Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (2)

2.
Хронология

I

1821

Ражда се Гюстав Флобер, вторият син на Ашил-Кле-офас Флобер, хирург и главен лекар на болницата „Отел Дийо“ в Руан, и на Ан-Жюстин-Каролин Флобер, по баща Фльорио. Семейството се числи към преуспяващата средна класа на хората с професия и притежава няколко имота в околностите на Руан. Здрава, благодатна среда, просветени и умерено амбициозни родители.

 

 

1825

У семейство Флобер постъпва на служба Жюли, бавачката на Гюстав, която се грижи за писателя вярно и предано цели петдесет и пет години, до самата му смърт. През живота си Флобер почти никога не е имал проблеми с прислугата.

 

 

1830

Запознанство с Ернест Шьовалие, първия му близък приятел. Следва поредица от емоционални, предани и плодотворни връзки, които ще крепят Флобер през целия му живот, Гюстав лесно завързва приятелства и ги поддържа с изтезаваща любвеобилност. От особено значение за него ще бъде дружбата му с Алфред льо Поатвен^[1], Максим дю Кан^[2], Луи Буйе^[3] и Жорж Санд^[4].

 

 

1831

Постъпва в Кралския лицей в Руан, където се проявява като блестящ ученик с особени интереси към историята и литературата. Най-ранното му оцеляло съчинение е есе за Корней от 1831 г. В юношеството си той пише много, както пиеси, така и проза.

 

 

1836

В Трувил се запознава с Елиза Шлезингер, омъжена за немец, издател на музикални произведения, и се влюбва страстно в нея. Това чувство озарява младежките му години. Тя се отнася към него с разбиране и нежност; дружбата им продължава четирийсет години. След време той с облекчение коментира факта, че Елиза не е откликнала на любовта му. „Щастието е като шарката. Пипне ли те рано, уврежда те завинаги.“

 

 

1836

Една от прислужничките на майка му го посвещава в сексуалния живот. Това е началото на безброй пикантни еротични преживявания, които водят от публичния дом до светския салон; Гюстав не отминава нито телячетата в баните на Кайро, нито парижките поетеси. Като млад е изключително привлекателен за жените и според собствените му думи — неутолимо страстен; макар че и в по-късни години благодарение на своята галантност, интелигентност и слава той си осигурява интереса на нежния пол.

 

 

1837

Руанското списание „Льо Колибри“ публикува статия на Флобер, първата негова издадена творба.

 

 

1840

Получава зрелостно свидетелство. Пътува из Пиренеите с доктор Жюл Клоке, приятел на семейството. Макар обикновено да го смятат за безнадежден отшелник, Флобер всъщност е пътувал твърде много: Италия и Швейцария (1845), Бретан (1847), Египет, Палестина, Сирия, Турция, Гърция и Италия (1849–1851), Англия (1851, 1865, 1866, 1871), Алжир и Тунис (1858), Германия (1865), Белгия (1871) и Швейцария (1874). Сравнете го с неговото alter ego Луи Буйе, който мечтаел за Китай, но така и нестигнал дори до Англия.

 

 

1843

Докато следва право в Париж, Гюстав се запознава с Виктор Юго.

 

 

1844

Първият епилептичен припадък слага край на следването му в Париж и го принуждава да се затвори в новия семеен дом в Кроасе. Но раздялата с юридическите науки не го натъжава особено и тъй като принудителното уединение му осигурява самотата и битовите удобства, така необходими за творчеството му, в крайна сметка тази криза се оказва благотворна.

 

 

1846

Среща Луиз Коле, „Музата“, и започва техният прочут дългогодишен любовен роман: това е страстна и изпълнена със стълкновения история в две части (1846–1848, 1851–1854). Макар да не си подхождат по темперамент и да се разминават в естетическите си възгледи, връзката им продължава много по-дълго, отколкото мнозина биха предрекли. Трябва ли да съжаляваме, че е прекъснала? Трябва, доколкото това е означавало край на великолепните писма на Флобер до нея.

