че в различни писма Гюстав нарича племенницата си Лулу, името, с което по-късно назовава папагала на Фелисите? Или факта, че Жорж Санд е имала овен, наречен Гюстав?

Флобер споменава открито Джулиет Хърбърт единствено в писмо до Буйе, изпратено след гостуването му в Кроасе.

„Тъй като видях, че гувернантката те развълнува, и аз се заразих от теб. Когато сме на масата, очите ми с удоволствие бродят по нежното възвишение на гръдта й. Мисля, че забелязва погледа ми, защото, докато се храним, по пет-шест пъти се изчервява като божур. Какво хубаво сравнение би излязло, ако възвишението на гръдта се оприличи с насипа на укрепление. Стрелите на Купидон се изтърколват по него, докато обстрелват цитаделата. Или както се изразява нашият Шейх: «Знам какво оръдие да насоча натам.»“

Да прибързваме ли със заключенията? Честно казано, това са шеговитите самохвалства, които Флобер винаги е подхвърлял в писмата до приятелите си. Аз самият намирам цитираното писмо за неубедително: истинската страст не се превръща лесно в метафора. Но всички биографи тайно желаят да обсебят и канализират сексуалния живот на своите герои. Вие преценете прав ли съм.

Наистина ли Ед беше открил някакви материали, свързани с Джулиет Хърбърт? Признавам си, че веднага се почувствах техен собственик. Представих си как ги публикувам в някое от по-известните литературни издания; вероятно можех да ги дам на литературната притурка на в. „Таймс“. „Джулиет Хърбърт: тайна, разгадана от Джефри Брейтуейт“; и като илюстрация да приложа едно от онези факсимилета, от които не се разчита почти нищо. Същевременно започнах да се безпокоя, че Ед може да се разбъбри за откритието си в своя университет и наивно да предостави ценните материали на някой амбициозен галицист с прическа на астронавт.

Но тези чувства бяха недостойни и, надявам се, нетипични за мен. Преди всичко се вълнувах от мисълта, че може да разкрия тайната на връзката между Гюстав и Джулиет (какво друго би могла да означава думата „опияняваща“ в писмото на Ед?). Вълнувах се и защото смятах, че материалите ще ми помогнат да си представя още по-ясно какъв е бил Флобер. Мрежата натежаваше. Дали пък няма да разберем например как се е държал писателят в Лондон?

Това беше особено интересен въпрос. През деветнайсети век културният обмен между Англия и Франция е бил най-вече прагматичен. Френските писатели не са прекосявали Ламанша току-тъй, да разискват естетически въпроси с английските си колеги; те или са търсели тук убежище, защото са ги преследвали, или пък работа. Юго и Зола са дошли като изгнаници. Верлен и Маларме — като учители. Вилие дьо л’Ил-Адам, страдащ от хронична бедност, но страхотно практичен, дошъл да си търси някоя богата наследница. За целта на експедицията един парижки сватбен агент го екипирал с кожено палто, скъп часовник и нови зъбни протези, като се съгласил всичко това да му се заплати, когато писателят прибере зестрата на наследницата. Но Вилие, нали си нямал късмет човекът, оплел конците, докато я ухажвал. Наследницата му отказала, сватбеният агент се появил да си прибере палтото и часовника, а отхвърленият кандидат-жених останал в Лондон на произвола на съдбата — с пълен набор зъби в устата си, но без пукната пара в джоба.

А как ли е действал Флобер? Знаем твърде малко за четирите му пътувания до Англия. Знаем например, че Голямото изложение през 1851 г. най-неочаквано си е спечелило одобрението му — „прекрасно нещо, независимо че всички му се възхищават“. Но записките му от това първо посещение в Лондон запълват всичко на всичко седем страници: две за Британския музей плюс пет за китайската и индийската зала в Кристъл Палас. Какви ли са били първите му впечатления от нас? Сигурно ги е споделил с Джулиет. Заслужили ли сме определенията му в „Речник на готовите истини“ („АНГЛИЧАНИ — Всички «богати». АНГЛИЧАНКИ — Трябва да се учудваме, че раждат красиви деца“)?

