Джулиан Барнс
Папагалът на Флобер (10)

10.
Обвиненията

Защо искаме да узнаем най-лошото? Дали защото в един момент ни омръзва да предпочитаме да научим само най-доброто? Дали любопитството винаги надвива себелюбието? Или нещата стоят по-просто — стремежът да надникнем в най-лошото е любимата перверзия на любовта?

При някои това любопитство действа като пагубно болно въображение. Навремето имах един пациент, почтен чиновник, наглед без капка фантазия, който ми довери, че докато прави секс с жена си, си я представя блажено просната под някой огромен идалго, под мазен цветнокож моряк или похотливо джудже. Стресни ме, напира фантазията, отврати ме. Други търсят лошото в реалния живот. Познавам семейства, при които партньорите си умират да търсят слабостите и дефектите на другия. Дебнат да уловят прояви на безразсъдство, суетност или малодушие. Какво преследват те всъщност? Явно, че нещо по-дълбоко от обичайните недостатъци. Може би някакво категорично потвърждение, че човечеството е безвъзвратно покварено, че животът е просто кошмарна безвкусица, сънувана от умопобъркан.

Обичах Елън и исках да узная най-лошото. Но никога не съм я провокирал да ми го разкрие; бях предпазлив и благоразумен, какъвто съм си изобщо; дори въпроси не задавах. Ала исках да науча най-лошото. Елън обаче не ми отвръщаше със същото ласкаещо любопитство. Тя държеше на мен и ако я попитах, автоматично казваше, че ме обича, сякаш това не си струваше да се обсъжда; но просто мислеше само хубави неща за мен. Ето къде е разликата. Никога не потърси замаскираната плъзгаща се врата към онова скривалище в сърцето, където лежат спомени и трупове. Понякога откриваш вратата, но тя заяжда; друг път се отваря и смаяният ти поглед зърва само един миши скелет. Но поне си надникнал вътре. Тук е същинската разлика между хората: не се делят на такива, които имат тайни, и такива, които нямат, а на желаещи и нежелаещи да узнаят цялата истина. Твърдя, че това любопитство е израз на обич.

И с книгите се получава нещо подобно. Там не е, разбира се, съвсем същото (никога не е), но е сходно. Ако някоя творба ти допадне много, ако с одобрение обръщаш страница след страница, но не се дразниш, когато те откъснат от четенето, значи си склонен да харесаш писателя прибързано. Симпатяга, решаваш, свестен човек. Разправят, че удушил цял отряд малки скаутчета и хранил с телцата им шараните в развъдника си. Не, не може да бъде, човекът изглежда свестен, симпатяга. Но ако обичаш някой писател, ако капка по капка черпиш сили от неговата интелигентност, ако искаш да го търсиш и да го намериш въпреки присъдата срещу него, то тогава никога не се задоволяваш с това, което знаеш. Започваш да се ровиш и в пороците му. Нима цял отряд невръстни дечица? Двайсет и седем или двайсет и осем? И си е направил завивка от шалчетата им? Пачуърк? А вярно ли, че на път за бесилото е цитирал пасажи от „Книга на пророк Йона“? И че завещал своя развъдник на местното училище?

Ето къде е разликата. Когато откриеш най-лошото за любовницата си или жена си — било то изневяра, или равнодушие към теб, лудост или склонност към самоубийство, — изпитваш едва ли не облекчение. Значи животът бил какъвто и предполагах; да полеем ли сега това разочарование? Но любимия писател инстинктивно желаеш да защитиш. Ето това исках да ви кажа и по-рано: може би любовта към един писател е най-чистата и непоклатима любов. Затова и по-лесно го браниш. Неоспорим факт е, че шараните са застрашена порода, а както е известно, щом зимата е особено мразовита и пролетта отрано дъждовна, единствената храна, която шараните приемат, е кайма от крехки хлапета. Той, разбира се, е знаел, че за подобно прегрешение ще увисне на въжето, но си е давал сметка, че човечеството не е на изчезване, и затова е решил, че двайсет и седем (и осем ли казахте?) момченца плюс един средно талантлив писател (винаги е бил абсурдно скромен относно дарбата си) са нищожна жертва за оцеляването на цяла една порода риби. Дайте да погледнем по-широко на нещата. За какво са ни толкова много сополанковци? Нали и те ще станат после като сегашните разхайтени гимназисти? Но ако още не можете да се измъкнете от блатото на своята сантименталност, погледнете всичко това от друг ъгъл: с таксата за посетители на развъдника за шарани по-големите ученици успяха да построят и поддържат няколко църкви в района.

