Даун Кук
Мадисън Ейвъри и мрачният жътвар (3)

3

— Татко! — Стоях на отворената входна врата с разтуптяно сърце и се ослушвах как тишината се просмуква в чистата и подредена къща, каквато я държеше баща ми. Зад мен една косачка тракаше монотонно под ранното слънце. Златната мараня нахлуваше вътре и блещукаше по дъсчения под и перилата на водещото към горния етаж стълбище. Бях тичала чак дотук на токчета, с онази отвратителна рокля. Хората ме зяпаха, а като усетих, че ни най-малко не съм уморена, това ме подплаши. Пулсът ми беше учестен от страх, не от физическо усилие.

— Татко?

Влязох, очите ми се бяха насълзили от чувства, когато от горния етаж се чу невярващия, разтреперан глас на татко:

— Мадисън?

Хукнах нагоре по стълбите, като вземах по две стъпала наведнъж, спъвах се в полата и драпах нагоре, чак до последното стъпало. Със стегнато гърло спрях пред вратата на стаята ми. Татко седеше на пода сред отворените кашони с багажа ми, които така и не бях разопаковала. Изглеждаше остарял, лицето му беше изпито от мъка. Не можех да се помръдна. Не знаех какво да правя.

Той се взираше в мен с широко разтворени очи, сякаш изобщо не бях там.

— Ти така и не си разопакова багажа — прошепна той.

Гореща сълза се стече по брадичката ми — беше дошла отникъде. Като го видях такъв, осъзнах, че наистина съм му нужна, за да му напомням за хубавите неща. На никого досега не съм била нужна.

— Извинявай… Извинявай, татко… — произнесох едва, докато стоях там, безпомощна.

Той въздъхна и излезе от своя унес. Лицето му грейна от радост. Той се изправи рязко.

— Жива ли си? — Прошепна и аз ахнах, когато той прекрачи трите крачки, които ни деляха, и ме притисна в толкова силна прегръдка, че щеше да ме смачка. — Казаха, че си починала. Жива ли си?

— Добре съм — изхълцах на гърдите му и ме обля такова облекчение, че чак ме заболя. Той миришеше на лабораторията, в която работеше, на масло и мастило. Никога не бях усещала по-хубава миризма. Не можех да спра сълзите ми. Бях мъртва… мисля. Имах амулет, но не знаех дали ще успея да се закрепя и този страх подхранваше моята безпомощност. — Добре съм — успях да произнеса между риданията — но стана грешка.

Засмян, той ме оттласна назад, за да види лицето ми. Сълзи блестяха в очите му и той се усмихваше така, сякаш усмивката никога нямаше да слезе от лицето му.

— Бях в болницата — каза той. — Видях те.

Споменът за болката трепна в очите му и той ме погали по косата с трепереща ръка, сякаш за да се увери, че съм истинска.

— Но ти си добре. Опитах да се обадя на майка ти. Тя ще ме помисли за луд. По-луд от обикновено. Не можех да й оставя съобщение, че си претърпяла катастрофа, и затворих. Но ти всъщност си добре, нали?

Гърлото ми беше свито. Подсмръкнах шумно. Нямаше да се откажа от амулета си. Никога.

— Съжалявам, татко — изплаках аз. — Не биваше да тръгвам с онзи тип. Изобщо не биваше. Съжалявам. Много съжалявам.

— Шшшт. — Той отново ме прегърна и ме залюля, но аз се разплаках още по-силно. — Всичко е наред. Ти си добре — зауспокоява ме той, като ме галеше по косата. Но така и не разбра, че всъщност съм мъртва.

Изведнъж дъхът му секна и внезапна мисъл го накара да спре. Той ме избута на една ръка разстояние и студът, който се изля в мен, когато той ме огледа отгоре до долу, секна сълзите ми с тихо подсмърчане.

— Ти наистина си добре — каза той с почуда. — Без драскотина!

Усмихнах се нервно и едната му ръка ме пусна.

— Татко, трябва да ти кажа нещо. Аз…

Откъм вратата се чу тих шум. Погледът на татко се стрелна над рамото ми, обърнах се и видях Барнабас, застанал неловко до един нисък мъж в свободен екип като онези, с които практикуват бойни изкуства. Развяваше се и изобщо не беше функционален. Мъжът беше слаб и напет, с остри черти и много тъмна кожа. Очите му бяха тъмнокафяви и с много бръчки в ъгълчетата. Косата му също издаваше, че е стар — гъстите къдрици бяха побелели по слепоочията.

