Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (13)

13.
Чиста история

Това е една чиста и неподправена история, пък вие си мислете каквото щете.

Когато тя умира, в първия момент не се учудваш. Любовта е и подготовка за раздялата. Нейната смърт е потвърждение на твоята обич. Точно така. Това е част от живота.

После настъпва лудостта. А след нея — самотността: не драматичната мъка, която си очаквал, не интересното страдание на вдовството, а просто самотност. Очакваш нещо почти апокалиптично, земята да се разтвори, да полетиш в пропаст; но нищо подобно; това е делнично нещастие, подобно на чиновничеството. Какво казваме ние, лекарите? Дълбоко съжалявам, мисис Еди-коя си, чака ви един мъчителен период, но, вярвайте ми, той ще отмине. Ето ви тези хапчета, вземайте по две всяка вечер; гледайте да си намерите някакво интересно занимание — курс по класически танци? — и не се притеснявайте, след шест месеца всичко ще бъде постарому; винаги сте добре дошли да си поприказваме. Сестра, ако пак се обади, повторете й същото, ако обичате; не, няма смисъл да я преглеждам, не тя е умряла, нали така, погледнете нещата от хубавата страна. Как каза, че се казвала?

А после всичко това се случва на теб. В него няма нищо изключително. Траурът е бавно точещо се протяжно време; нищо друго освен време. В своя „Препис“ Бувар и Пекюше са включили един съвет по въпроса „Как да забравим покойните си приятели“: лечителката Тротула от Салернската школа твърди, че лек за такова нещо е пълнено свинско сърце. Може и да прибегна до него. Опитах с пиене, но не помага. Алкохолът те напива, и толкова, никога не е помагал за нещо друго. Казват, че работата лекувала всичко. Не е вярно, често дори не предизвиква умора; най-много да изпаднеш в невротична депресия. А времето си остава. Време — колкото щеш. Вземете си още време. И още. Няма отърваване от времето.

Хората решават, че имаш нужда да говориш. „Искаш ли да си поприказваме за Елън?“ — питат те, като намекват, че няма да се притесняват, ако се разплачеш. Понякога започваш, понякога не искаш, няма голяма разлика. Думите не са точни или по-скоро точни думи не съществуват, „… човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.“ Говориш и откриваш, че езикът на скръбта е глупаво неадекватен. Сякаш говориш за чужда мъка. Обичах я; бяхме щастливи; липсва ми. Тя не ме обичаше; бяхме нещастни; липсва ми. Не са много молитвите, които можеш да изречеш.

„Сигурно ти изглежда непоправимо, Джефри, ала ще мине. Не че подценявам мъката ти; но понеже съм видял много неща в живота, знам, че ще мине.“ Думите, които самият ти си казвал, докато пишеш рецепта. (Не, мисис Еди-коя си, всичките можете да ги изпиете и няма да се отровите.) Човек наистина излиза от това състояние, така е. След година, след две, след пет… Но забравата не идва като влак, който профучава край хълмовете на Съсекс и изведнъж, като след тунел, излиза на слънце и поема към Ламанша, а като чайка с лепкави, омазнени от петролен разлив крила.

И продължаваш да мислиш за нея всеки ден. Понякога, когато ти дотяга да я обичаш мъртва, си я представяш отново жива, за да си поговорите, да те подкрепи. След смъртта на майка си Флобер често карал прислужницата си да облича старата й карирана рокля и да го изненадва с една подправена реалност. Хем помагало, хем не: седем години след погребението все още се разплаквал, щом видел как старата рокля се разхожда из къщата. Това добре ли е или зле? Възпоминание ли е, или прищявка? И дали ще разберем кога започваме да прегръщаме мъката си и да й се радваме суетно. „Тъгата е порок.“ (1878)