А следващите му посещения, когато вече е бил автор на прословутата „Мадам Бовари“? Търсил ли е срещи с английски писатели? Интересувал ли се е от английските вертепи? Може би си е седял кротко с Джулиет, впил поглед в нея по време на вечеря; и дали после е щурмувал „укреплението“? Или пък, както донякъде се надявах, са били просто приятели? Наистина ли неговият английски е бил така тромав, както изглежда от писмата му? Дали си е служел само с Шекспировия език? Оплаквал ли се е много от мъглата?

Когато се срещнахме с Ед в ресторанта, той ми се видя още по-окаян от преди. Разправи ми, че са им съкратили бюджета, оплака се от жестокия свят и от това, че няма публикации. Още преди да го е казал, разбрах, че са го изхвърлили от катедрата. Обясни ми, че уволнението му е ирония на съдбата: дължало се на предаността му към работата, на желанието му да бъде справедлив към Гос, когато го представи на света. Шефовете му в университета го посъветвали да не се престарава толкова. Той обаче не бил съгласен с тях. Много уважавал литературата и писателите, за да си позволи да кара през пръсти.

— Мисълта ми е, че им дължим нещо на тия хора, нали така? — завърши Ед.

Май не проявих такова съчувствие, каквото той очакваше. Но всеки с късмета си, нали така? Моят късмет за пръв път ми се усмихваше. Бях си поръчал вечерята, без много-много да избирам, и изобщо не забелязвах какво ям. Ед чете и препрочита менюто, сякаш бе Пол Верлен, когото за пръв път след месеци гладуване канят на прилична вечеря. Докато слушах досадните му оплаквания и го гледах как бавно преглъща херингата си, съвсем изгубих търпение; макар че от това възбудата ми не намаляваше.

— Та значи — подхванах аз, щом ни сервираха основното ястие — Джулиет Хърбърт.

— Ааа… да — рече той. Разбрах, че трябва да го подканям. — Случаят е по-особен.

— Сигурно.

— Да. — Изглеждаше малко притеснен и смутен. — Преди пет-шест месеца идвах тук да издирвам една далечна потомка на Гос. Не че се надявах да открия кой знае какво. Просто, доколкото знаех, никой не беше разговарял с въпросната жена и аз реших, че е мой… дълг да я посетя. Можеше до нея да е достигнала някоя семейна легенда, която не бях взел предвид.

— И?

— И нищо. Нямаше какво ново да науча. Но поне прекарах един приятен ден в Кент.

Пак ми се стори някак притеснен. Изглежда, му липсваше дъждобранът, който келнерът най-безмилостно му отне.

— А, разбирам какво ме питате. Всъщност до тази жена наистина беше достигнало нещо, а именно писмата. Хайде да караме поред. Ако бъркам, вие ме поправяйте. Джулиет Хърбърт е умряла през 1909 г., там някъде, нали? Такааа. Тя имала една братовчедка. Такааа. Тази братовчедка намерила писмата и ги занесла на Гос да пита имат ли някаква стойност. Той решил, че иска да му измъкне пари, и казал, че са интересни, но нямат литературна стойност. Като чула това, братовчедката просто му ги връчила и казала: „Щом нищо не струват, оставям ви ги.“ И той ги прибрал.

— Откъде знаете всичко това?

— Към тях имаше и писмо от Гос, с неговия почерк.

— И после?

— После се озовали у тази жена от Кент. Лошото е, че и тя ми зададе същия въпрос. Дали стрували нещо. Съжалявам, постъпих доста нечестно. Обясних й, че по времето на Гос са били ценни, но вече не. Казах й, че и сега си остават много интересни, но нямат голяма стойност, защото половината от тях са на френски. Купих ги за петдесет лири.

— Боже мой! — Нищо чудно, че изглеждаше притеснен и смутен.

— Е, подличко постъпих, нали? Нищо не ме оправдава, макар тогава да ми се струваше, че лъжата на Гос позаглажда моята вина. Това поставя интересен нравствен въпрос, прав ли съм? Истината е, че бях много потиснат, защото останах без работа, и реших, че ще ги занеса в Щатите и ще ги продам, за да мога да продължа книгата си.

— Колко са писмата?

— Май седемдесет и пет. Трийсет и шест-седем от нея и толкова от него. Така и се спазарихме — за английските по една лира, а за френските по петдесет пенса.