— Извинете — каза татко и ме дръпна да застана до него. — Вие ли докарахте дъщеря ми? Благодаря.

Гримасата на Барнабас не ми харесваше и аз едва се удържах да не се скрия зад татко. Той продължаваше да ме прегръща и не исках да се помръдна. Ужас. Мисля, че Барнабас беше довел шефа си. Исках да остана. По дяволите, не искам да съм мъртва. Не е честно!

Мургавият мъж се нажали.

— Не — каза той. Произнесе думата безупречно, много приятно. — Тя е успяла съвсем сама. Господ знае как.

Избърсах уплашено очи.

— Не са ме докарали — казах аз, пристъпвайки нервно от крак на крак. — Не ги познавам. Момчето съм го виждала — додадох — но не и стария.

Но татко се усмихна неутрално — опитваше се да нареди мозайката.

— От болницата ли сте? — После лицето му се вкамени. — Кой е отговорен за това, че ми съобщиха за смъртта на дъщеря ми? Нечия глава ще се търколи заради това.

Барнабас се сви, а шефът му се съгласи намусено.

— По-верни думи не са произнасяни, господине. — Погледът му обходи стаята ми, розовите стени, белите мебели и отворените кашони, които така и си останаха недоразопаковани, и най-сетне кацна върху мен. Зачудих се какви ли изводи си е направил. След като моят живот секна така рязко, аз приличах на стаята си — всичко беше тук, но нищо не беше излязло от кашоните. И сега всичко щеше да бъде облепено и набутано в някой шкаф, и всички хубави неща нито някой щеше да ги види, нито да ги оцени. Не съм приключила още.

Вцепених се, когато мъжът влезе в стаята ми с усмирително вдигната ръка.

— Трябва да поговорим, дете — каза той, и аз замръзнах.

О, господи. Той искаше да тръгна с него.

Притиснах амулета към себе си, а татко ме прегърна още по-силно. Той забеляза колко уплашено гледам, и най-сетне разбра, че нещо не е наред. Размърда се и застана между мен и двамата на вратата.

— Мадисън, извикай полиция — каза той и аз посегнах към телефона на нощната масичка. Него го бях разопаковала.

— Само един момент, моля — каза старият.

Погледнах го — махаше с ръка като лош актьор в научнофантастичен филм. Жуженето в отворената слушалка замлъкна, а навън косачката спря да бръмчи. Шокирана, се взрях в телефона, после и в татко, застанал между мен и двамата мъже. Той не помръдваше.

Коленете ми сякаш се бяха втечнили. Върнах слушалката на вилката и погледнах татко. Като че беше добре. Освен дето не помръдваше.

Старият въздъхна и аз рязко извъртях очи към него. „Син на мъртво пале!“. — Помислих си, премръзнала и уплашена. Нямаше да тръгна оттук без бой.

— Остави го — казах с разтреперан глас — или аз ще… Ще…

Устните на Барнабас се извиха, а мъжът вдигна вежди. Очите му бяха сивкавосини. Можех да се закълна, че преди бяха кафяви.

— Ще направиш какво? — каза той и застана разкрачен на килима със скръстени на гърдите ръце.

Погледнах неподвижния си татко.

— Ще се разпищя, например — заплаших.

— Давай, никой няма да те чуе. Ще е само шумолене, толкова бързо, че никой няма да го чуе.

Вдъхнах дълбоко, за да пробвам, и той поклати глава. Въздухът изригна от мен и аз заотстъпвах назад, когато той влезе в стаята. Но той не ме нападна — дръпна белия ми стол от тоалетката и седна, като нагласи дребничкото си тяло под ъгъл, отпусна лакът върху нея и подпря чело с длан, сякаш беше уморен. Беше странна картина на фона на уредбата и разните момичешки работи.

— Защо нищо не е лесно? — промърмори той, докато опипваше керамичните ми зебри. — Това някаква шега ли е? — произнесе той на висок глас към тавана. — Смееш ли се? Хубаво се веселиш с тая история, а?

Погледнах вратата и Барнабас поклати глава предупредително. Добре, оставаше прозорецът — макар че с тази рокля можех да се убия, ако падна. Ама чакайте, аз така и така бях вече мъртва.

— Татко добре ли е? — попитах и се осмелих да докосна лакътя му.

Барнабас кимна, а старецът отново ме погледна. Набърчил чело, като че вземаше решение, той протегна ръка. Втренчих се в нея, но не посегнах да се ръкувам.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той твърдо. — Мадисън, нали? Всички ми казват Рон.