Друг път гледаш да отбягваш нейния образ. Днес, когато мисля за Елън, се опитвам да си представя онази градушка, която е ударила Руан през 1853 г. „Ето, на това му се казва градушка!“ — пише Гюстав на Луиз. Декоративните решетки в Кроасе били потрошени, цветята прекършени, зеленчуковата градина съсипана. Цялата реколта била унищожена, а прозорците изпочупени. Само стъкларите ликували, стъкларите и Гюстав. Това опустошение го зарадвало: за пет минути Природата възстановила истинското състояние на нещата и отменила краткотрайния изкуствен порядък, който човекът самонадеяно си въобразява, че налага. „Има ли нещо по-глупаво от стъклени похлупаци за пъпеши?“ — пита Гюстав. Той приветства градушката, която ги прави на парчета. „Хората твърде лекомислено смятат, че предназначението на слънцето е да подпомага растежа на зелките.“

Това писмо винаги ме успокоява. Задачата на слънцето не се изчерпва с растежа на зелките и сега ще ви разкажа една чиста, неподправена история.

Тя се е появила на бял свят през хиляда деветстотин и двайсета година, омъжи се през четирийсета, роди през четирийсет и втора и четирийсет и шеста, а седемдесет и пета умря.

Не, ще започна отново. Дребните хора обикновено са пъргави и сръчни, ала това не важеше за Елън. Едва надхвърляше метър и петдесет, но беше тромава и непохватна. Блъскаше се в разни предмети, препъваше се. Имаше чувствителна кожа, но не обръщаше внимание, ако се ожули или натърти. Веднъж я стиснах над лакътя, защото тръгна да пресича площад „Пикадили“, без да се оглежда; на другия ден върху ръката й червенееха отпечатъци като от железни пръсти на робот. Не каза дума за това, а когато й посочих белезите, въобще не си спомни, че е хукнала да пресича непредпазливо.

Ох, я пак да започна отначало. Тя беше обичано единствено дете. Беше обичана единствена съпруга. Беше обичана и от любовниците си (така или иначе, трябва да го призная), макар че „обич“ е дума, която незаслужено въздига някои от тях. Обичах я; бяхме щастливи; липсва ми. Тя не ме обичаше; бяхме нещастни; липсва ми. Вероятно й бе дотегнало да я обичат. На двайсет и четири години Флобер заявява, че е „узрял, да, наистина, преждевременно узрял. Но то е, защото са ме отглеждали в парник“. Твърде много ли любов получаваше? Повечето хора не издържат дълго на този темп, но Елън успяваше. Или може би представата й за любовта бе по-различна: защо решаваме, че всички трябва да мислят еднакво? Вероятно за нея любовта беше нещо като пристанище „Мълбъри“, убежище сред разлюляното море. Не можеш да пуснеш там котва за вечни времена; пак потегляш. А старата любов? Старата любов е ръждясал танк, който стои на пост край някой обелиск; и тук някога се е воювало за свобода. Старата любов е като пустеещо бунгало на ноемврийски плаж.

Веднъж подслушах разговора на двама мъже в една селска кръчма. Обсъждаха някоя си Бети Кориндър. Да, точно това име чух. Бети Кориндър, Бети Кориндър, нито веднъж не казаха само Бети или оная Кориндър. Изглежда, е била доста шавлива; макар че по-флегматичните са склонни да преувеличават това качество у другите. Шавлива била тая Бети Кориндър и мъжете в кръчмата хихикаха злорадо. „Нали знаеш какво разправят за Бети Кориндър.“ Това беше твърдение, а не въпрос, макар че последва и въпрос: „Каква е разликата между Бети Кориндър и Айфеловата кула?“ Кратко мълчание за обмисляне на личния опит. „Не всеки се е качвал на Айфеловата кула.“

На двеста километра от къщи се изчервих заради жена ми. Дали по местата, където скиташе, не се разправяха и за нея подобни вицове? Нямах представа. Освен това преувеличавам. Може и да не съм се изчервил. Може и да не съм се засегнал толкова. Жена ми не приличаше на Бети Кориндър, каквато и да беше тая Бети Кориндър.

През 1872 г. във френските литературни среди надълго и широко се обсъждало отношението към прелюбодейката. Трябва ли съпругът да я накаже, или да й прости? В „Мъжът-жена“ Александър Дюма-син предлага простичък съвет: „Да я убие!“ През същата тази година книгата му била преиздадена трийсет и седем пъти.