Е, продължавайте. Четете обвиненията. Очаквах, че точно така ще стане в някакъв момент. Но едно не забравяйте: Гюстав и по-рано е бил на подсъдимата скамейка. Сега по колко точки го обвинявате?

 

 

1. Ненавиждал е човечеството.

Да, да, разбира се. Вечно това повтаряме. Ще ви отговоря по два начина. Първо, да започнем по същество: обичал е майка си. Това не разнежва ли глупавото ви сантиментално сърце, туптящо в двайсети век? Обичал е баща си. Обичал е сестра си. Както и племенницата си. А също и приятелите си. Възхищавал се е от определени личности. Но чувствата му са били към конкретни обекти, не ги е пилеел за всички вкупом. Смятам, че това стига. Можел е да направи нещо повече? Трябвало е да „обича човечеството“, да милее за целия човешки род? Но това не значи нищо. Да обичаш човечеството е все едно да обичаш дъждовните капки или Млечния път. Твърдите, че вие обичате човечеството? Не е ли това лесен начин да погалите самолюбието си, да спечелите всеобщо одобрение и да добиете увереност, че сте на прав път?

Второ, дори наистина да е мразел човечеството — или да е останал напълно равнодушен към него, както бих казал по-скоро, — не е ли имал право? Личи си въодушевлението ви от това човечество. У вас то извиква представи за добре проектирани напоителни системи, предано мисионерство и микроелектроника. Простете му, че го е възприемал по друг начин. Ясно, че това е дълга и широка тема. Но ми позволете първо да цитирам един от вашите мъдреци на двайсети век — Фройд. Съгласете се, че не е някой, който точи брадва за човечеството. Ще чуете ли заключението му за рода човешки, изказано десет години преди да умре? „Дълбоко в себе си тая убеждението, че моите скъпи ближни, хората, с малки изключения не струват нищо.“ И това от онзи, когото толкова години толкова народ е смятал за най-проникновения познавач на човешкото сърце! Не е ли малко смущаващо? Хайде, време е да изтъкнете нещо по-конкретно.

 

 

2. Ненавиждал е демокрацията.

„Демократщината“, както я е нарекъл в едно писмо до Иполит Тен. Кое предпочитате — демократура или демократурщина? Може би демокрастения? Вярно, че не е бил безкрайно въодушевен от нея. От което не бива да си вадите заключение, че е поощрявал тиранията или абсолютната монархия, или буржоазната монархия, или бюрократичния тоталитаризъм, или пък анархията, или каквото там щете. Предпочитал е китайския модел на управление — на мандарините, — макар да е бил съгласен, че шансовете да се въведе във Франция са съвсем нищожни. Струва ви се, че мандаринатът е крачка назад? Но нали прощавате на Волтер ентусиазма му относно просветената монархия; защо един век по-късно не простите на Флобер ентусиазма му относно просветената олигархия? Поне не е хранел детинската фантазия на някои литератори, че писателите повече от всички други са способни да управляват света. Работата е там, че Флобер е възприемал демокрацията просто като стадий в историята на управлението и е смятал, че проявяваме обичайната суетност, като я приемаме за най-съвършената и достойна форма на управление. Вярвал е в непрестанната еволюция на човечеството — или поне не я е пренебрегвал, — а оттам и в еволюцията на обществените форми. „Демокрацията не е последната дума на човечеството, както не са били и робството, феодализмът и монархията.“ Твърдял е, че най-добрата форма на управление е отмиращата, защото отваря път за друга.

 

 

3. Не е вярвал в прогреса.

В негова защита привеждам за пример целия двайсети век.

 

 

4. Не се е интересувал достатъчно от политика.

