Линкълн Чайлд
Игра до смърт (62)

62.

Намиращата се на триста метра над улиците на Манхатън зала се тресеше, безброй устройства надаваха вой, претоварени отвъд електромеханичния си капацитет, пръскащи искри и бълващи все по-тъмни и по-тъмни облаци дим. Дори от мястото, където се намираше Лаш — в сравнително спокойния център на кошерния разум — звукът и вибрациите бяха ужасяващи. Той се закашля. Потта се лееше свободно, ризата му беше подгизнала и залепнала за гърба му. Всичко се тресеше толкова силно, сякаш апартаментът се опитваше да се отскубне от опората си и да полети надолу. И докато гледаше лицата на другите — взиращата се напрегнато в древния компютър Тара, безнадеждния и потресен Силвър, Маукли, който бършеше челото си с носна кърпа, Лаш изпита чувството, че е едва ли не по-добре да чакат тук бавното приближаване на смъртта.

Другите също започнаха да се връщат. Пръв дойде Шелдрейк, който клатеше глава, за да покаже, че не е открил алтернативен път за бягство. След това се появиха Дорфман и Лоусън, които докладваха, че резервният генератор и кабелите му са недостъпни за каквато и да било атака. Накрая дойде Гилмър, целият в сажди и дишащ тежко; пръскачките на горните етажи на апартамента можеха да се настроят така, че да пръскат насам, но задачата щеше да отнеме час или повече, а водата не беше достатъчна да угаси десетките пожари, които вече започваха да се разгарят около тях.

— Цял час — процеди през зъби Шелдрейк. — Късметлии сме, ако разполагаме и с десет минути. Тук е най-малко петдесет градуса. Акумулаторните клетки могат да гръмнат всеки момент.

Жегата наистина бе станала толкова силна, а димът толкова гъст, че на Лаш му бе почти невъзможно да диша. С всяко поемане на въздух дробовете му сякаш се пълнеха с остри игли. Започна да му се вие свят, не можеше да се съсредоточи.

— Момент — каза Тара. Беше застанала пред командното табло на стария компютър. — Тези бутони са отбелязани с мнемонични символи на асемблер.

Отговор не последва и тя погледна през рамо към Силвър.

— Права ли съм?

Силвър се изкашля и кимна.

— За какво се използват?

— Най-вече за диагностика. Ако някоя програма не работи, можеш да минеш през инструкциите й последователно.

— Или да вкараш ръчно нови инструкции.

— Да. Те са анахронизъм, остатък от по-ранни модели.

— Но ще позволят достъп до регистрите, нали?

— Да.

— Значи можем да пуснем кратък набор инструкции.

Силвър поклати глава.

— Вече ви казах. Защитата на Лиза няма да приеме никакво ново програмиране. Всичко, въведено от четеца на перфокарти или от бутоните, ще вдигне тревога.

— Но аз нямам предвид въвеждане на нова програма.

Маукли се обърна и я погледна.

— Не е нужно да вкарваме нищо от периферията. Ще вкараме нови команди направо оттук. Пет… не, четири ще са достатъчни. Просто ще ги пуснем да се въртят отново и отново.

— За кои четири команди става дума? — попита Силвър.

— Вземане на съдържанието на даден адрес от паметта. Пускане на логически AND към съдържанието. Записване на новата стойност в адреса. И увеличаване на стойността на брояча.

Последва мълчание.

— Какви ги говори тя? — попита Шелдрейк.

— Говоря за достъп до компютърната памет по най-примитивния начин. Байт по байт. При това ръчно, от входния панел на самия компютър. — Тара погледна към Силвър. — Този компютър е осембитов, нали?

Силвър кимна.

— Тоест всеки адрес или байт в компютърната памет има осем бита. Нали така? Всеки бит може да има една от общо две стойности — нула или единица. Заедно осемте бинарни числа образуват една инструкция или дума на компютърен език. Говоря за зануляване на всички тези инструкции. Изтриване на компютъра. Премахване на инструкциите.

Шелдрейк се намръщи.

— Как може да се направи това?

— Не, тя е права — обади се техникът Дорфман. — С оператора AND може да се добави последователно нулев байт във всеки адрес на паметта. Подходът е почти елегантен.

Шелдрейк се обърна към Маукли.

— Разбирате ли за какво говорят?

— AND е логическа инструкция — продължи Дорфман. — Тя сравнява всеки бит със стойността, която вкарваш, и или оставя стойността на бита, или я обръща.