— Боже мой! — Питах се каква ли е всъщност цената им. Може би хиляда пъти по-голяма, ако не и повече.

— Дааа…

— Продължавайте, разкажете ми за тях.

— Хм. — Той млъкна и в погледа му бих прочел лукавство, ако не беше такъв кротък и педантичен човек. Може би се забавляваше с въодушевлението ми.

— Добре, да започваме. Какво ви интересува?

— Прочетохте ли ги?

— О, да.

— И… и… — Не знаех какво да попитам. Сега вече си личеше, че Ед се забавлява. — И… имали ли са любовна връзка? Имали са, нали?

— Разбира се.

— А откога? Скоро след като е пристигнала в Кроасе?

— Да, съвсем скоро.

Е, това обясняваше писмото до Буйе: Флобер си е правел шега, като се е преструвал, че шансовете му пред гувернантката са също толкова големи (или толкова нищожни), колкото и на приятеля му. А всъщност…

— И това е продължило през всичкото време, докато тя е била там?

— О, да!

— А когато той е дошъл в Англия?

— И тогава пак.

— Добре де, били ли са сгодени?

— Трудно е да се каже. Май натам е вървяло. Има някои намеци и от двете страни, повечето шеговити. Споменава се за малката английска гувернантка, която е оплела в мрежите си известния френски писател. Какво щяла да прави, ако го вкарат в затвора, в случай че пак накърни обществения морал с някоя книга, ей такива работи.

— Добре, хубаво. А разбираме ли каква е била?

— Каква е била? Аха, питате за външността й.

— Да. Няма ли… няма ли… — Той усети какво очаквам. — Няма ли снимка?

— Снимка ли? Да, всъщност няколко. Правени са в едно фотостудио в Челси, на дебел картон. Сигурно той я е помолил да му ги изпрати. Те представляват ли някакъв интерес?

— Иска ли питане! И как е изглеждала?

— Доста хубавичка, но красотата й не се набива на очи. С тъмна коса, волева брадичка и правилен нос. Не съм я разглеждал много, не е мой тип.

— А добре ли са се разбирали? — Вече не знаех какво друго да попитам. „Английската годеница на Флобер — мислех си. — От Джефри Брейтуейт.“

— О, да, така изглежда. Сигурно са били много влюбени. От последните писма личи, че е усвоил доста английски гальовни думи.

— Значи добре се е оправял с езика, а?

— В неговите писма има няколко дълги пасажа на английски.

— А харесвал ли е Лондон?

— Харесвал го е. Как иначе? Бил е градът, където живее неговата годеница.

Ах, тоя симпатяга Гюстав, казах си наум. Почувствах как се разнежвам. Бил е тук, в този град, преди повече от век с моя сънародница, която е пленила сърцето му!

— Оплаквал ли се е от мъглата?

— Естествено. Писал е нещо такова: как живееш сред тая мъгла? Докато мъжът разбере, че насреща му върви дама, и вече е късно да свали шапка. Чудя се как нацията ви не е отмряла, след като природните условия затрудняват и елементарното кавалерство.

Да, типичният му тон — изискан, закачлив, леко похотлив.

— А нещо за Голямото изложение? Коментирал ли го е подробно? Обзалагам се, че много му е харесало.

— Вярно. Разбира се, то е било няколко години, преди да се срещнат, но той го споменава с умиление. Чуди се дали не са се срещнали в тълпата, без да се забележат. Смята, че това е било едно ужасно място, но в същото време и доста прекрасно. Струва ми се, че е разглеждал всички експонати като огромно количество суров материал за творбите си.

— Ами… не, нищо, нищо. — Но защо пък не? — Предполагам, че не е посещавал публични домове.

Ед ме изгледа малко сърдито.

— Но това са писма до любимата му, нали така? Едва ли ще седне да се хвали пред нея с подобни неща.

— Да, правилно. — Стана ми неловко и в същото време ми идеше да литна. Писмата ми. Моите писма. Явно, че Уинтъртън възнамеряваше да ми ги даде, за да ги публикувам. — И тъй, кога мога да ги видя? Носите ли ги със себе си?

— Ааа, не.