„Достатъчно“ ли? Съгласете се поне, че все пак се е интересувал. Намеквате тактично, че не е одобрявал онова, което е виждал (вярно е!), но щял да мисли по въпроса като вас, ако е проявявал малко повече интерес (абсурд!). Искам да направя две забележки, като ще поставя първата в курсив, защото това явно е любимият ви начин на изразяване. Литературата включва в себе си и политиката, а не обратното. Този възглед не е разпространен нито сред писателите, нито сред политиците, но ще ми го простите. Писателите, които смятат, че творбите им са инструмент на политиката, според мен принизяват писателството и глупашки превъзнасят политиката. Не, не казвам, че трябва да им се забранява да имат политически възгледи или да правят изявления по политически въпроси. Просто трябва да нарекат тази част от своите творби журналистика. Онзи автор, който смята, че романът е най-ефективната форма на участие в политиката, обикновено е слаб писател, слаб журналист и слаб политик.

Дю Кан е следял внимателно политиката, а Флобер — нередовно. Кое предпочитате? Първото. Ала кой от двамата е по-голям писател? Вторият. А какви са били политическите им възгледи? Дю Кан се е превърнал в летаргичен мелиорист; Флобер си е останал „широк либерал“. Това изненадва ли ви? Но дори Флобер да се беше нарекъл „летаргичен мелиорист“, пак ще кажа същото: каква странна суета проявява настоящето, като очаква миналото да му се подмазва. Обръщаме се към някой колос от предишните векове и започваме да се питаме: Наш човек ли е бил? Свестен ли е бил? Каква липса на самочувствие показва това: настоящето иска хем да покровителства миналото, като го нагажда към собствените си политически позиции, хем очаква от него похвали, потупване по гърба и поощрение все така да я кара. Ако това разбирате под „недостатъчен интерес“ към политиката от страна на мосю Флобер, то боя се, че клиентът ми трябва да се признае за виновен.

 

 

5. Бил е против Комуната.

Ами част от отговора ми се съдържа в онова, което вече казах. Но трябва да се има предвид и още нещо, един голям недостатък в характера на клиента ми: той е против унищожаването на хората едни от други. Не одобрява човешкото изтребление, а вие, ако щете, го наречете гнусливост. Трябва да кажа, че самият той никога не е убил никого; нещо повече, не се е и опитал дори. В бъдеще обещава да се поправи.

 

 

6. Не е проявявал патриотизъм.

Позволете ми да се изсмея. Ха-ха! Аз пък мислех, че в днешно време не се гледа с добро око на патриотизма. Мислех, че всички ние бихме изменили по-скоро на страната си, отколкото на приятелите си. Не е ли вярно? Пак ли се преобърнаха нещата? За кой ли път! В такъв случай какво трябва да кажа? На 22 септември 1870 г. Флобер си е купил револвер; в очакване на пруското нашествие е обучавал в стрелба дрипльовците от Кроасе; изпращал ги е да патрулират нощем; заръчал им да го застрелят, ако самият се опита да дезертира. До идването на прусаците не е имало много смислени неща, които да върши, освен да се грижи за възрастната си майка. Може би е трябвало да се яви на военномедицинска комисия, но дали са щели възторжено да одобрят за доброволец един четирийсет и осем годишен епилептик и сифилитик без никакъв военен опит, ако не се брои ловуването му в пустинята…

 

 

7. Изтребвал е дивеч в пустинята.

О, боже господи. Nolo contendere.^[1] Освен това не съм приключил по въпроса за патриотизма. Мога ли накратко да ви изясня природата на романиста? Коя е най-лесната, най-удобната позиция за един романист? Да възхвалява обществото, в което живее: да се любува на бицепсите му, да аплодира напредъка му, да се шегува добронамерено с глупостта му. „Точно толкова съм французин, колкото и китаец“, заявява Флобер. Но той и в Пекин да беше роден, нямаше да е по-истински китаец: несъмнено щеше да разочарова и тамошните патриоти. Най-великият патриотизъм се състои в това да не мълчиш, когато в страната ти се ширят безчестие, глупост, пороци. Писателят трябва да съчувства еднакво на всички, но по природа да е изгнаник: само тогава може да съзира ясно нещата. Флобер винаги е заставал на страната на малцинствата, на страната на „бедуина, еретика, философа, отшелника, Поета“. През 1867 г. четирийсет и трима цигани разположили катуна си на Алеята на кралицата в Руан и събудили омразата на гражданите. Но Флобер много им се зарадвал и им раздал пари. Сигурно ви се иска да го погалите по главата за тоя жест. Ако е знаел, че ще си спечели одобрението на бъдещето, сигурно е щял да си задържи парите.