— Просто е — добави Тара. — Ако приложиш AND нула към съществуваща нула в паметта, стойността си остава същата. Но ако приложиш AND нула към съществуваща единица в паметта, тя става нула. Така с простата инструкция „AND нула“ мога да променя всеки адрес от паметта на нула.

— И така получаваш NOP — кимна Маукли.

— „Няма операция“. — Гласът на Дорфман затрепери от вълнение. — Именно. Паметта на компютъра остава с празни инструкции.

— Няма да се получи — каза Силвър.

— Защо? — попита Тара.

— Вече обясних. Съществуват десетки виртуални копия на тази машина, които работят на различни места в съзнанието на Лиза. Всички те се сравняват на всеки хиляда машинни цикъла. Ще засекат новото програмиране и ще игнорират оригиналния компютър.

— Точно това имам предвид — каза Тара и се закашля. — Няма да въвеждаме ново програмиране. Просто ще изтрием паметта на компютъра. Ръчно.

— И дума да не става — отсече Силвър.

Лаш се изненада от остротата на отговора. Дълго време — откакто Лиза замлъкна, а може би и преди това — Силвър се държеше като победен. Примирен. Но сега в гласа му имаше решимост, каквато Лаш не бе чувал от първия им сблъсък.

— Защо? — попита Тара.

Силвър се извърна.

— Можете ли да ми кажете със сигурност — подчертавам, със сигурност — че сте взели предвид точно тази възможност, когато сте създавали протоколите за сигурност? — настоя тя.

Силвър мълчаливо скръсти ръце на гърдите си.

— Нима няма шанс изтриването на първоначалната памет на Лиза да прекрати самоубийственото й поведение? Или най-малкото да доведе до срив на системата?

Въпросът отново увисна във въздуха. И сега за първи път Лаш различи открити пламъци, грозно оранжеви на фона на черния дим, да изскачат от един стенд с апаратура при отсрещната стена.

— Доктор Силвър — каза Маукли. — Не си ли заслужава да опитаме?

Силвър бавно се обърна. Сякаш беше изненадан, че Маукли задава подобен въпрос.

— По дяволите! — заяви Тара. — Щом не искате да ми помогнете, сама ще го направя.

— Можете ли да програмирате това нещо? — попита Лаш.

— Не зная. Старият асемблер не се е променил толкова много с появата на новите машини. Едно е сигурно, нямам намерение да стоя тук и да чакам смъртта. — И тя пристъпи към архаичния контролен панел.

— Не — каза Силвър.

Погледите на всички се обърнаха към него.

„Няма да й позволи да го направи — помисли си Лаш. — Няма да й позволи да спре Лиза.“ Гледаше като хипнотизиран как Силвър сякаш водеше някаква отчаяна вътрешна борба.

Без да му обръща внимание, Тара посегна към бутоните.

— Не! — извика Силвър.

Лаш инстинктивно пристъпи напред.

— Първо трябва да вземете предвид проверката по четност — каза Силвър.

— Моля? — попита Тара.

Силвър пое дълбоко дъх и се закашля силно.

— Този модел компютри имат уникална схема на адресиране. Инструкциите имат девет бита вместо обичайните осем. Ако не маскирате и бита на четността, няма да получите празната инструкция, която ви трябва.

Сърцето на Лаш подскочи. В края на краищата Силвър се включваше в играта. Щеше да помогне.

Силвър отиде при намиращия се наблизо телетип, включи го и вкара хартиената лента в пластмасовия водач на четеца. После застана зад туловището на компютъра. Действията му ставаха все по-решителни.

— Какво правите? — попита Тара.

Силвър коленичи зад кутията.

— Уверявам се, че компютърът ще отговори на ръчно въвеждане.

— Защо?

Главата му се показа над кутията.

— Ще имаме само една възможност. Ако не успеем, тя ще се адаптира. Затова ще прехвърля сегашното съдържание на паметта й върху лентата.

Тара се намръщи.

— Нали казахте, че не сте оставили задни вратички?

— Не съм. Има обаче няколко ранни диагностични инструменти, които са програмирани на ниско ниво и не биха свършили работа на един хакер. — Силвър отново се скри зад компютъра. След миг телетипът оживя и лентата запълзя през перфоратора. По пода се посипа дъжд от малки жълти кръгчета.

Минута по-късно процесът беше завършен. Силвър издърпа лентата през перфоратора и я скъса. Прегледа я и кимна.

— Прилича ми на успешно сваляне на паметта.

— Тогава да действаме. — Пламъците зад Тара ставаха все по-високи и черната й коса се озари от гневно сияние.