Отначало ме заболя; тогава само това ми беше в главата. Жена ми спеше с други мъже: да се притеснявам ли? Към мен Елън винаги беше добра: да се притеснявам ли? Беше добра не защото изпитваше вината на изневярата, а просто ей тъй. Работех много; тя беше грижовна съпруга. В днешно време такива изрази не се използват, но това си е самата истина. Нямах любовници, защото не съм пожелавал. Пък и типичният лекар коцкар е доста отблъскващ образ. А Елън се впускаше в авантюри, защото сигурно й е било интересно. Бяхме щастливи; бяхме нещастни; липсва ми. „Прекрасно ли е или глупаво да възприемаш живота на сериозно?“ (1855)

Най ми е трудно да обясня колко непокварена си остана Елън въпреки всичко. Не се превърна във вулгарна грубиянка, не започна да харчи безогледно. Вярно, понякога отсъстваше от къщи малко повече, отколкото е редно; често се случваше след дълги часове пазаруване да донесе у дома подозрително малко покупки (не беше чак толкова съобразителна); дните, когато отиваше в града заради нова театрална постановка, доста зачестиха. Но иначе беше почтена. Прикриваше само тайния си живот. За него тя лъжеше непредпазливо, както й хрумнеше на мига, и чак ми ставаше неловко; ала за всичко друго ми казваше истината. Сещам се за един израз, с който прокурорът на „Мадам Бовари“ описва изкуството на Флобер: „реалистично, но несдържано“.

Дали оживена от изневярата, жената не става по-желана от съпруга си? Не, нито повече, нито по-малко. Включително и това имах предвид, като ви казах, че не беше покварена. Проявявала ли е боязливото покорство, което според Флобер е присъщо на невярната съпруга? Не. Дали и тя като Ема Бовари след време не е „открила в прелюбодеянието теготата на брака“? Не сме говорили за това. (Бележка: Първото издание на „Мадам Бовари“ съдържа „теготата на своя брак“. В изданието от 1862 г. Флобер възнамерявал да изпусне „своя“ и така да подсили жлъчността на израза. Но Буйе го посъветвал да бъде по-предпазлив — изминали са само пет години от процеса, — тъй че притежателното местоимение, което подвежда под отговорност само Ема и Шарл, останало в изданията от 1862 и 1869 г. Чак през 1873 г. Флобер го зачеркнал и по-общото обвинение най-сетне било огласено.) Може би е разбрала, че изневярата, както казва Набоков, е най-баналният начин да се издигнеш над баналното? Едва ли, Елън не боравеше с такива категории. Тя не се държеше предизвикателно, не демонстрираше осъзната свобода; просто беше поривиста, спонтанна, буйна, необуздана. Може би и аз съм виновен; вероятно прощаващите и сляпо влюбените са по-дразнещи, отколкото предполагат. „Най-голямото изтезание след невъзможността да живееш с тези, които обичаш, е принудата да живееш с тези, които не обичаш.“ (1847)

Елън едва надвишаваше метър и петдесет; имаше широко лице с гладка кожа и лесно се изчервяваше; очите й, както вече споменах, бяха синьо-зелени; носеше дрехите, които тайнственият безжичен телеграф на женската мода обявяваше за актуални; смееше се непринудено; често се нараняваше; беше стихийна. Хукваше към някое кино, макар и двамата да знаехме, че е в ремонт. Тръгваше на зимна разпродажба през юли. Заминаваше да погостува на братовчедка, чиято картичка от Гърция пристигаше на другата сутрин. В тези нейни постъпки имаше някаква внезапност, която издаваше нещо повече от любовна страст. Във „Възпитание на чувствата“ Фредерик обяснява на мадам Арну, че е направил Розанет своя любовница „от отчаяние, както човек се самоубива“. Това, разбира се, е ловко оправдание, но е правдоподобно.