Гледах го. Той бавно отпусна ръка. Очите му пак станаха кафяви.

— Барнабас ми разказа какво си направила — продължи той. — Може ли да го видя?

Изненадана, аз се размърдах нервно и пръстите ми се откъснаха от лакътя на татко. Леле… зловещо си беше. Сякаш целият свят беше спрял да се върти, но аз бях ходещ мъртвец и сигурно замръзналият ми татко беше дреболия.

— Кое да видите?

— Камъкът — отвърна Рон и намекът за нетърпение в гласа му ме опари като огън.

Той го искаше. Искаше го, а само той ме крепеше жива. Или не съвсем мъртва.

— Няма да ви го покажа — казах, и се уверих в стойността му, щом Рон доби тревожно изражение, а ръката ми пропълзя и се сключи около гладката повърхност на камъка.

— Мадисън, аз само искам да го погледна! — запридумва ме той и се изправи.

— Ти го искаш! — възкликнах аз с разтуптяно сърце. — Той е единственото, което ме поддържа веществена! Вие сбъркахте. Аз не трябваше да умирам! Вие сте виновни!

— Да, но ти си мъртва — каза Рон и аз хлъцнах, когато той пак ми подаде ръка. — Само дай да го разгледам.

— Няма да ви го дам! — креснах, и в очите на Рон заискри страх.

— Мадисън, недей! Не го казвай! — извика той и посегна към мен.

Излязох извън съмнителната закрила на баща си, стиснала камъка.

— Той е мой! — изкрещях и гърбът ми се удари в стената.

Рон се спря на място. По старческото му лице съвсем ясно се изписа смут. Светът като че отново доби равновесие.

— О, Мадисън — въздъхна той. — Наистина не биваше.

Не разбирах защо той спря и продължавах да го гледам, а после се вцепених, защото някаква тръпка ме разтресе. Леденостуден спазъм скова дланта ми с амулета, плъзна по цялото ми тяло и ме вцепени. Беше като електрошок. Чух как пулсът ми кънти в мен и отеква в кожата ми, а после ме изпълни и аз се почувствах почти… пълноценна. Миг по-късно ме заля горещина, за да уравновеси студа, и после… всичко приключи.

Въздухът ми изскочи и аз замръзнах неподвижно, залепила гръб за стената. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, а аз гледах Рон. Изглеждаше нещастен, мълчалив и потиснат, в одеждите си. Страх ме беше да помръдна. Но усещането за амулета в ръката ми беше съвсем различно. Искрици от това усещане още се стрелкаха от него. Не можех да устоя, разтворих длан да го погледна и зяпнах от изумление. Той не беше същият.

— Вижте — казах тъпо. — Променил се е.

Прегърбен, Рон се свлече на стола, мърморейки под носа си. Шокирана, аз изпуснах медальона и той увисна на верижката си. Когато го свалих от врата на черния жътвар, той беше най-обикновен сив речен камък. Сега беше съвсем черен, като парченце от нищото, увиснало на верижката. Черният му обков бе добил сребрист блясък, привличаше светлината и я разпръскваше из стаята. Ужас. Може да съм го счупила. Но беше красив — как можеше да е счупен?

— Не изглеждаше така, като го взех — продължих, и тогава забелязах колко жално ме гледа Рон, и изстинах. Зад него Барнабас ме гледаше ужасено — лицето му беше пребледняло, а очите — широко отворени.

— Точно така — потвърди тъжно Рон. — Имахме някаква надежда да завършим всичко благополучно, но ти го обяви за свой. Но неее, сега той е твой. — Той ме погледна в очите, и погледът му бе изпълнен с жлъчно омерзение. — Да ти е честит.

Ръката ми бавно се отпусна и аз се размърдах нервно. Амулетът беше мой. Той каза, че е мой.

— Но камъкът беше на черен жътвар — поясни Барнабас и страхът в гласа му ме сепна. — Онова нещо не беше жътвар, но притежаваше камък на жътвар. Тя е черен жътвар!

Отворих уста.

— Ей, я чакайте малко!

— Тя е черен жътвар! — Извика Барнабас и зяпнах, когато той извади от ризата си къс кинжал, същият като този на Сет, а после скочи между мен и Рон.

— Барнабас! — изрева Рон, стисна го за китките и го бутна към вратата. — Тя не е черен жътвар, идиот такъв! Дори и бял не е. Не може да бъде. Тя е човек, въпреки че е мъртва. Прибери това, да не го състаря толкова, че да ръждяса!