 

 

1851-1857

Създаване и публикуване на „Мадам Бовари“, съдебен процес и победоносна оправдателна присъда. След скандала успех, приветстван от толкова различни един от друг писатели, като Ламартин, Сент Бьов и Бодлер. Още през 1846 г., разколебан в способността си да напише нещо, което ще заслужава да се издаде, Гюстав заявява: „Ако някой ден се появя на литературната сцена, ще бъда в бойни доспехи.“ Сега бронята му блести ярко, а копието му пронизва всичко. Енорийският свещеник на Кантльо — село, съседно на Кроасе — забранил на енориашите си да четат романа. Литературният успех след 1857 г. естествено води и до успех в светските среди: Флобер се появява често в Париж. Среща се с братята Гонкур, с Рьонан, Готие, Бодлер и Сент Бьов. През 1862 г. се установява традицията на литературните вечери в ресторант „Мани“: от декември същата година Флобер редовно присъства на тях.

 

 

1862

Излиза „Саламбо“. Succès fou.^[5] Сент Бьоа пише на Матю Арнолд: „Нашето голямо събитие е «Саламбо»!“ Романът предоставя тема за няколко маскарада в Париж и дори дава името на нов вид петифури.

 

 

1863

Флобер става чест гост на салона на принцеса Матилд, племенница на Наполеон Бонапарт. Мечокът от Кроасе лесно навлича кожата на светски лъв. Той самият приема гости в неделя следобед. През тази година за пръв път си разменя писма с Жорж Санд и се среща с Тургенев. Приятелството му с руския писател бележи началото на по-широка европейска известност.

 

 

1864

Гюстав е представен на император Наполеон III в Компиен. Апогей на светския му успех. Изпраща камелии на императрицата.

 

 

1866

Удостоен е с титлата Кавалер на Почетния легион.

 

1869

Издава „Възпитание на чувствата“. Винаги е твърдял, че това е шедьовър. Независимо от легендата за героичната борба (която самият той разпространява) писането му се удава лесно. Оплаква се много, но всички тези оплаквания са споделени в писма, леещи се с изумителна лекота. В продължение на четвърт век на всеки пет-шест години той произвежда по една голяма, солидна книга, изискваща сериозни проучвания. Може и да е агонизирал над думата, фразата, съзвучието, но не е преживял творческо изчерпване.

 

 

1874

Издава „Изкушението на свети Антоний“. Въпреки необичайността на творбата търговският успех е удовлетворителен.

 

 

1877

Издава „Три новели“. Признание от страна на читатели и критици; „Фигаро“ за пръв път помества хвалебствена рецензия за Флобер; за три години книгата претърпява пет издания, Флобер започва да пише „Бувар и Пекюшс“. През тези последни години първенството му сред френските писатели е признато и от следващото поколение творци. Тачат го, славят го, благоговеят пред него. Неделните следобеди в дома му се превръщат в знаменателни събития за литературното общество. Хенри Джеймс посещава Учителя. От 1879 г. приятелите на Флобер започват да организират в негова чест ежегодни вечери, посветени на свети Поликарп^[6]. През 1880 г. петимата съавтори на „Медански вечери“^[7], сред които Зола и Мопасан, му подаряват книгата с автографите си: подаръкът може да се разглежда като символичен поздрав на Натурализма към Реализма.

 

 

1880

Дълбоко почитан и всеобичан, Гюстав Флобер умира в Кроасе, като до края на дните си работи усилено.

II

1817

Умира Каролин Флобер (на година и осем месеца), второто дете на Ашил-Клеофас Флобер и Ан-Жюстин-Каролин Флобер.

 

 

1819

Умира третото дете Емил-Клеофас Флобер (на осем месеца).

 

 

1821

Ражда се петото дете — Гюстав Флобер.

 

 

1822

Умира четвъртото дете Жюл-Алфред Флобер (на три години и пет месеца). Брат му Гюстав, роден между две погребения, е болнав и никой не се надява, че ще живее дълго. Доктор Флобер купува семеен парцел в руанското гробище, където изкопава малко гробче за Гюстав. Но неочаквано за всички той оживява. Оказва се мудно дете с глуповато изражение, което часове наред седи кротко с пръст в устата. За Сартр той е „идиотът в семейството“.