Тайният живот на Елън прекъсна, когато се родиха децата, и пак се възобнови, щом тръгнаха на училище. Случваше се някой временен приятел да ме дръпне настрана. Защо хората смятат, че искаш да узнаеш всичко? Или по-скоро защо мислят, че още си живееш в блажено неведение? Не разбират ли, че обичта е безпощадно любопитна? И защо тези временни приятели никога не пожелават да те осветлят по по-важния въпрос: че вече не си обичан? Усъвършенствах се в отклоняването на разговори — заявявах например колко по-общителна от мен е Елън или намеквах, че лекарската професия винаги е привличала клеветниците, или пък питах: „Чете ли какви страшни наводнения имало във Венецуела?“ В такива случаи, макар и неоснователно може би, усещах, че съм нелоялен към Елън.

Бяхме посвоему щастливи; има такъв израз, нали? Колко щастие включва това „посвоему“? Звучи малко нелогично, като „доста уникални“, но си е установена фраза и като не виждам друга, по-подходяща… Вече ви казах, че не харчеше безогледно. И двете съпруги на Шарл Бовари (хората забравят, че той се е женил два пъти) стават жертва на парите. Жена ми не беше такъв случай. Нито пък, доколкото знам, приемаше някакви подаръци.

Бяхме щастливи; бяхме нещастни; бяхме посвоему щастливи. Осъдително ли е отчаянието? Не е ли то естествено житейско състояние след определена възраст? Сега е обзело мен. Преди пък — нея. След като ти се случи едно-друго, какво ти остава, освен да изживяваш нещата повторно и да крееш? Кой има желание да продължава така? Може би особняците, религиозните и (понякога) хората на изкуството — с една дума, тези, които имат измамна представа за себе си. Меките сирена се разтичат, другите се втвърдяват. Но всички плесенясват.

Налага се да си послужа с някои хипотези. Ще пусна в ход въображението си (това не съм го предвиждал, като ви обещах една чиста и неподправена история). Не сме говорили за тайния й живот, така че трябва сам да си проправям път към истината. Елън наближаваше петдесет, когато я налегнаха настроенията (не ме разбирайте погрешно: винаги се е радвала на добро здраве, а менопаузата прекара бързо, почти неусетно). Беше имала съпруг, деца, любовници, работа. Децата вече бяха напуснали дома ни; съпругът си оставаше същият. Имаше приятелки и както се казва, интереси; макар че за разлика от мен не бе отдадена на някакво страстно влечение към покоен чужденец, което да я крепи. Беше пътувала доста. Нямаше неосъществени амбиции (макар че „амбиции“ според мен е твърде силна дума за поривите, които ни подтикват да вършим едно или друго). Не беше религиозна. Защо да продължавам?

„Хората като нас трябва да изповядват религията на отчаянието. Трябва да си достоен за участта си, което ще рече — невъзмутим като нея. Като си повтаряш «Това е то, това е то!» и съзерцаваш черния трап пред краката си, запазваш спокойствие.“ Елън не изповядваше тази религия. Защо бе нужно? Заради мен ли? На отчаяните винаги им се говори да потискат егоизма си, да мислят първо за другите. Струва ми се нечестно. Защо да ги натоварваме с отговорността за чуждата съдба, когато собствената им вече ги смазва?

А може би има и нещо друго. Някои хора с възрастта, изглежда, добиват увереност за собствената си значимост. Други пък стават по-несигурни. Не е ли излишно моето съществуване? Нима обикновеният ми живот не е резюмиран, повторен и по този начин обезсмислен от малко по-интересния живот на някой друг? Нямам предвид, че трябва да жертваме себе си заради онези, които ни се струват по-интересни. В това отношение животът прилича малко на четенето. Както вече казах, не е ли безпредметно да се чете, ако размислите и чувствата, които събужда у нас една книга, се съдържат (заедно с още други) в прочита на професионалния критик? Работата е там, че този прочит си е лично твой. И така, защо да изживяваш живота? Защото си е лично твой. Но ако след време подобен отговор престане да ти звучи толкова убедително, тогава какво?

Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че тайният живот на Елън я доведе до отчаяние. Ей богу, животът й не е поучителна приказка; нито нейният, нито нечий друг. Искам просто да кажа, че както тайният й живот, така и отчаянието й обитаваха онова скривалище в сърцето й, до което нямах достъп. Не можех да надзърна там. Дали съм се опитвал ли? То се знае. Не се изненадах, когато я налегнаха настроенията. „Глупостта, егоизмът и доброто здраве са трите предпоставки за щастието… макар че няма ли я глупостта, другите не вършат работа.“ Моята жена можеше да се похвали единствено с добро здраве.