— Но камъкът е камък на черен жътвар — заекна той и тесните му рамене се прегърбиха. — Видях я как го взе!

— И чия е вината, че е знаела какво представлява той, а, Барни? — подигра му се той. Младежът се дръпна и клюмна глава, съвсем явно засрамен.

Сърцето ми думкаше, а аз стоях в ъгъла и стисках медальона толкова здраво, че пръстите ме боляха. Рон поглеждаше пренебрежително ту мен, ту него.

— Това вече не е камък на черен жътвар, а черният жътвар трябва да е достатъчно силен, че да остави веществено доказателство за съществуването му, или… — той вдигна ръка, за да попречи на Барнабас да се намеси — или да има достатъчно основателна причина да дойде за душата на някой убит. Тя притежава нещо по-могъщо от жътварски камък и те ще се върнат, за да го вземат. Не се и съмнявай.

Ох, супер. Направо върхът.

Барнабас като че успя да се стегне. Изглеждаше уплашен и разтревожен.

— Той каза, че не бил жътвар, но реших, че се опитва да ни забаламоса. Какъв е тогава, щом не е жътвар?

— Още не знам, но имам някои идеи.

Признанието на Рон за невежеството му беше по-лошо от всичко, което би могъл да каже. Поток от страх протече в мен, потръпнах и Рон въздъхна.

— Трябваше да бъда нащрек за това — измърмори той, а после обърна поглед към небето и изрева:

— Да беше ми напомнил любезно!

Гласът му отекна и още повече подчерта приглушената недействителност, обгърнала света. Спомних си, че тези двамата не са истински хора и погледнах татко, неподвижен като манекен. Нали нямаше да му причинят зло? За да прикрият грешката, която бяха допуснали с мен?

— Прахът при звездите отива — каза тихо Рон.

— Просто ще се приспособим по най-добрия начин.

Възрастният мъж се изправи с тежка въздишка. Щом се размърда, аз изскочих от ъгъла и застанах между него и татко. Рон погледна вдигнатата ми ръка, все едно бях коте, което се мъчи да отпъди куче, а то е спряло само защото това никак не го интересува.

— Няма да си тръгна оттук — заявих и застанах пред баща ми, все едно можех да направя нещо — а ти няма да докосваш татко. Имам камък. Веществена съм. Жива съм!

Рон ме погледна в очите.

— Имаш камък, но не знаеш как да го използваш. И не си жива. Тази заблуда, или преструвка, че си, не е хубаво нещо. Но тъй като виждам, че ти имаш камък, а те притежават тялото ти…

Стрелнах с поглед Барнабас и по притесненото му изражение разбрах, че е вярно.

— Сет? Той ли притежава тялото ми? — Изведнъж се уплаших. — Защо?

Рон посегна, и аз подскочих, когато той ме хвана за рамото. Ръката му беше топла и аз усещах подкрепата му — не, че според мен наистина можеше да ми помогне с нещо.

— За да ти попречи да минеш на другата страна и така да ни дадеш камъка за постоянно? — предположи той. Тъмните му очи бяха изпълнени с жалост. — Щом те притежават тялото, ти не можеш да мръднеш оттук. Камъкът, който ти взе, явно е важен. Той се промени, за да се приспособи към възможностите ти на смъртна. Малко камъни са способни на това. Обикновено, когато човек обяви камък за свой, той просто избухва и го разгражда на атоми.

Зяпнах, а Рон кимна мъдро.

— Да обявяваш за свое свръхестественото, когато ти не си такъв, е сигурен начин да разпръснеш душата си в прах.

Затворих уста и потиснах разтреслата ме тръпка.

— Ако камъкът е у нас — продължи Рон — те потенциално са в неизгодно положение. В момента той е в преддверието на ада, като тебе — монета, която се върти на ръба си.

Ръката му се отдръпна. Почувствах се още по-самотна и малка, въпреки че стърчах с цяла глава над него.

— Докато все още имаш телесна същност, те имат надежда да те намерят — каза той и погледна през прозореца ми почти неподвижния свят навън.

— Но Сет знае къде съм — казах объркано. Рон бавно се обърна.

— Физически да, но той напусна този свят доста рязко заедно с твоето тяло. Прекоси без камък, без да запамети къде точно се намираш във времето. Трудно ще е да те намерят пак. Особено ако не правиш нищо, с което да привличаш внимание към себе си.

