Глен Купър
Библиотекарите (4)

3.

Човешкото тяло се състои от около 100 трилиона клетки. А ето че заради някакви си няколкостотин милиона от тях Уил Пайпър се намираше на крачка от смъртта.

През плътната мъгла на болестта чуваше гласове, някои успокояващи и познати, други не. Чуждите гласове изричаха сурови, странни думи — тропонин, креатинкиназа тест, предна низходяща коронарна артерия, ЯМР, допамин, кислородна сатурация, интубация, кардиомиопластия.

Времето сякаш не съществуваше. По-късно щеше да сравнява възприятията си с топящите се часовници на Салвадор Дали. Секунда. Ден. Месец. Всички бяха едно и също. Усещаше най-вече дискомфорта от тръбата за дишане в носа си и тя се превърна в неговото възмездие.

Като млад агент от ФБР и звезда в извратения свят на серийните убийци, той преследваше целта си с изгаряща страст и агресия, винаги във вреда на онази, която споделяше леглото и живота му по онова време. Сега врагът беше тази тръба. Не беше сигурен защо са я затъкнали в гърлото му. Рационалните мисли за нея се запиляха нанякъде благодарение на успокоителните, с които го бяха натъпкали, за да не му позволят да я измъкне. И за всеки случай, ако случайно дойде на себе си между дозите, бяха завързали китките му за перилата на леглото. Като в някакъв кошмар.

Един ден мъглата се разсея и Уил постепенно започна да си дава сметка къде е. Бяха го поставили в полулегнало положение. Гърлото му гореше, но вече не чувстваше твърдата пластмаса в ноздрите си! Посегна с ръка, очаквайки да усети съпротивлението на ремъците, но пръстите му достигнаха свободно до лицето и затърсиха липсващата тръба.

Погледна наляво, после надясно. Намираше се в помещение със стъклени стени и приглушено осветление. Недалеч тихо работеха машини. В ръката му имаше система. Посегна надолу, нещо го дразнеше в чатала. Напипа катетър. Дръпна го и му се прииска да не го беше правил. Когато извика, тялото му рязко се надигна и възглавницата се смъкна надолу.

Влезе симпатична медицинска сестра.

— Здравейте, господин Пайпър. Аз съм Джийн. Добре дошли в света на живите.

Тя приближи и нагласи възглавницата на мястото й. Гърдите й почти докоснаха лицето му. Светът на живите звучи добре, помисли си той. Само че имаше нужда от уточнения.

— Къде съм?

— В Маями. Това е Институтът по кардиология.

— Мразя Маями.

Тя се разсмя.

— Това гърло ще ме убие — изхриптя той.

— Ще ви дам нещо облекчаващо. Извадихме тръбата в два часа. Сега е шест сутринта.

Той посочи към чатала си.

— Можете ли да махнете и това?

— Скоро ще дойде и неговият ред.

В главата му се оформи по-важен въпрос.

— Какво се е случило с мен?

— Получихте инфаркт. При това масивен.

— Откога съм тук?

— От пет седмици. Прекарахте една седмица в Панама Сити, преди да ви преместят при нас.

— Господи.

Дойде флеботомист да му вземе кръв. Лаборантката му се усмихна и убоде възпалената му синьо-черна ръка.

Сестрата му смени системата.

— Уведомихме съпругата ви, че сме ви махнали тръбата. Скоро ще пристигне. Доктор Розенберг ще мине на визитация след около час. Тя ще ви разкаже какво се е случило.

— Тя?

— Да, тя.

— Май съм заобиколен от жени.

Това не прозвуча като оплакване.

Косата на д-р Розенберг беше свирепо прибрана назад. Бе абсолютно делова и определено не спадаше към жените, които инстинктивно привличаха Уил, но в този случай той имаше предостатъчно време за нея.

Тя му обясни какво се бе случило. Разкъсана плака високо горе в предната низходяща артерия, която поради слабия поток кръв в другите съдове оставила голяма част от лявата камера, основния изпомпващ мускул, слаба и безполезна. Сърцето му пострадало тежко.