Става ли животът по-хубав? Онази вечер по телевизията зададоха този въпрос на поета лауреат Джон Бетджеман. „Единственото хубаво нещо днес е стоматологията“, отговори той; нищо друго не му дойде наум. Старчески предразсъдъци? Не съм съгласен. Когато си млад, смяташ, че възрастните се оплакват от израждането на живота, защото така им е по-лесно да умрат без съжаление. Поостарееш ли, започваш да се дразниш, че младежта се въодушевява от най-дребните постижения — от изобретяването на нов вид клапа или зъбчато колело, — но затова пък нехае за повсеместната варварщина. Не твърдя, че нещата са се влошили; просто искам да кажа, че и да се влошат, младите въобще няма да забележат. Старото време беше хубаво, защото тогава бяхме млади и не подозирахме колко невежа е младостта.

 

 

Става ли животът по-хубав? Ще ви кажа моя отговор, моя еквивалент на стоматологията. Единственото много хубаво нещо в днешния живот е смъртта. Вярно, че все още има възможност животът да се усъвършенства. Но се сещам за всички онези покойници от деветнайсети век. Смъртта на писателите не е по-особена; само че е описана. Представям си Флобер проснат на дивана, поразен от… кой може да каже от какво след толкова години? Епилепсия, апоплексия или сифилис, или някаква злокачествена смесица от трите? И все пак Зола нарича смъртта му une belle mort. Да бъдеш размазан като насекомо под палеца на великан. Мисля си за последния делириум на Буйе, който трескаво съчинява нова пиеса и заявява, че трябва да я прочетат на Гюстав. Мисля си за бавния залез на Жюл дьо Гонкур: отначало започва да се запъва на съгласните, после „с“-то се превръща на „т“ в устата му; забравя заглавията на собствените си книги; сетне „мършавата маска на безумието“ (думи на брат му) пада върху лицето му; предсмъртни видения и панически крясъци, и цяла нощ „скрибуцащи хрипове — като че трион стърже по мокро дърво“ (пак думи на брат му). Сещам се и за Мопасан, когото същата болест погубва бавно; закарват го в усмирителна риза до санаториума на д-р Бланш, който дълго забавлява парижките салони с новините за своя знаменит клиент. Бодлер, и той умира така жестоко — лишен от говор, продължава да спори с Надар за съществуването на Бог, като безмълвно сочи залеза. След ампутирането на десния му крак Рембо постепенно губи чувствителност в останалите си крайници и същевременно погубва своя гений, решава и него да ампутира — Merde pour la poésie!.^[1] Доде пък „крета от четирийсет и пет до шейсет и пет“ с размекващи се стави, неспособен да бъде забавен и остроумен дори за една вечер без пет инжекции морфин, изкушаван от мисълта за самоубийство… „Но човек няма право.“

„Прекрасно ли е или глупаво да приемаме живота на сериозно?“ (1855) Елън лежеше с катетър в гърлото и катетър на ръката. Елипсовидната бяла кутия на респиратора равномерно й подаваше струи живот, а мониторът ги потвърждаваше. Елън, разбира се, ги приемаше импулсивно. Тя не желаеше да се връща към света, противеше се. Но нали човек няма право? Тя имаше. За нея това не подлежеше на обсъждане. Не я привличаше религията на отчаянието. На монитора лъкатушеше ЕКГ кривата; познат почерк. Състоянието й беше стабилно, но безнадеждно. В днешно време не пишем върху картона на пациента „Р.Б.“ — реанимирането безсмислено; някои хора смятат, че звучи коравосърдечно. Сега пишем „Не звънете на 333“ *. Прощален евфемизъм.