Мис Анонимност. Е, това го мога. Да-а-а-а. Главата ме болеше, притисках едната ръка до тялото си с другата и се опитвах да проумея думите му.

— Ала той ще те намери. Ще те намери и ще вземе и тебе, и камъка. И тогава какво ще се случи? — Клатейки глава, той пак се обърна към прозореца и нахлуващата през него светлина го очерта в златно. — Те вършат страшни неща, без да се замислят, само за да продължат съществуването си.

Тялото ми е у Сет. Усетих как пребледнявам. Барнабас го забеляза и се прокашля, за да привлече вниманието на Рон. Погледът на стареца спря върху мен и той примигна, сякаш едва сега осъзнаваше какво е казал.

— Ама може и да греша — каза той, но никак не ми помогна с това. — Понякога го правя.

Пулсът ми се ускори и усетих, че ме обзема пристъп на паника. Преди катастрофата Сет беше казал, че аз съм пропускът му към по-висша инстанция. Той искаше не просто да умра.

Искаше мен. Не камъка, който откраднах от него. Мен. Отворих уста да кажа на Рон, но после се уплаших и размислих. Барнабас забеляза внезапно обзелия ме страх и се досети, че премълчавам нещо, но Рон вече прекосяваше с отсечени стъпки стаята ми и го пъдеше. Барнабас мълчаливо излезе в коридора, със затворена уста и наведена замислено глава, вероятно уплашен, че премълчаваното от мен ще го вкара в още по-голяма беда. В мен се процеждаше тревога. Нали те не си тръгваха?

— Единственото, което можем да направим сега, е да те опазим невредима, докато не открием как да те освободим от властта на камъка, без да унищожим душата ти.

— Но ти току-що каза, че не мога да умра — възразих. Къде беше тръгнал този? Сет щеше да се върне!

Рон се спря на прага. Барнабас стоеше зад него и тревогата, твърде голяма за неговите едва седемнайсет години, много му личеше.

— Не можеш да умреш, защото вече си мъртва — каза старецът. — Но има и по-лоши неща.

Супер, помислих си и пламнах, като си спомних танца със Сет, целувката му, усещането, когато носът му се счупи в коляното ми и с каква омраза ме погледна. Хубаво се нареди, Мадисън. Не само си изцапах реномето в новото училище, но успях да обидя и ангела на смъртта. Накарах го да ме впише на първо място в списъка на желанията си.

— Барнабас? — попита Рон и аз подскочих. Барнабас също явно беше изненадан.

— Господине?

— Честито, повишен си в ангел хранител.

Барнабас се вцепени, а после ме погледна с погнуса.

— Това не е повишение, а наказание!

— Вината частично е и твоя. — Гласът на Рон беше груб в сравнение с дяволитата усмивка, която ми пусна, но нея Барнабас не можеше да види. — Най-вероятно почти цялата. — Лицето му бе добило сериозен израз. — Оправяй се. И не си го изкарвай на нея.

— Но Луси… Това попадаше под нейна отговорност! — протестира той. Когато мрънкаше, съвсем приличаше на момченце.

— Мадисън е на седемнайсет — заяви Рон с безпрекословен тон. — А седемнайсетгодишните са твоя задача. Нищо работа. — Той се обърна с ръце на хълбоците. — В добавка към редовната служба като бял жътвар ще бъдеш и ангел хранител на Мадисън. Според мен можем да се оправим със случая за една година. — Погледът му се зарея. — По един или друг начин.

— Но, господине! — възкликна Барнабас и се удари в стената на коридора, когато Рон се промъкна покрай него и се устреми към стълбите. Аз го последвах. Не вярвах, че това се случва. Аз си имам ангел хранител?

— Господине, не мога! — заяви Барнабас и се почувствах нежелано бреме. — Не мога хем да си върша работата, хем да я пазя! Ако отида някъде много далече, те ще я вземат!

— Тогава я води с тебе на работа. — Рон мина няколко стъпала надолу. — Тя трябва да се научи да ползва това нещо. Научи я на нещо в свободното си време, което ти се намира в изобилие. А и няма нужда да я държиш жива. Просто поддържай въртенето на монетата й. И се опитай този път да се справиш по-добре! — изръмжа той.

Барнабас заломоти нещо, Рон се обърна и ми се усмихна притеснено.

— Мадисън — рече той на прощаване. — Носи медальона винаги със себе си. Той ще те предпазва донякъде. Ако го свалиш, черните крила ще те намерят, а черните жътвари винаги са наблизо до тях.

