Даун Кук
Мадисън Ейвъри и мрачният жътвар (4)

4

Неспокойна, седях на покрива, върху тъмните камъни, блещукащи в нощния мрак, и се опитвах да си подредя мислите. Не бях жива, но не бях и съвсем мъртва. Както подозирах, внимателният разпит на татко, който продължи цял ден, потвърди, че той, не само, няма представа, че съм била мъртва в болницата, но дори и не помни катастрофата. Мислеше, че съм зарязала Джош, след като съм разбрала, че ме е поканил от жал, после Сет и Барнабас са ме докарали до вкъщи и цяла нощ съм се цупила и съм гледала телевизия, облечена с костюма.

Никак не беше доволен, че съм съсипала взетия под наем тоалет. Аз пък никак не бях доволна, че извади цената му от полагащите ми се джобни пари, но нямаше да се оплаквам. Татко като че се изненада, че така кротко приех наказанието, и ми каза, че съм пораснала. Де да знаеше…

Цял ден внимателно наблюдавах татко, докато разопаковах багажа си и го подреждах по шкафове и рафтове. Личеше си, че той знае, че нещо не е наред, макар и да не можеше да каже какво е. Почти не ме изпускаше от очи и толкова често се качваше да ми носи разни неща за хапване и безалкохолно, че накрая ми идеше да се разкрещя. Неведнъж го улових да ме наблюдава с уплашено изражение и щом забелязваше, че го гледам, го прикриваше. На вечеря водихме непринуден разговор над свинските пържоли. След като двайсетина минути ги чоплих с вилицата, аз се извиних с умората си от бала предната вечер.

Да, то си трябваше да съм уморена, обаче не бях. Не, беше два часът след полунощ, и ето ме тука на покрива — хвърлям камъчета и се правя на заспала, докато светът се върти в хладния мрак. Може би вече нямах нужда от сън.

Прегърбих се, взех още едно парченце дзифт от керемидите и замерих с него комина. То издрънча в металния капак и рикошира в мрака. Изправих се върху плоския покрив и дръпнах джинсите си на мястото им.

Леко напрежение пропълзя в тялото ми — тръгна с леки бодежи от пръстите им и плъзна по мен като назъбена светкавица. Усещането, че някой ме следи, избухна, завъртях се и ахнах, когато Барнабас падна от приведеното над покрива дърво.

— Ей! — извиках с разтуптяно сърце, щом той се приземи като котка. — Да беше ме предупредил!

Той се изправи в разсейвания от лунни лъчи мрак с ръце на хълбоците. Излъчваше леко сияние, съвсем видимо, също като отвращението му.

— Ако бях черен жътвар, вече да си мъртва.

— Ами че нали вече съм си мъртва? — Замерих го с камъче. То прелетя над рамото му, а той дори и не помръдна. — Какво искаш? — нацупих се.

Вместо отговор той вдигна тесните си рамене и погледна на изток.

— Искам да знам какво не си казала на Рон.

— Моля?

Той стоеше неподвижно като скала, кръстосал ръце на гърдите си, и ме гледаше.

— Сет ти каза нещо в онази кола. Само тогава ти не беше пред погледа ми. Искам да знам какво е. Може би от това зависи дали ще лъжеш и ще се правиш на жива, или ще те откарат в черния двор. — Той се размърда рязко и сърдито. — Няма да се проваля пак, не и заради теб! Ти си била важна за Сет още преди да открадне камъка. Затова е дошъл да те вземе от моргата. Искам да знам защо.

Погледнах камъка, блестящ на лунната светлина, после — стъпалата си. От особения наклон на покрива ме боляха глезените.

— Той каза, че името ми твърде често се споменавало сред човешките дела и щял да ми убие душата.

Барнабас дойде и седна на доста голямо разстояние от мен.

— Приключил е с това. Сега вече си мъртва и не представляваш заплаха. Защо се е върнал да те вземе?

Беше се поотпуснал и това ми вдъхна увереност. Погледнах го — стори ми се, че очите му сребреят от лунната светлина.

— Нали няма да ме издадеш? — Исках да му се доверя. Имах нужда да поговоря с някого, а не можех да се обадя на някой стар приятел и да му се изплача, че съм умряла, колкото и забавно щеше да е.

Барнабас се поколеба.