В миналото възможностите му се свеждали до механична помпа — машинка, която щеше да го остави в болницата завинаги вързан към батерии, или до трансплантация на сърце с всички произтичащи от нея рискове.

— Майната му на миналото — изхриптя Уил и мъчително засмука ябълков сок през сламка. — Как стоят нещата сега?

— За щастие настъпи революция в терапията след инфаркт на миокарда — отвърна Розенберг. — Дадохме ви „Миостем“, наскоро одобрен от Федералната служба за лекарствата и храните препарат от стволови клетки. Инжектирах ви ги направо в поразените области чрез катетър. Справят се великолепно. Все едно да засадиш оголена поляна. Още имате няколко голи петна, но би трябвало да се възстановите напълно.

— Значи ще бъда както си бях?

— Случайно да сте маратонец?

— Не и в този живот.

— В такъв случай всичко ще бъде както преди.

— И сексът ли?

— Пациентите обикновено задават този въпрос, но не и през първата минута — развеселено отвърна тя. — Сексуалната активност няма да представлява проблем.

„Щом ще мога да ловя риба и после да чукам, значи всичко е наред“, помисли си Уил.

Поне до девети февруари.

 

 

Когато Нанси пристигна, Уил седеше изправен, със сресана коса и измити зъби. Инстинктивно се ухили по онзи глуповат начин, по който се усмихваше винаги, когато е оплескал нещата.

А тя просто стоеше до леглото му и плачеше.

— Здрасти, дечко — каза й той.

Изглеждаше толкова малка и крехка. „Отслабнала е, помисли си той. — Горкото хлапе. Ама че гадости й причинявам.“

Когато Нанси беше по-млада, стресът я караше да пълнее. Сега беше обратното. През първите години на брака им той си позволяваше малки забележки, които първо я депресираха, а после я накараха да мине на диета. Но когато тя стигна средата на трийсетте и започна сериозно да се катери по стълбицата на ФБР, нещо се промени. Може би заради напрежението от отговорната работа, товара на брака с тип като него или заради усилените упражнения всяка сутрин, но тялото й стана стройно и стегнато. Уил нямаше основания за оплакване.

Разликата им беше почти двайсет години. Тя все още бе сравнително млада жена; той пък влизаше в капризните си години, както сам се изразяваше. Смяташе се за прекалено предвидим, докато за него Нанси бе променлива като вятър. Понякога избухваше като бомба, настоятелна и адски самоуверена, друг път се държеше като пале, жадуващо за внимание и изтерзано от съмнения. Понякога горчиво се оплакваше, че й се налага да живее във Вашингтон, и то като самотен родител, с което го караше да се чувства долнопробен егоист, друг път заявяваше, че й е дошло до гуша от бюрокрацията в столицата и страшно й се иска да си обере крушите и да се премести във Флорида.

А сега и това.

— Аз не… — така и не успя да завърши изречението.

— Ела тук — каза той.

Перилата на леглото бяха свалени. Тя се наведе и го целуна, като измокри бузата му със сълзите си. Той я прегърна със свободната си ръка, онази без системата. Опита се да я притисне към себе си, но беше слаб като котенце.

— Съжалявам — рече.

Тя се изправи.

— За какво?

— За това, че съм ти трън в задника.

— Откога започна да се извиняваш за това?

— Май е нещо ново.

— Няма да продължи дълго. Господи, Уил, мислехме си, че ще те изгубим.

— Аз съм ОХ, забрави ли?

— Знаеш какво имам предвид. Като Марк Шакълтън.

Марк Шакълтън, онзи с пощенските картички, който действаше с чувство за безнаказаност, защото знаеше, че е ОХ. Застрелян в главата от агентите на Зона 51 преди 15 години. Още беше жив. Като зеленчук — в кома.

— Много изстрада заради мен. Радвам се, че не свърших като Шакълтън. Сутринта се видях с доктор Заври-й-го-в-задника. Каза, че ме лекували по някакъв нов начин.

— Доктор Розенберг. Освен ако не я смяташ за някаква досадна тъпачка заради това, че се държи официално.