 

 

8. Не се е потопил в живота.

„Можеш да опишеш виното, жените и славата при условие че не си пияница, влюбен, съпруг или войник. Ако се потопиш в живота, не го виждаш ясно: или много страдаш, или много се опияняваш от него.“ Това не е признаване на вина, а възражение, че обвинението е неправилно формулирано. Какво имате предвид под „живота“? Политиката ли? Този въпрос вече го обсъдихме. Или може би емоционалният живот? Чрез семейството, приятелите и любовниците си Гюстав е опознал всички мъки по пътя към Голгота. Имате предвид женитба? Странно обвинение, макар да не е ново за него. Създава ли бракът по-ценни романи от ергенството? Многодетните писатели по-добри ли са от бездетните? Бих искал да видя статистиката ви.

Най-подходящият живот за писателя е онзи, който му дава възможност да напише най-хубавите си книги. Убедени ли сме, че нашата преценка по въпроса е по-точна от неговата? Флобер не е бил тъй встрани от живота както мнозина други: в сравнение с него Хенри Джеймс е бил направо монах. Флобер може и да е искал да живее в кула от слонова кост…

8. а. Искал е да живее в кула от слонова кост.

… но не е могъл. „Винаги съм се опитвал да живея в кула от слонова кост, но един прилив от лайна оплисква стените й и има опасност да я срути.“

Трябва да се отбележат три неща. Първо, писателят избира сам, доколкото може, дали ще се потопи в живота, или не. Въпреки славата си на отшелник Флобер не е бил с ясна позиция по този въпрос. „Създал ли е някога пиян човек гуляйджийска песен?“ Знаел е, че не. От друга страна, и заклетият трезвеник не е създал такава. Може би най-ясно се е изразил, като е казал, че писателят трябва да нагазва в живота както в морето, само че най-много до пъпа.

Второ, когато читателите критикуват живота на писателите — защо не е направил еди-какво си; защо не е протестирал в пресата; защо не е участвал по-дейно в живота? — не задават ли те всъщност един по-прост и суетен въпрос: защо не прилича повече на нас? Но ако един писател прилича много на читател, той ще си е читател, а не писател. Няма нищо сложно.

Трето, доколко обвинението засяга книгите му? Вероятно изказаното съжаление, че не се е потопил в живота, не се свежда до филантропична грижа за самия него: ако тоя човек имаше жена и деца, нямаше да се дразни от всичко. Ако се беше захванал с политика или сериозна работа или беше директор на своя стар лицей, нямаше да е така вглъбен в себе си. Едва ли става дума за това. Вероятно смятате, че в книгите му има недостатъци, които са можели да се поправят чрез промяна в живота му. Ако е така, мисля, че е време да ги споменете. Аз лично не смятам, че например описанието на провинциалните нрави в „Мадам Бовари“ има дефекти, които щяха да бъдат отстранени, ако авторът всяка вечер си беше пил виното в компанията на някоя нормандска пастирка, страдаща от подагра.

 

 

9. Бил е песимист.

Аха! Започвам да ви разбирам. Бихте искали книгите му да са малко по-бодри, малко по-… как да го кажем… жизнеутвърждаващи. Каква странна представа за литературата имате! Да не би да сте правили докторат в Букурещ? Не знаех, че трябва да защитаваме писателите, задето са песимисти. Това е нещо ново, отказвам да го направя. Флобер е казал: „Изкуството не се прави с добри намерения.“ А също и: „Читателите искат творби, които подхранват илюзиите им.“

 

 

10. Не проповядва висши добродетели.

