Мишел Джафи
Целуни и предскажи (10)

10

Идеално се получи. Почти. Шестима гардове бяха преградили изходите и още четирима стояха на вратата и проверяваха всички излизащи. Общо десет. Всичките до един, в бронирано облекло и с маски, обясняваха търпеливо, че са получили бомбена заплаха и е важно да ги евакуират възможно най-бързо. Никой не питаше защо са въоръжени с автомати, които използваха, за да изблъскват тълпата.

Никой, освен доктор Троуп, който отиде при единия и му каза:

— Млади човече, умолявам ви да не докосвате с оръжието си моите ученици. — Отвлече вниманието му точно толкова време, колкото бе необходимо тълпата, да погълне Миранда и Сиби.

Първите двама щурмоваци ги поведоха и останаха само двама, когато Ариел се провикна:

— Доктор Троуп? Доктор Троуп? Вижте, ето я, Миранда Кис! Казах ви, че се е намъкнала на бала без покана! Ето я там, в средата! Длъжен сте да…

Четирима мъже с автомати внезапно се врътнаха и се врязаха в ученическата тълпа. Миранда прошепна на Сиби:

— Долу!

Двете потънаха под повърхността на тълпата и изпълзяха обратно към залата.

Чу как зад нея доктор Троуп пита:

— Къде е тя? Къде отиде? Няма да оставя моя ученичка вътре!

А щурмовакът отговори:

— Моля ви, господине, трябва да се евакуирате. Ще я намерим, уверявам ви.

Миранда реши, че ако се измъкне жива от това, ще започне да се държи по-любезно с доктор Троуп. Ако.

Тя издърпа Сиби до Олд Фейтфул и изкомандва:

— Пъхай се вътре веднага.

— Защо не в Белия дом? Защо точно във вулкана?

— Част от Белия дом може да ми потрябва. Скрий се, моля те. Няма да могат да те забележат дори и ако имат очила за нощно виждане.

— Ами ти? Ти си в бяло.

— В тон съм с украсата.

— Ей, ама много те бива в планирането! Откъде си се научила да…

Миранда се чудеше за същото. Как така щом чу призива, някаква част от ума й започна да измерва разстоянието до изходите, да се оглежда за оръжия, да следи вратата. Олекна й, когато сетивата й се включиха на макс — това означаваше, че някои нейни способности й съдействат. Но дали имаше силата да се пребори с десет въоръжени мъже? Досега беше преборвала най-много трима наведнъж, и те не размахваха автомати. Трябваше да разчита повече на тактика, отколкото на директния удар.

— Дай ми ботите си — нареди тя на Сиби.

— За какво ти са?

— За да се отърва от част от конкуренцията и да се измъкнем оттук.

— Ама аз си ги обичам!

— Дай ми ги. И една гумена гривна също.

Миранда заложи капана, а после притаи дъх, когато един от гардовете се приближи. Чу го как казва по уоки-токито:

— Югозападната колона. Намерих едната. — Видя как панделките се раздвижиха, когато той ги разбута с приклада.

И го чу да казва:

— Ама какво…

И тогава изстреля по него захарния нос на Джордж Вашингтон с прашката, която си беше направила от гумената гривна на Сиби и една вилица. Всичките й тренировки в стрелба по мишена не бяха напразни — уцели го точно, той се катурна напред, пльосна се по очи и се удари точно колкото да бъде замаян и да кротува, докато тя връзваше ръцете и краката му с панделки от колоната.

— Много извинявай — каза тя, преобърна го и му запуши устата с парче месно руло. После се усмихна: — А, Крейг, здрасти. Днес май не ти е ден. Дано главата вече не те боли толкова. Какво? Боли те? Ще ти мине. Като те развържат, намажи си китките и глезените със загряващ мехлем. Чао.

Тъкмо награби ботите, които беше сложила за примамка в подножието на колоната, и чу как друг щурмовак тича отляво към нея. Метна едната от обувките по него като фризби, чу едно порядъчно силно „фрас“ и онзи също се строполи.

Двама елиминирани, остават осем.

Тъкмо когато се извиняваше на ударения с обувката, който беше изпаднал в несвяст — хубаво беше човек да знае, че високите до глезена боти все пак стават за нещо — когато по уоки-токито на колана му се чу:

— Леон, Градинаря се обажда. Къде си? Посочи местоположението си. Приемам!

Миранда вдиша апарата и каза в микрофона:

— Заместник-шериф, мислех, че името ви е Кейлъб Рейнълдс. Защо ви викат Градинар? Или Земеделеца, както ви нарича приятелката ми.

Пращене. А после гласът на заместник-шерифа Рейнълдс заговори от уоки-токито:

— Миранда, ти ли си? Къде си? Миранда?

— Точно тук — прошепна тя в ухото му. Беше се промъкнала зад гърба му, и когато той се обърна, обхвана врата му и опря в гърлото му острия ток на обувката.

— С какво заплашваш да ме намушкаш? — попита той.

— Ще ти кажа само, че много ще боли и вероятно ще получиш тежко възпаление, ако не ми кажеш колко хора са тук и какво възнамеряват да правят.

— Тук вътре са десет души, още петима са завардили изходите отвън. Но аз съм на ваша страна.

— О, нима, Градинарю? В къщата не ми изглеждаше така.

— Ти не ме остави да поговоря с момичето.

— Ще трябва да се постараеш повече. Аз не съм играчка, не можеш да си играеш с мен.

— Имаш ли представа какво представлява тя?

— Какво представлява ли? Не.