Той се усмихна.

— Виждаш ли, пак спорим. Също като преди.

— Липсваше ми.

Той кимна и я засипа с въпроси:

— Как я караш? Къде си отседнала? Къде е Филип?

— Опитвам се да държа всичко под контрол, особено Филип. Той отново тръгна на училище, в момента е в къщата на Анди. Родителите на Анди са страхотни. Аз пък съм отседнала в един хотел наблизо.

— И си в отпуск.

— Такъв беше планът, но отиде по дяволите. Имаме доста работа. Координирам нещата оттук през отдела в Маями. Сутринта се обадих на Филип да му кажа новината. Ще пристигне следобед с Лора и Грег.

— Лора добре ли е?

— На два пъти идва тук. Беше се поболяла от безпокойство.

— А Ник?

— И той е добре. Ходи на училище.

Нанси стисна зъби. Уил добре познаваше това изражение.

— Какво има? — попита той.

— Не искам да започвам с неприятни неща точно в такъв момент, но преди Филип да е дошъл, искам да ти кажа, че беше доста объркан.

Уил зачака подробностите.

— Става въпрос за обстоятелствата около инфаркта. Парамедиците те открили с две млади жени на моторницата на Бен Патерсън.

Уил трескаво затършува в паметта си, не откри нищо и предположи най-лошото.

— Господи. Аз…

— Не ми се извинявай, Уил. Не искам това. Просто искам да бъдеш по-деликатен към чувствата на Филип. Емоциите направо го раздират напоследък.

Уил се надигна за още една прегръдка.

— Кълна се, Нанси, че докато сме на тази земя, ще бъда по-добър.

Донесоха му малка торта с една-единствена свещичка с батерия — истинските бяха забранени в богатото на кислород интензивно отделение.

Сестрите нагласиха Уил в собствените му, вече доста широки дрехи и го настаниха в количка, за да може да посреща по-удобно посетители. Остана си свързан към системи и монитори и му беше нужна тръбичка за кислород в ноздрите, но за изненада на всички, които бяха станали свидетели на комата му, изглеждаше почти наред.

Макар че гласът му бе дрезгав, устните — напукани и намазани с вазелин, а цветът на кожата му бе придобил жълтеникав оттенък, в очите му се виждаха старите искри, а ъгълчетата на устата му бяха повдигнати в характерната му усмивка на самоирония.

Лекарите ограничиха свиждането до двайсет минути. Нанси, Грег и Лора се суетяха малко непохватно около него, а Филип се спотайваше на прага.

Лора така и не бе успяла да порасне и си оставаше все същият волен дух. Беше дете на цветята от новия век, обличаше се в дълги памучни рокли, макар в разпуснатата й коса да се виждаха сиви кичури. Беше писателка с постоянни почитателки, които споделяха начина й на мислене и си падаха по историите й за смахната любов, раздели и промени. Това, че е дъщеря на Уил Пайпър, не бе навредило на кариерата й; някои от почитателите й прелистваха книгите й като свещени писания, търсейки скрити намеци за истината за 2027 г. — тема, която й беше от любимите.

Синът й Ник беше единственото й дете, с няколко месеца по-голям от Филип. Това, че синът и внукът на Уил бяха връстници, винаги бе източник на известно напрежение в семейството. Лора изобщо не спестяваше мнението си, че Ник е изтеглил късата сламка и е бил лишен от всеотдайното внимание на дядо си. Въпреки това Уил искрено харесваше хлапето и го намираше за по-приемливо другарче за риболов от сина си при редките посещения на Ник във Флорида. Срещите им обаче оредяха, след като внукът му постъпи в интерната в Ню Хемпшър.

Зетят му, Грег Дейвис, си бе все така сериозен и по време на свиждането двамата мъже размениха само една задължителна прегръдка и няколко думи. Предубеждението беше до голяма степен едностранно — Уил никога не си беше падал особено по него, но и определено не можеше да се каже, че не го понася. Щом Грег беше добър за дъщеря му, това беше достатъчно.