 

 

1836

Начало на безнадеждната, завладяваща страст към Елиза Шлезингер, която изпепелява сърцето му така, че оттогава нататък е неспособен да обича всецяло друга жена. Връщайки се към миналото, той си спомня: „У всеки от нас има една приемна за Кралицата на сърцето. Аз зазидах вратата на моята.“

 

 

1839

Гюстав е изключен от лицея в Руан за непокорство и хулиганство.

 

 

1843

Юридическият факултет в Париж обявява резултатите от изпитите на първокурсниците. Комисията дава оценки с червени и черни топки. Гюстав получава две червени и две черни топки, което означава, че трябва да повтори годината.

 

 

1844

Тежък епилептичен припадък; след първия ще последват и други. „Всяка криза — пише след време Гюстав — беше като кръвоизлив в нервната ми система… Беше като мъчително изтръгване на душата от тялото.“ Правят му кръвопускане, дават му хапчета и настойки, предписват му специална диета, забраняват му алкохола и тютюна; налагат му да спазва строг режим на ограничения — инак съществувала опасност да предяви претенции към отдавна запазеното за него място в гробището. Още преди да е навлязъл в света, той се отдръпва от него. „Значи ти треперят като на девица“, подкача го по-късно Луиз Коле, и то основателно. През целия му живот, с изключение на последните осем години, мадам Флобер го задушава с грижите си за здравето му и осуетява плановете му за пътешествия. Постепенно, след десетилетия, тя се оказва по-болна от него. Когато Гюстав почти престава да й е грижа, тя се превръща в бреме за него.

 

 

1846

Умира баща му, а скоро след това, на двайсет и една години, и обичната му сестра Каролин. Нейната смърт го натоварва с грижата за племенницата му, на която става настойник. Отново и отново загубата на близък роднина отваря рана в душата му. А и приятелите му умират, макар и по друг начин: през юни например се задомява Алфред льо Поатвен. Гюстав приема женитбата му като третия тежък удар за тази година. „Вършиш голяма глупост“, укорява го той. После пише на Максим дю Кан: „За сърцето сълзите са като водата за рибата.“ Утеха ли е запознанството му с Луиз Коле през същата година? Педантичността и непокорството не си подхождат много с екстравагантността и деспотизма. Само шест дни, след като Луиз му става любовница, маниерът на техните отношения е вече установен. „Обуздай крясъците си — роптае той. — Те ме съсипват. Какво искаш от мен? Всичко ли трябва да зарежа само и само да живея в Париж? Невъзможно.“ Тази невъзможна връзка все пак се проточва цели осем години. Гюстав недоумява как Луиз не разбира, че може да я обича, без въобще да пожелае да я види. „Ако бях жена — пише той след шест години, — нямаше да искам за любовник човек като мен. За една вечер — да, но не и за интимна връзка.“

 

 

1848

Умира Алфред льо Поатвен — трийсет и две годишен. „Сега разбирам, че така, както обичах него, не съм обичал никой друг, нито мъж, нито жена.“

 

 

1849

Гюстав чете пред двамата си най-близки приятели Буйе и Дю Кан първата си по-обемна и зряла творба, „Изкушението на свети Антоний“. Изчита я за четири дни, през които не млъква по осем часа. След неловко обсъждане слушателите му го съветват да я хвърли в камината.

 

 

1850

В Египет Гюстав заболява от сифилис. Напълнява, косата му окапва. Когато на следващата година мадам Флобер посреща сина си в Рим, тя едва го познава — струва й се много загрубял. Този момент бележи навлизането му в средната възраст. „Едва си се родил, и започваш да гниеш.“ Постепенно зъбите му ще опадат, за да му остане накрая един-единствен. Храчките му постоянно ще са черни от лечението с живак.

 

 

1851-1857

„Мадам Бовари“. Създаването на романа е мъчително. „Пишейки тази книга, се чувствам тъй, сякаш свиря на пиано с боксове, надянати на ръцете ми.“ Съдебният процес е зловещ. Години по-късно Флобер започва да роптае срещу упоритата слава на своя шедьовър, поради която гледат на него като на автор, издал една-единствена книга. Споделя с Дю Кан, че ако му провърви на борсата, ще изкупи „на каквато и да е цена“ всички налични екземпляри на „Мадам Бовари“. „Ще ги хвърля в огъня и няма да искам да чувам повече за тая книга.“

 

 

1862

Елиза Шлезингер постъпва в психиатрична болница; диагнозата й е „остра меланхолия“. След появата на „Саламбо“ Флобер започва да общува със заможни приятели, но пак проявява детинско нехайство относно парите: майка му е принудена да продава имоти, за да изплати дълговете му. През 1867 г. той тайно поверява финансовите си дела на Ернест Команвил, съпруг на племенницата му. През следващите тринайсет години Флобер пропилява всичко поради разточителство, некомпетентност и лош късмет.