— Не? — Е, вероятно беше по-разумно да ги държи на сигурно място. Пътуването крие рискове. Освен ако… ако имаше нещо, което не съм схванал. Да не би пък да искаше пари? Внезапно осъзнах, че не зная нищо за Ед Уинтъртън, освен че притежава моя екземпляр на Тургеневите „Литературни спомени“. — Поне едно-единствено не донесохте ли?

— Не. Знаете ли, аз ги изгорих.

— Какво? Какво?

— Да, всъщност това имах предвид, като ви казах, че случаят е по-особен.

— Сега звучи като криминална история.

— Бях сигурен, че ще ме разберете — каза той за мое удивление; сетне пусна широка усмивка. — Вие единствен от всички. Всъщност отначало реших да не казвам на никого, но после се сетих за вас. Помислих си, че е добре да споделя всичко това с някой, който е вътре в нещата. Ей тъй, да се знае все пак.

— Продължавайте. — Този човек явно беше побъркан. Нищо чудно, че го бяха изхвърлили от университета. Да бяха го направили още преди години.

— Знаете ли, имаше прекрасни неща в тия писма. Доста от тях бяха много дълги и изобилстваха с размишления за други писатели, за обществения и културния живот и тъй нататък. Бяха дори по-непринудени от другите му писма. Може би защото ги е изпращал извън страната, затова си е позволявал такава свобода.

Съзнаваше ли какво ми причинява този престъпник, този мошеник, неудачник и убиец, този плешив ненормален подпалвач? Изглежда, съзнаваше.

— А и нейните писма бяха прекрасни посвоему. Разкриваха целия й живот. Както и много черти от характера на Флобер. Бяха пълни с носталгични описания на живота им в Кроасе. Явно, че е имала много точно око. Забелязвала е неща, които, струва ми се, друг не би доловил.

— Продължавайте — повторих и мрачно помахах на келнера. Не бях сигурен дали ще издържа още дълго. Щеше ми се да кажа на Уинтъртън колко много се радвам, че навремето англичаните са подпалили Белия дом и са го изравнили със земята.

— Навярно се чудите защо съм ги унищожил. Виждам, че сте пораздразнен. И тъй, в последното си послание до нея Флобер пише, че ако умре, писмата й ще й бъдат върнати и тя трябва да ги изгори, и нейните, и неговите.

— Изтъква ли някакви причини?

— Не.

Това звучеше странно, ако се приемеше, че този маниак не лъже. Но истината е, че Гюстав е изгорил голяма част от писмата си с Дю Кан. Може би поради някакъв моментен изблик на гордост по отношение на произхода си не е искал светът да узнае, че без малко е щял да се ожени за гувернантка, и то англичанка. Или пък не е искал да разберем, че прословутата му любов към изкуството и самотата едва не е била разколебана. Но светът щеше да узнае за това. Бях решил да го известя по някакъв начин.

— Нали разбирате, нямах друг избор. Искам да кажа, че ако се занимаваш с писатели, трябва да се отнасяш почтено към тях, прав ли съм? Трябва да уважаваш волята им дори ако другите не го правят.

Какъв самодоволен и гаден морализатор! Пъчи се с етиката си както проститутките с грима си. Какво безочие.

— В това негово последно писмо имаше и друго. Освен че умоляваше мис Хърбърт да изгори кореспонденцията, й даваше и доста озадачаващо указание: „Ако те попитат какво съм ти писал или как съм живял, моля те, излъжи ги. Или, тъй като най-малко аз мога да те моля да лъжеш, просто им кажи това, което предполагаш, че искат да чуят.“

Почувствах се като Вилие дьо л’Ил-Адам: за няколко дни ми бяха дали палто и скъп часовник, а после грубо ми ги бяха отнели. Слава богу, че в този момент се появи келнерът. Между другото, Уинтъртън съвсем не беше толкова глупав: отместил назад стола си, той разсеяно чоплеше нокти.

— Жалко за едно — рече, след като платих сметката с кредитната си карта. — Сега май не мога да финансирам мистър Гос. Но, убеден съм, ще се съгласите, че тук стои интересният въпрос за моралния избор.

Мисля, че забележката ми относно творческите и сексуалните способности на Гос беше крайно несправедлива; но не се стърпях.