Сега вече изплюхте камъчето. Значи така ще преценяваме нашите писатели — по техните „висши добродетели“. Ами добре, май ще трябва и аз да налея малко вода във вашата воденица, в съдилищата това е практика. Да погледнем всички процеси срещу нецензурни творби: от „Мадам Бовари“ до „Любовникът на лейди Чатърли“. В тях винаги има някакъв елемент на игра, на подмилкване от страна на защитата. Някои могат да го нарекат тактическо лицемерие. (Еротична ли е тази книга? Не, милорд, твърдим, че ще има отблъскващо, а не притегателно въздействие върху читателя. Поощрява ли тя прелюбодеянието? Не, милорд, вижте как клетата грешница, която се отдава на разгулни удоволствия, в крайна сметка бива наказана. Критикува ли тази книга брака? Не, милорд, тя описва един порочен и безнадежден брачен съюз, та читателите да си вземат поука, че семейството им ще е щастливо само ако спазват християнското благонравие. Вулгарна ли е тази книга? Не, милорд, авторът я смята за целомъдрена.) Това, естествено, е една сполучлива юридическа аргументация, но понякога ми става малко мъчно, че нито един от онези адвокати, защитаващи истинска литературна творба, не е изградил пледоарията си върху най-обикновено предизвикателство. (Еротична ли е тази книга? Страшно се надяваме, че е такава, милорд. Поощрява ли прелюбодеянието, развенчава ли брака? Налучкахте, милорд, моят клиент цели именно това. Вулгарна ли е тя? Но, за бога, милорд, този факт направо избожда очите! Или казано другояче: моят клиент смята, че повечето от ценностите на обществото, в което живее, са гнилоч, и се надява, че книгата му ще подтикне към разврат, мастурбация, изневери и замерване на свещениците с камъни, а също така в нея се намеква — нека си го кажем, след като сме удостоени за малко с вниманието ви, — че продажните съдии трябва да се провесват за ушите. Защитата се оттегля.)

И тъй, накратко: Флобер ви учи да гледате истината право в лицето и да не си затваряте очите за последствията й; учи ви, както и Монтен, „да спите на възглавницата на съмнението“; учи ви да разчленявате реалността на съставните й части, за да разберете, че Природата винаги е смесица от жанрове; учи ви да използвате езика с най-точните му значения; а също и да не търсите в една книга само морални и социални лекове — литературата не е фармакопея; учи ви, че най-важното в живота са Истината, Красотата, Чувството и Стилът. А ако се вгледате в личния му живот, ще намерите пример за храброст, стоицизъм, приятелство; ще разберете значението на интелигентността, скептицизма и остроумието; нелепостта на евтиния патриотизъм; доброто качество да можеш да останеш сам в своето собствено пространство; омразата към лицемерието; недоверието в доктринерството; необходимостта от ясни думи. Така ли според вас трябва да бъдат представяни писателите? (На мене лично ми е все едно.) Това стига ли? Засега толкова, защото май поставям клиента си в неловко положение.

 

 

11. Бил е садист.

Хубава работа! Моят клиент беше нежна душа. Дайте ми за пример едно-единствено садистично или просто жестоко деяние в целия му живот. Ще ви разкажа най-нелюбезната му постъпка, която ми е известна: на някаква вечеринка без видима причина се държал грубиянски с една жена. Когато го попитали защо, отговорил: „Защото може да поиска да влезе в кабинета ми.“ Поне доколкото ми е известно, това е най-ужасната постъпка на клиента ми. Освен ако броите инцидента в Турция, когато пожелал да спи с някаква проститутка, макар да бил болен от сифилис. Признавам, че е било малко нечестно. Но това не му се е удало: момичето се съобразявало с елементарните предпазни мерки в своята професия, поискало да го прегледа и понеже той отказал, набързо го отпратило.

Разбира се, че е чел маркиз Дьо Сад. Та кой ерудиран френски писател не го е чел? Чувам, че и сега е на мода сред парижките интелектуалци. Клиентът ми е споделил с братята Гонкур, че Сад е „забавна глупост“. Вярно, че си е пазел няколко ужасяващи реликви; обичал е да разказва страшни истории; в по-ранните му творби има зловещи пасажи. Но вие заявявате, че имал въображението на Сад? Озадачен съм. Уточнявате, че „Саламбо“ съдържа сцени на смайваща жестокост. Отговорът ми е: мислите ли, че не са съществували? Смятате ли, че древността е била само рози, музика на лютни и каци мед, запечатани с меча лой?

 

 

11. а. В книгите му има много убити животни.