 

 

1869

Умира Луи Буйе, когото той навремето е нарекъл „содата, която пия, за да смеля живота“. „Със смъртта на клетия Буйе аз загубих своя акушер, онзи, който четеше мислите ми по-ясно и от мен самия.“ Умира и Сент Бьов. „Още един си отиде! Дружината оредява. Кой остана жив, та да си поговорим с него за литература?“ Излиза „Възпитание на чувствата“; отхвърлена е и от критиците, и от търговците. Гюстав я изпраща на сто и петдесет свои приятели и познати, но получава някакви вяли отзиви едва от трийсетина.

 

 

1870

Умира Жюл дьо Гонкур: сега остават само трима от седмината инициатори на литературните вечери в „Мани“ от 1862 г. По време на Френско-пруската война врагът окупира Кроасе. От срам, че е французин, Флобер престава да носи кръста на Почетния легион и е твърдо решен да пита Тургенев как може да получи руско поданство.

 

 

1872

Умира мадам Флобер. „През последните две седмици осъзнах, че от всички най съм обичал горката ми свидна майчица. Сякаш отскубнаха част от вътрешностите ми.“ Умира и Готие. „Помина се и последният от близките ми приятели. Изчерпа се списъкът им.“

 

 

1874

Премиера на „Кандидатът“, театралния дебют на Флобер. Пълен провал; актьорите напускат сцената разплакани. След четири представления пиесата е свалена от репертоара на „Водевил“. Излиза преработената романтична драма „Изкушението на свети Антоний“. „Като се започне от «Фигаро» и се стигне до «Ревю де дьо монд»… всички ме очерниха. Учудва ме най-вече скритата зад тези критики ненавист към мен, към моята личност, преднамереното зложелателство… Подобна лавина от тъпоумие ме наскърбява.“

 

 

1875

Разорението на Ернест Команвил е гибелно и за Флобер. Той продава фермата си в Довил; трябва да се моли на племенницата си да не го гонят от Кроасе. Тя и Команвил го кръщават „Навлека“. През 1879 г. е принуден да приеме държавна пенсия, уредена от приятелите му.

 

 

1876

Умира Луиз Коле. Умира Жорж Санд. „Сърцето ми се превръща в некропол.“ Последните години в живота на Гюстав са безплодни и самотни. Признава на племенницата си, че съжалява, задето не се е оженил.

 

 

1880

Обеднял, самотен и изтерзан, Гюстав Флобер умира. В некролога от Зола се казва, че четири пети от жителите на Руан не са го познавали, а останалите са го ненавиждали. Така и не успява да завърши „Бувар и Пекюше“. Някои смятат, че тази творба го е погубила. Преди да я започне, Тургенев го посъветвал да съчини от всичко това разказ, а не роман. След погребението една групичка от изпращачите му, сред които били поетите Франсоа Копе и Теодор дьо Банвил, се събрали на обяд в Руан да почетат паметта на писателя. Като седнали на масата, се оказало, че са тринайсет на брой. Суеверният Банвил настоял да се намери още един човек и изпратили Емил Бержьора, зет на Готие, да потърси някого на улицата. След като неколцина му отказали, той се върнал с един редник в отпуск. Войникът не бил и чувал за Флобер, но мечтаел да се запознае с Копе.

III

1842

Аз и книгите ми в една квартира: като корнишонче в буркан с оцет.

 

 

1846

Още когато бях съвсем млад, имах ясна представа за живота. За мен той беше като противна миризма на готвено, която те лъхва от отдушника. Не е нужно да си ял от яденето, за да разбереш, че ще ти се повдигне от него.

 

 

1846

Постъпих с теб така, както и по-рано с най-обичните ми: обръщах чувала наопаки, за да видят какво има на дъното, а те се задавяха от вдигнатия прахоляк.