Сърцебиенето му се ускори.

— Тя е истински пророк от плът и кръв. Сибилата от Куме. Една от десетимата, за които се предполага, че им е известно цялото бъдеще на света и могат да го контролират.

— Уха! А аз си мислех, че е просто досадна четиринайсетгодишна хлапачка с пощурели хормони.

— Сибилата действа, като се вселява в различни тела. Или поне така си мислят онези, с които работя. Перковци. Преструват се, че искат да я закрилят, за да не бъдат използвани пророчествата й от безскрупулни типове, но всъщност мисля, че си падат по изнудването. Чух един от тях да казва, че могат да поискат осемцифрен откуп за нея. — Докато говореше, пулсът му спадна.

— Моя задача беше да разбера откъде трябва да я вземат, за да изпратят там някого с някоя нейна дрънкулка като знак, че тя е при нас и да накараме Надзирателя да плати.

На Миранда думата дрънкулка никак не й се хареса.

— Но ти нямаше да го направиш?

— Те използваха тая религия като прикритие за алчността си. Отвратително. Аз съм решен да ги спра, и тогава ти… — той изпадна в раздразнителност, сърцебиенето му отново се учести — … ти цъфваш точно по средата и оплескваш работата.

Миранда усещаше, че е много ядосан.

— Как да ги спреш?

— Аз трябваше да науча откъде ще я вземат от самата нея, ясно? Когато ти нахлу, аз щях да й кажа какво да каже, място, което бях избрал заедно с работната група, и когато хаховците отидат там, полицията да ги прибере. А аз междувременно да откарам сибилата жива и здрава на истинското рандеву. Обаче цъфваш ти и издънваш работата. Цели месеци полицейски труд отиде в канавката. — Сърцето му отново биеше бавно и равномерно.

Миранда го пусна.

— Много извинявай.

Той се обърна, но щом видя с какво е облечена, сърдитото му изражение премина в лека усмивка.

— Добре изглеждаш. — Умълча се, а после продължи. — Знаеш ли, все още можем да спасим положението. Да имаш втори подобен костюм?

— Втора униформа ли? Имам. Само че не е същата на цвят, само в синьо е.

— Няма значение, стига да е подобна. Ако двете сте облечени като близначки, ще успеем да ги подмамим, че ти си сибилата и да те използваме за примамка, докато я измъкнем на сигурно място.

И той бързо обясни останалата част от плана си.

— Най-добре да сложим и перуките и маските — предложи Миранда. — За пълна маскировка.

— Точно така, идеално. Върви на входа за служители, през който се вмъкна тук. Външната врата е завардена, но отляво има врата, която никой не пази. Води към един офис. Аз ще се оправя с онези и после ще дойда да…

Той млъкна, вдигна пистолета си и стреля зад гърба й. Миранда се обърна и видя, че е застрелял един от гардовете.

— Видя ни заедно — обясни той. — Не можех да оставя някой от тези копелета да те хване или да каже на останалите. Аз ще им отвлека вниманието и ще ги задържа горе. Ти накарай сибилата да се преоблече и ме изчакай в офиса.

Тя вече се беше запътила нататък, но се спря и го попита:

— Ти как ни намери?

Пулсът му се забави.

— Пуснах издирване за колата ти.

— Трябваше да се досетя. — И Миранда продължи, а той предаде по радиоуредбата:

— Един убит. Един убит.

Когато Миранда се върна при Сиби, тя беше обезумяла.

— Какво стана? Да не те простреляха?

— Не, намерих кой да ни откара оттук.

— Как?

Миранда й обясни, докато двете се преобличаха, а после притичаха покрай стената към офиса на директора. Докато тичаха, тя чу как заместник-шериф Рейнълдс крещи заповеди на гардовете и ги разпраща по другите краища на залата. По някое време нареди:

— Не, не палете лампите, това ще им даде предимство!

После чу и болезнен стон, като че събарят някого в несвяст. Впечатли се.

Стигнаха до офиса на директора, без да се сблъскат с никого. Сиби седна зад бюрото, Миранда крачеше напред-назад в такт с тиктакането на големия часовник върху камината на директора, вземаше разни предмети и ги оставяше — кристална купа, кутия с писалки, и ги претегляше на ръка. Семейна снимка на мъж, жена, две момченца и куче, седнали на някакъв кей на фона на залез. Бяха нахлупили шапка на кучето — Истински пълноправен член на семейството.

Една ръка затули снимката.

— Ало, Миранда? Питах те нещо!

Миранда остави снимката.

— Извинявай, какво беше?

— Откъде знаеш, че не се лъжеш в него?

— Просто знам. Довери ми се.

— Но ако грешиш…

— Не греша.

Часовникът тиктакаше. Миранда крачеше напред-назад.

— Мразя този часовник — каза Сиби.

Тик-так. Крачка. Сиби:

— Не съм сигурна, че ще се справя.

Миранда се спря и я погледна.

— Ще се справиш, разбира се.

— Аз не съм храбра като теб.

— Моля? Момичето, което успя да накара… колко станаха? Двайсет и три?

— Двайсет и четири.

— Двайсет и четири момчета да го целунат? Каква храброст! — Миранда се поколеба. — Ти знаеш ли аз с колко момчета съм се целувала?

— С колко?

— С трима.

Сиби зяпна насреща й, после избухна в смях.

— Богове, нищо чудно, че толкова се стягаш! Дано всичко сега мине добре, защото иначе ще си изживяла един тъжен, тъжен живот.

— Благодаря.