Той не е Уолт Дисни, така си е. Съгласен съм, че е проявявал интерес към жестокостта. И въобще към всичко е проявявал интерес. Освен Сад за него е съществувал и Нерон. Но чуйте как се произнася за тях: „Тези чудовища ми изясняват историята.“ Трябва да добавя, че по това време е само на седемнайсет години. И още нещо да ви цитирам: „Милея за победените, но и победителите обичам.“ Както вече споменах, той се стреми да бъде колкото французин, толкова и китаец. В Легхорн става земетресение: Флобер не се просълзява от съчувствие. Съжалява жертвите толкова, колкото и онези, които векове по-рано са издъхнали от изнемога, докато са робували на някой тиранин. Изумени ли сте? Това се нарича историческо въображение и означава не само да бъдеш гражданин на света, но и на всички времена. То е същото, за което Флобер казва „да бъдеш брат на всяка жива твар, от жирафа и крокодила до човека“. Нарича се „да бъдеш писател“.

 

 

12. Отнасял се е зверски с жените.

Жените са го обичали. На него му е било приятно в компанията им; на тях също; бил е галантен, склонен към флиртове. Спал е с тях. Но просто не ги е пожелал за съпруги. Това престъпно ли е? Може би язвителното му отношение към секса се определя донякъде от времето и средата му; но тогава кой от деветнайсети век не подлежи на бичуване? Поне е отстоявал честността в сексуалната връзка: затова и е предпочитал проститутките пред гризетките. С тази честност си е навлякъл повече неприятности, отколкото ако е бил лицемер — вземете за пример случая с Луиз Коле. Изричането на истината е звучало като безсърдечие. Но тази жена е била напаст божия, нали така? (Нека сам да си отговоря на въпроса. Според мен е била голяма досадница, звучи като такава. Макар че изслушваме само едната страна — Гюстав. Може би някой трябва да напише нейното мнение. Ами да, защо да не се възстанови нейната версия. Бих се заел с това. Да, най-сериозно.)

Смея да кажа, че много от вашите обвинения могат да бъдат обобщени под един наслов: Нямаше да ни хареса, ако ни познаваше. Поради което може би щеше да се признае за виновен, дори само за да види изражението на лицата ви.

 

 

13. Вярвал е в Красотата.

Май нещо ми се е запушило ухото. Сигурно от ушна кал. Почакайте да си затисна носа, че да го продухам.

 

 

14. Бил е маниак по отношение на стила.

Врели-некипели! Продължавате ли да смятате, че романът, подобно на Галия, се дели на три части — Идея, Форма и Стил? Ако е така, значи едва прохождате в прозата. Искате някакви основни правила за писане? Чудесно. Формата не е балтон, наметнат върху голото тяло на мисълта (какво остаряло сравнение, старо дори по Флоберово време); тя е самата плът на мисълта. Да си представяте Идея без Форма е все едно да си представяте Форма без Идея. В изкуството всичко зависи от претворяването: разказът за една въшка може да е толкова прекрасен, колкото и разказът за Александър Велики. Трябва да пишете, ръководени от чувствата си, и ако тези чувства са искрени, останалото ще си дойде от само себе си. Когато стихът е хубав, той не принадлежи към никаква школа. Един ред проза може да бъде завършен и непроменим като стих. Ако се окаже, че пишеш добре, обвиняват те, че нямаш идеи.

Всички тези максими принадлежат на Флобер, с изключение на една, която е на Буйе.

 

 

15. Не е вярвал, че Изкуството има социално предназначение.

Да, не е вярвал. Това е досадно. „Ти всяваш отчаяние — писала му Жорж Санд, — а аз нося упование.“ На което Флобер отвърнал: „Не мога да променя очите си.“ Творбата на изкуството е пирамида, която стои безполезна насред пустинята: чакали опикават фундамента й, а буржоата се катерят към върха й; да се доразвие сравнението. Искате изкуството да е лечебно средство? Тогава извикайте ЛИНЕЙКАТА „ЖОРЖ САНД“. Искате изкуството да казва истината? Извикайте ЛИНЕЙКАТА „ГЮСТАВ ФЛОБЕР“; но да не се изненадате, ако на идване ви премаже крака. Чуйте Одън: „Нищо не се е случило благодарение на поезията.“ Не си въобразявайте, че изкуството е предназначено да създава вдъхновение и самочувствие. Изкуството не е brassière^[2].

Поне не с английското значение на тази дума. Но не забравяйте, че на френски brassière означава спасителна жилетка.