— Не, но може да се опитам да те убедя сама да ми го кажеш.

Това можех да го понеса. Вдъхнах бавно.

— Той каза, че отнемането на жалкия ми животец бил неговият пропуск към по-висша инстанция. И се върна, за да докаже, че ме е… убил.

Чаках да реагира, но той остана безучастен. Най-сетне не издържах, вдигнах глава и го погледнах в очите. Барнабас ме гледаше, сякаш се опитваше да схване какво означава това, но явно не стигна до отговор, и каза бавно:

— Мисля, че засега не бива да го казваш на никого. Той сигурно го е казал просто ей така. Забрави го. Заеми се да се учиш как да се вписваш сред другите.

— Да, бе — изкисках се саркастично. — Ново училище, това е такъв купон!

— Да се вписваш сред живите, искам да кажа.

— А… — Добре, де, щях да се уча да се вписвам не в ново училище, ами сред живите. Яко. Сетих се за катастрофалната вечеря с баща ми и прехапах устна. — Барнабас, а трябва ли да ям?

— Разбира се. Ако ти се яде. Аз не ям. Или поне не ям много — произнесе той почти мечтателно. — Но ако си като мен, никога няма да огладняваш.

Прибрах късата си коса зад ухото.

— Ами да спя?

Той се усмихна.

— Можеш да пробваш. Аз не успявам, освен ако не полудявам от скука.

Взех парченце дзифт от покрива и пак го метнах по комина.

— Как така няма нужда да ям?

Барнабас се обърна към мен.

— Този твой камък излъчва енергия и ти я поемаш. Къпеш се в нея. Пази се от врачки, ще те сметнат за обсебена от зъл дух.

— Ммм — смънках. Чудех се дали не можех да получа полезни сведения за това какво всъщност става в някоя църква, но там бъркаха за мрачните жътвари, значи сигурно не знаеха толкова, колкото си мислят.

Въздъхнах, там, в тъмното, на покрива, със седящия до мен бял жътвар — моят ангел хранител._„Добре се подреди, Мадисън“_ — помислих си, и се зачудих дали животът ми — или по-скоро смъртта ми — може да се прецака още повече. Бавно опипах камъка, който ме поддържаше донякъде жива и се зачудих какво ли ще правя сега. Ще ходя на училище. Ще си уча уроците.

Ще общувам с татко. Ще се опитам да разбера коя съм и с какво ще се занимавам. Всъщност, промяната не беше кой знае каква, освен дето не се налагаше да ям и да спя. Значи, нещо по-страшно и от черен жътвар ме издирва. Освен това си имах ангел хранител. А животът очевидно продължава, макар и аз вече да не съм активна част от него.

Барнабас ме изненада — изправи се внезапно и аз го погледнах изотдолу, очертан в целия си ръст на фона на звездите.

— Да вървим — той ми протегна ръка. — Тази вечер нямам какво да правя и ми е скучно. Ти нали не си кресла?

„Кресла?“ — беше първата ми мисъл. А втората — „Къде ще ходим?“. Но от устата ми излезе само тъпото:

— Не мога, наказана съм. Не мога да стъпна извън къщата, освен когато съм на училище, чак докато изплатя костюма.

Но аз се усмихнах, хванах ръката му и той ми помогна да стана. Щом Рон беше успял да накара татко да забрави за смъртта ми, можех да се обзаложа, че Барнабас може да ме прикрие, ако се измъкна за час-два.

— Е, за наказанието никак не мога да ти помогна — каза той. — Но там, където отиваме, няма да ти се налага да стъпваш никъде.

— А? — хлъцнах аз и се вцепених, когато той застана зад мен. Стърчеше над мен заради наклона.

— Ей! — викнах, когато ме обгърна с ръка. Но протестите ми утихнаха, защото се стъписах, когато сива сянка ни обгърна изведнъж. Бяха истински, миришеха като пухената възглавница на майка ми, и аз ахнах, когато ме прихвана по-здраво, стъпалата ми се откъснаха от покрива, който остана далече долу.

— А стига бе! — възкликнах, а светът се ширна под нас, сребристочерен на лунната светлина. — Ти имаш криле?

Барнабас се засмя, стомахът ми рязко се сви и ние се заиздигахме нагоре.

Може би… може би в края на краищата нямаше да е толкова зле.