 

 

1846

Животът ми е вкопчен в друг живот (на мадам Флобер) и все така ще бъде, докато трае този, другият. Като водорасло, полюлявано от вятъра, аз се крепя на едно-единствено жилаво влакънце, впито в скалата. Скъса ли се то, накъде ли ще се зарее клетото безполезно растенийце?

 

 

1846

Искаш да подкастриш дървото. Листатите клони на тази дивачка са се разперили на вси страни да поемат слънце и въздух. Но ти държиш да ме превърнеш в шпалирно дръвче, в спретната овошка, раждаща хубав плод, който и децата ще могат да берат, без да се катерят по стълба.

 

 

1846

Не мисли, че принадлежа към онази вулгарна порода мъже, които изпитват погнуса след плътски удоволствия и смятат, че любовта не е нищо друго освен сласт. Не, това, което е съградено в мен, не се руши тъй лесно. Вярно, че замъците на сърцето ми се покриват с мъх още щом бъдат издигнати, но трябва да мине време, за да се превърнат в развалини, ако изобщо някога се срутят.

 

 

1846

Аз съм като пура: трябва да всмукнеш дълбоко, за да ме разпалиш.

 

 

1846

Сред мореплавателите има такива, които откриват нови светове, прибавят земи към земята и звезди към звездите; те са властелините, великите мъже, нетленно прекрасните. Други бълват ужас от корабните оръдия, грабят, забогатяват и затлъстяват. Други пък поемат да търсят злато и коприна под чуждо небе. Има и такива, дето ловят сьомга за чревоугодниците и треска за бедняците. Аз съм невзрачният търпелив ловец на бисери, който се гмурка в дълбочините и излиза с празни ръце и посиняло лице. Някаква гибелна съблазън ме тегли надолу към бездните на мисълта, към онази съкровена глъб, която вечно изкушава силните. Цял живот ще съзерцавам океана на изкуството, в който други плават и се сражават, и навремени за разтуха ще се гмуркам за ония никому ненужни зелени и жълти мидички. Ще си ги събирам и ще облепя с тях стените на моята колиба.

 

 

1846

Аз съм писател гущер, ленивец, който цял ден лежи на припек под благодатното слънце на Красотата. И нищо повече.

 

 

1846

Дълбоко в мен се таи всеобхватна, горчива и безмерна досада, която ме задушава и ми пречи да изпитам наслада. Тя ме обзема по всяко време, тъй както подутите тела на удавените кучета току изскачат на повърхността, при все че на шиите им са вързани камъни.

 

 

1847

Хората са като различните блюда. Мнозина буржоа ми приличат на варено говеждо, димящо, но безсочно и блудкаво (селяците много го ядат, защото добре засища). Други хора са като бяло месо, сладководни риби, тънки змиорки от тинестото речно дъно, стриди (осолени и неосолени), телешки глави или подсладена овесена каша. А аз? Аз съм като точещи се макарони с миризливо сирене. Трябва да свикнеш с тях, че да почнат да ти харесват. Накрая наистина ти се струват вкусни, но едва след като безброй пъти ти се е повдигало от тях.

 

 

1847

Някои хора имат чувствително сърце и закоравял ум. А аз обратното: имам чувствителен ум и закоравяло сърце. Приличам на кокосов орех, чието мляко е скрито под няколко дървесни пласта; трябва брадва, за да го разцепиш, но какво най-често откриваш вътре? Нещо като вкисната сметана.

 

 

1847

Надяваше се да намериш в мен огън, който гори, лумти и озарява всичко, който пръска живителна светлина, изсушава суровото дърво на ламперията, оздравява въздуха и разпалва живота. Уви! Аз съм само една мъждукаща лампа, чийто червен фитил пращи в разводнена и прашна газ.

 

 

1851

Моето приятелство е като камила: тръгне ли веднъж, няма спиране.

 

 

1852

С годините сърцето започва да оголява като есенно дърво. Не можеш да устоиш на по-силните ветрове. Всеки следващ ден обрулва още и още листа; връхлитат и бури, които откършват по няколко клона наведнъж. Но напролет природата отново се раззеленява, ала сърцето — никога повече.