Погледнах Елън. Беше непокварена. Нейната история е чиста. Изключих апарата. Бяха ме попитали дали не искам друг да го направи. Но смятам, че тя би предпочела мен. Естествено, за това също не бяхме говорили. То не е толкова сложно — натискаш копчето на респиратора и прочиташ последната дума на ЕКГ кривата, прощалния подпис, завършващ с права линия. Сваляш катетрите, кръстосваш ръцете върху гърдите на пациента. Гледаш да свършиш по-бързо, да не го обезпокояваш дълго.

Пациентът. Елън. Така че на вашия някогашен въпрос дали съм я убил може да се отговори с „да“. Може. Аз я изключих. Аз й прекъснах живота. Да.

Елън. Жена ми. Понякога чувствам, че ми е по-трудно да разбера нея, отколкото един писател чужденец, покойник от сто години. Това естествено ли е, или неестествено? Книгите казват: тя направи това, защото… така и така. Животът казва: тя направи това. В литературата нещата се обясняват, но не и в живота. Не се учудвам, че някои хора предпочитат книгите. Книгите тълкуват живота. Лошото е, че животът, който тълкуват, е чужд, а не твоят собствен.

Може би съм твърде толерантен. И моето състояние е стабилно, но безнадеждно. Сигурно това е въпрос на темперамент. Спомнете си осуетеното любовно приключение във „Възпитание на чувствата“, както и поуката. Не се хвърляй да действаш: щастието се таи във въображението, а не в действието. Удоволствието можеш да откриеш първо в очакването, а после и в спомена за него. Такъв е Флоберовият темперамент. Сравнете го с преживяването и темперамента на Доде. Неговото ученическо посещение в публичния дом било толкова безпрепятствено, че той поживял там два-три дни. През повечето време момичетата го криели от страх да не дойде полиция. Гощавали го с леща и хубавичко го поглезили. Както признава по-късно, измъкнал се от там с доживотна страст към нежната женска кожа и с доживотен ужас от лещата.

Някои стоят отстрани и само наблюдават, боят се и от разочарованието, и от сбъдването на желаното. Други се втурват, забавляват се, поемат рискове: в най-лошия случай ще прихванат някоя ужасна болест; в най-добрия ще се измъкнат с трайно отвращение от бобовите варива. Зная към кой лагер принадлежа; зная и Елън къде да търся.

Максими за живота. Les unions complètes sont rares.^[2] Не можеш да промениш човечеството, можеш само да го опознаеш. Щастието е алена мантия с продрана подплата. Влюбените са като сиамски близнаци — две тела с една душа; лошото е, че ако единият умре по-рано, оцелелият трябва да влачи труп. Гордостта ни подтиква да мечтаем за изход на нещата — за основания, крайна цел, резултат. Но колкото повече се усъвършенстват телескопите, толкова повече звезди се появяват. Не можеш да промениш човечеството, можеш само да го опознаеш. Les unions complètes sont rares.

Максима на максимите. Истините за писането могат да се напипат, преди да си публикувал и ред; истините за живота могат да се напипат чак когато е твърде късно и вече безсмислено.

Според „Саламбо“ снаряжението на водачите на картагенските слонове се състояло от чук и длето. Ако по време на битка животното заплашвало да стане неудържимо, водачът трябвало да му пръсне черепа. Изглежда, че подобна опасност била съвсем реална: за да освирепеят, слоновете били опивани с някаква смес от вино, тамян и пипер, а сетне ръгани с копия.

Малцина от нас набират смелост да използват чука и длетото. Елън се престраши. Понякога ми става неловко от хорското съчувствие. „Не мен, нея жалете“, ще ми се да им кажа. Но си мълча. А след като проявят своята доброта и ми обещаят да излизаме на разходки, сякаш съм дете, или пък грубо се опитват да ме разговорят за мое добро (защо смятат, че не зная кое е добро за мен?), накрая ме оставят на мира, та да седна и да си помечтая за нея. Представям си онази страшна градушка през 1853 г., изпотрошените прозорци, съсипаната реколта, разнебитените решетки, счупените похлупаци за пъпеши. Има ли нещо по-глупаво от похлупаци за пъпеши? Хората възприемат твърде лекомислено задачата на слънцето. То не е предназначено да ускорява растежа на зелките.