Черни крила. Пак това словосъчетание. Това име само по себе си извикваше в ума ми гаден образ.

— Черни крила? — попитах и от устата ми двете думи прозвучаха като мръсни.

Рон спря на стъпалото.

— Мръсни лешояди, остатъци от сътворението. Надушват погрешните смърти още преди да се случат и се опитват да отмъкнат някое парченце забравена душа. Не им позволявай да те докосват. Тъй като си мъртва, те те усещат, но с камъка ще си мислят, че си жътвар и няма да те закачат.

Главата ми закима. Бягай от черните крила. Запомних.

— Кронус! — примоли се Барнабас, щом Рон отново погледна надолу. — Моля те! Не ми причинявай това!

— Намери старата ми шапка и ги разправяй на нея — измърмори Рон, щом слезе на стълбищната площадка и тръгна към вратата. — Само за една година е.

И той прекрачи прага и излезе на слънце. Светлината го обля и той изчезна, не наведнъж, а се стопи в нея от краката нагоре. Слънчевите лъчи, които огряха къщата през вратата, като че заблещукаха, а после далечната косачка ревна.

Вдъхнах, а светът се завъртя отново с птичето чуруликане и музиката от някакво радио. Стоях стъписана до Барнабас.

— Как така за година? — прошепнах. — Само толкова ли ми остава?

Барнабас ме огледа от глава до пети, явно ядосан.

— Откъде да знам?

Откъм моята стая се чу стреснат глас:

— Мадисън? Ти ли си?

— Татко! — извиках и се блъснах в него, когато той излезе. Той ме прегърна щастливо и погледна усмихнато Барнабас.

— Ти сигурно си момчето, което снощи е докарало Мадисън вкъщи. Сет ли беше?

Моля?! — помислих си, шокирана. Та нали вече се беше срещал с Барнабас. А и как толкова бързо от разгневен закрилник се превърна в татко симпатяга? Ами катастрофата? Болницата? Смачканата кола? Моята смърт?

Барнабас запристъпва от крак на крак, явно от неудобство, и метна към зяпналата ми физиономия поглед, който ми заповядваше да млъкна.

— Не, господине. Аз съм Барнабас, приятели сме с Мадисън. Бях и снощи с нея, след като Джош си тръгна. Приятно ми е да се запознаем, господине. Наминах просто да питам дали на Мадисън й се прави нещо днес.

Татко изглеждаше горд от това, че съм успяла да си намеря приятел без негова помощ, но аз бях страшно объркана. Той се прокашля, сякаш се мъчеше да реши как да се държи с първото ми гадже, с което се е запознал, и пое протегнатата ръка на Барнабас. Стоях и гледах в почуда как те се ръкуват. Барнабас ме сръчка леко и аз се поотпуснах. Явно всичко беше изтрито от съзнанието на татко и на негово място бе вкаран фалшив спомен за спокойна вечер — мечтата на тийнейджъра за прикритие на макс. Сега ми оставаше само да разбера как го е направил Рон. За справки за в бъдеще.

— Ей, имате ли тука нещо за ядене? — попита Барнабас и се потърка по тила. — О, все едно не съм ял от години!

Като по магия татко мина в режим „родител веселяк“, забъбри за вафли и тръгна да слиза. Барнабас тръгна подире му и се поколеба, щом го хванах за лакътя и го дръпнах да спре.

— Значи легендата е, че Сет ме е докарал вкъщи и съм гледала цяла нощ телевизия? — Исках да разбера доколко сама мога да поправя щетите.

— И никога не съм падала от дигата? — додадох, след като той кимна. — Кой ще помни случилото се снощи? Ще го помни ли някой изобщо?

— Никой от живите — отвърна той. — Рон гледа да изпипва нещата. Явно много те харесва. — Погледът му се задържа върху камъка на шията ми.

— Или може би просто харесва новото ти красиво камъче.

Пак се изнервих, пуснах ризата му и Барнабас се затътри след татко, който от кухнята настояваше да разбере дали Барнабас може да остане за закуска. Пооправих си роклята, прокарах пръсти през разрошената си коса и бавно и внимателно заслизах подире му. Ама че смахната работа. Една година. Поне разполагах с една година. Може и да не бях жива, но, слава богу, нямаше и да умра съвсем. Ще се науча да използвам камъка, който взех, и ще си остана тук. Където ми е мястото. Тук, с татко.

Гледайте ме само.