Трудностите се криеха в хроничното разочарование на Грег и убеждението му, че кариерата му би могла да разцъфне, ако Уил му беше помогнал мъничко повече.

Самият Уил винаги бе отхвърлял категорично тази идея. Нима не му беше осигурил най-голямата сензация на века през 2011 г., когато Грег беше все още младши репортер във „Вашингтон Поуст“? Нима Грег не се прочу моментално като журналиста, който пръв съобщи за съществуването на Библиотеката на Вектис в Зона 51? Нима не беше спечелил „Пулицър“? Уил ли беше виновен, че плановете на Грег да напише книгата на книгите за Библиотеката бяха попарени от Върховния съд, който нареди на вестника да сложи край на публикациите, да върне изпиратстваното копие на американската база данни на правителството и да спазва споразумението за неразпространение на информация? Уил ли беше виновен, че издателите буквално се биеха за правата върху неговата книга за случая „Апокалипсис“?

Грег беше напуснал „Вашингтон Поуст“ малко след решението на Върховния съд и за известно време се бе възползвал от журналистическата си слава, за да работи в „Ню Йорк Таймс“, а после в поредица списания и предприемчиви издателства. Никое от тези начинания не се оказа особено доходно. Последният му проект беше серия интернет издания, занимаващи се с имигрантските общности в Америка. Двамата с Лора сега живееха в Бруклин и се издържаха най-вече от нейните романи.

Уил реши, че тортата е прекалено трудна за преглъщане, и изяде само глазурата.

— Най-вкусното нещо, което съм опитвал някога — обяви той.

— Като се прибереш у дома, ще ти давам торта всеки ден — обеща Нанси.

— Татко, казаха ли ти още колко ще те държат тук? — попита Лора.

— Не, но докторката твърди, че ако лекарството продължава да действа така добре, възстановяването ще бъде бързо. Ако зависеше от мен, бих се махнал още днес.

— Не зависи от теб — строго отсече Нанси.

Уил реши да смени темата.

— Успяваш ли да пишеш? — попита той дъщеря си.

— Напоследък бях малко разсеяна.

— А ти, Грег? Как върви бизнесът ти?

Грег бе докарал четвъртитото си тяло и изсечено лице в средната възраст, но бе изгубили буйната гъста коса някъде по пътя. Темето му сега бе голо и набраздено като географска карта. Въпросът като че ли го съживи.

— Заети сме. Адски заети покрай онова нещо на Нанси. Извънредни издания, какво ли не още.

Нанси го изгледа остро.

— Какво нещо? — попита Уил.

— Нищо — отвърна тя и хвърли мръснишки поглед на Грег. — Ще ти кажа по-късно. Сега не му е времето за подобни приказки.

Обикновено Уил не би оставил подобен аргумент просто така — щеше да гони отговора като хрътка, докато не се добере до него. Но сега беше твърде слаб и замаян за подобна реакция. Остави кокала да падне от устата му.

Извика сина си. Момчето направи няколко крачки в стаята.

— Разбрах, че си се преместил при Анди.

Филип кимна.

— Как я карате? Помагате ли в къщата, или просто пърдите нагоре-надолу?

— Бива — начумерено отвърна момчето.

Уил подсмръкна и преглътна сълзите си.

— Съжалявам, че те накарах да преживееш всичко това.

— Няма нищо. Мога ли да сляза долу, за да ползвам нетпена си?

— Няма ли да разкажеш на баща си за наградата? — попита го Нанси.

— Не — отвърна хлапето, докато отстъпваше. — Ти му кажи.

— Филип? — повика Уил след него, но той вече беше изчезнал. — Каква награда?

— В училище им дали за домашно да напишат какво означава за тях девети февруари двайсет и седма. Всички есета участвали в национален конкурс. Филип спечели първото място.

— А стига бе!

— Има го онлайн, татко. Навсякъде — рече Лора.

— И аз го публикувах в моя сайт — добави Грег.

Нанси извади копие от чантата си.

— Ще ти го оставя на нощната масичка — каза тя. — Прочети го, след като си тръгнем. И ти участваш.

— Така ли? — попита Уил и този път се разхълца неудържимо.