 

 

1852

Каква гнусотия е животът, нали? Прилича на супа, в която плуват много косми, но, щеш не щеш, трябва да я изгълташ.

 

 

1852

Присмивам се над всичко, дори над онова, което обичам най-много. Няма случка, чувство, вещ или човек, които да са отминати от простодушната ми палячовщина, подобна на железния валяк, който придава лъскавина на платовете.

 

 

1852

Обичам работата си с безумна, порочна любов, както аскетът власеницата, раздираща тялото му.

 

 

1852

Всички ние, нормандците, имаме по малко сайдер в жилите си; това е стипчива ферментирала напитка, която понякога избива канелката.

 

 

1853

Що се отнася до незабавното ми заселване в Париж, трябва да го отложим или по-скоро да се изясним начаса. За мен сега това е невъзможно… Много добре познавам себе си — едно преместване ще означава да си съсипя цялата зима и може би цялата книга. Лесно му е на Буйе да приказва, той може преспокойно да пише където и да е. Вече дванайсет години си работи прекрасно при какви ли не условия. Но аз съм като паница с мляко: ако искаш да хване каймак, не бива да я клатушкаш и местиш.

 

 

1853

Смая ме с твоите способности. За десет дни си написала шест разказа! Това не го проумявам… Аз съм като старите акведукти: толкова боклук е задръстил коритото на мисълта ми, че тя тече съвсем бавно и едва се оцежда от върха на перото ми, капка по капка.

 

 

1854

Подреждам прилежно живота си и всяко нещо си има място. Пълен съм с чекмеджета и прегради като стар пътнически сандък, опасан с въжета и пристегнат с три дебели кожени каиша.

 

 

1854

Молиш за обич, оплакваш се, че не ти изпращам цветя? Ех, сега пък цветя! Щом това искаш, намери си някой благовъзпитан младок с изискани маниери и похвални хрумвания. Аз съм като тигър с четина на члена, която раздира женската.

 

 

1857

Книгите не се правят като бебетата, а като пирамидите; след създаването на дълго обмислян проект огромни каменни блокове се повдигат един върху друг с изнурителен, непосилен, многолетен труд. И всичко това нахалост. Стои си пирамидата ей тъй насред пустинята. Но се възвисява над нея, смайващо огромна. Чакали опикават фундамента й, а буржоата се катерят към върха й и прочие… Да се доразвие сравнението.

 

 

1857

Един латински израз гласи приблизително следното: „Със зъби да вдигнеш петаче от боклука.“ Тази метафора се е прилагала за скъперниците. Аз съм като тях — пред нищо не се спирам само и само да открия злато.

 

 

1967

Вярно е, че много неща ме ожесточават. В деня, когато престана да негодувам, ще се простра на сцената като марионетка със скъсани конци.

 

 

1872

Сърцето ми остава непокътнато, но чувствителността ми е някъде притъпена, другаде — изострена, като стар нож, който толкова начесто точат, та е нащърбен и лесно се чупи.

 

 

1872

Никога досега духовното не е било тъй маловажно. Никога досега не е била тъй явна омразата към всичко велико — пренебрежение към красотата, ненавист към литературата. Винаги съм се опитвал да живея в кула от слонова кост, но един прилив от лайна оплисква стените й и има опасност да я срути.

 

 

1873

Още продължавам да въртя на струг изреченията си подобно на еснафа, който стругова на тавана си халки за салфетки — така си намирам занимавка и си доставям удоволствие.

 

 

1875

Въпреки съвета ти не успявам да „закоравея“. Чувствителността ми е съвсем изострена — нервите и умът ми са болни, много болни, усещам го. Но както и да е. Ето че пак взех да се оплаквам, а не искам да те натъжавам. Ще си позволя само една забележка по твоето сравнение със „скалата“. Знай, че много старият гранит може да се превърне в глинени пластове.

 

 

1875

Чувствам се така, сякаш съм без корени — топка изсъхнали водорасли, подмятана от вълните.

 

 

1880

Кога ще й се види краят на моята книга? Въпрос. Ако е речено да излезе следващата година, отсега нататък не ми остава минута за губене. Но има моменти, когато съм толкова уморен, че направо се размеквам и потичам като камамбер на слънце.