Мишел Джафи
Целуни и предскажи (6)

6

— Горе — каза Очилатият смотаняк. — Ръцете, имам предвид.

Миранда вдигна ръце, защото така се тресяха, че тя се боеше да не я застреля по погрешка.

— Ти коя си и какво правиш тук? — попита той с глас, разтреперан почти колкото ръцете й.

— Аз само исках да Я съзра — отвърна тя. Надяваше се да е уцелила подходящия тон.

Той присви очи.

— Как разбра, че тя е тук?

— Градинаря ми каза, но не знаех къде Я държат, и затова се покатерих на онова дърво да погледна.

— Ти от кой филиал си?

Знае си, че ще свърши със сълзи. Ами сега, умнице?

Миранда вдигна вежда и повтори:

— А ти от кой филиал си?

И додаде за всеки случай:

— Щях да запомня момче като теб, ако съм те виждала преди.

Подейства! Тя видя как той преглътна трудно и Адамовата му ябълка подскочи нагоре-надолу. Никога повече нямаше да се усъмни в съветите от „Как да хванеш — и да целунеш! — своето момче“.

— И аз щях да те запомня — каза той.

Тя го порази с доза Обаятелна усмивка и видя как Адамовата ябълка пак се размърда.

— Ако ти подам ръка, ще ме застреляш ли? — попита тя.

Той изхихика и свали автомата.

— Не. — И додаде, като продължаваше да хихика. — Аз съм Крейг.

— Здрасти, Крейг, аз съм Миранда — усмихна му се тя, а после го катурна по гръб и го нокаутира с едно-единствено безшумно движение.

Взря се, шокирана, в ръката си. Определено това не го беше правила досега. И беше много яко.

Ако ще се правиш на идиот и ще рискуваш всичко, поне свърши това, заради което си дошла. Вместо да зяпаш типа, когото нокаутира!

Наведе се и прошепна в ухото му:

— Извинявай. Като се прибереш, изпий три аспирина за главата, и ще ти олекне.

После тръгна покрай къщата — крепост.

Сигурно имаше отворен прозорец, защото чу гласове — мъжът, който преди малко бе навън, попита някого:

— Удобно ли ти е?

А Сиби му отговори:

— Не, този диван не ми харесва. Не мога да повярвам, че това е най-хубавата стая в къщата. Много е бабешка.

Брей!

Миранда проследи гласа на Сиби и се намери на един от фасадните остъклени прозорци — надничаше през една пролука в тъмносините завеси във всекидневна стая. Там имаше един издължен диван, кресло и масичка за кафе. Сиби седеше в креслото с профил към Миранда и чиния бисквити пред себе си. Изглеждаше чудесно.

Мъжът беше приседнал на кушетката и се усмихваше на Сиби. Той каза:

— Е, къде трябва да те оставим?

Сиби взе най-горната бисквитка и я изяде.

— После ще ви кажа.

Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Искам да знам, за да планирам маршрута. Предпазливостта никога не е излишна.

— О, богове, докато тръгнем има цели часове! Искам да погледам телевизия.

Миранда чу как сърцето на мъжа заби по-бързо, а ръката му се сви, но той продължи да говори с ведър тон:

— Разбира се.

И додаде:

— Веднага щом ми кажеш къде ще те водим.

Сиби му се нацупи.

— Ти да не си глух? После ще ви кажа, казах!

— В твой интерес е да го кажеш на мен. Иначе се боя, че ще бъда принуден да доведа някой друг. Някой малко по… твърд.

— Добре. Но докато чакам, може ли да погледам телевизия, моля? Кажи ми, че имате кабелна. О, богове, ако нямате Ем Ти Ви, много ще се ядосам.

Изражението на мъжа беше такова, сякаш му се искаше да чупи и троши. Той рязко се обърна към вратата. Миранда чу, че по коридора към стаята идват стъпки, придружени от познатия сърдечен ча-ча ритъм. Две секунди по-късно заместник сержант Кейлъб Рейнълдс се втурна през вратата.

Видя ли? Сиби не е в опасност. Полицията дойде. Бягай оттука.

— Защо се забави толкова? — попита заместник-шериф Рейнълдс.

— Тя не иска да говори.

— Убеден съм, че ще размисли. — Сърдечният му ритъм се ускори.

Сиби го погледна.

— Ти кой си?

— Градинаря — отвърна Кейлъб.

Това никак, ама никак не беше хубаво, реши Миранда.

— Поляната пред къщата никак не ми се хареса — каза му Сиби.

— Аз съм по-друг Градинар. Това е прякор. Така ме наричат, защото…

— Всъщност, ни най-малко не ме интересува. Не знам какво си намислил, Земеделецо…

— Градинаря — поправи я той и малко почервеня.

— … но ако ти трябва да знаеш откъде трябва да ме вземе Надзирателят, трябва да ме запазиш жива, нали? Така, че не става да ме плашиш със смърт.

— Не, не със смърт. С болка. — Той се обърна към мъжа. — Иди ми донеси инструментите, Байрън.

Щом мъжът излезе от стаята, Сиби каза:

— Нищо няма да ви кажа.

Заместник-шериф Рейнълдс заобиколи и се наведе над креслото и с гръб към прозореца.

— Слушай ме… — каза той и изведнъж ударите на сърцето му се забавиха.

Миранда се засили, строши стъклото с крака, скочи вътре и го повали в безсъзнание със страничен ритник във врата, преди той да успее да се обърне. Наведе се, прошепна „Извинявай“ в ухото му, за наказание реши да не му казва за аспирините, сграбчи Сиби, изтърча до колата и даде газ.