Силвър сгъна лентата и я прибра в джоба си.

— Аз ще ви казвам операторите. Вие ги въвеждайте.

Тара отново посегна към таблото.

— Натиснете LDA бутона, за да заредите първия адрес в регистъра.

Тара го направи и Лаш видя как под пръста й светва мъничка лампичка.

— Сега идете при онзи панел с деветте превключвателя. Въведете две нули, четири единици и три нули. Това е сто и двайсет по десетичната система, първият наличен адрес от паметта.

Тара прокара пръст през превключвателите.

— Сега натиснете бутона за изпълняване.

На таблото се появи зелена светлинка.

— Готово — каза Тара.

— Сега натиснете бутона ADD.

— Готово.

— Въведете единица и осем нули.

— Момент. Единицата в началото ще развали всичко.

— Не забравяйте бита за проверка по четност. Трябва да остане включен.

— Добре. — Тара отново се зае с превключвателите.

— Готово.

— Натиснете бутона за изпълняване, за да изпълните „AND нула“ в адрес сто и двайсет.

Ново натискане на бутона; ново потвърждение.

— Сега натиснете STM, за да запишете новата стойност в паметта.

Тара натисна бутона в края на редицата. Кимна.

— Сега натиснете INC, за да увеличите стойността на брояча.

— Готово.

— Това е. Готови сме за следващия адрес. Ще трябва да натиснете бутоните LDA, ADD, STM и INC един след друг и да изпълнявате поредицата всеки път, докато не стигнете до края на паметта.

— Колко общо са адресите?

— Хиляда.

Тара посърна.

— Господи! Няма да успеем да ги изтрием навреме.

Всички се смразиха.

— О, извинете — обади се Силвър. — Имах предвид хиляда в осмична система.

Усмивката на лицето му бе още по-призрачна.

— В осмична — промърмори Тара. — Какво прави това в десетична?

— Петстотин и дванайсет.

— Така е по-добре. Но въпреки това предстои адски много натискане на копчета.

— В такъв случай е по-добре да започваме — подкани я Маукли.

Работеха като екип — Дорфман броеше, Тара вкарваше командите, Силвър проверяваше. Гилмър беше изпратен при изхода със заръка да се обади, ако види признаци на отменяне на състояние Гама. Лоусън трябваше да разчисти път за бягство до люка — ако случайно усилията им се увенчаят с успех.

Останалите се скупчиха около малкия компютър в центъра, а жегата и димът ставаха все по-свирепи. Въздухът се сгъсти и накрая Лаш едва различаваше фигурите около себе си. Очите му сълзяха, гърлото му беше така раздразнено от пушека, че преглъщането стана почти невъзможно. Шелдрейк на няколко пъти ходи да проверява резервния генератор и смъртоносния му заряд; при всяко връщане изражението му беше по-мрачно от предишния път.

Накрая Тара се дръпна от контролното табло, като свиваше и отпускаше пръсти.

Дорфман кимна.

— Точно. Петстотин и дванайсет.

Лаш зачака с бясно разтуптяно сърце.

Нищо не се случваше.

Жегата го изгаряше. Той затвори очи, усети как подът започва да се накланя застрашително и бързо ги отвори.

Шелдрейк вдигна радиостанцията.

— Гилмър!

Чу се пращене.

— Да, сър!

— Има ли нещо?

— Не, сър. Положението е същото.

Шелдрейк бавно свали радиото. Никой не говореше, не смееха да се погледнат.

Изведнъж радиостанцията оживя отново.

— Господин Шелдрейк!

Шелдрейк моментално отговори:

— Какво има?

— Защитните плочи се отварят!

Лаш усети леко вибриране под краката си, едва доловимо сред предсмъртните гърчове на машините.

— А захранването? — извика Шелдрейк в радиостанцията. — Долу има ли ток?

— Не, сър, още не виждам нищо, само светлините на града през решетката. Господи, колко са хубави…

— Остани на място. Идваме. — Шелдрейк се обърна към групата. — Състояние Гама е отменено. Май успяхме.

— Тара успя — каза Маукли.

Тара се облегна уморено на таблото.

— Хайде — каза Маукли. — Нямаме време за губене.

Той ги поведе през гъстия дим. Лаш хвана Тара за ръка и тръгна след Шелдрейк. Озърна се назад и с изненада видя, че Силвър не ги следва. Той пъхаше лентата обратно в телетипа.

— Доктор Силвър! — извика Лаш. — Ричард! Идвайте!

— След малко. — Телетипът оживя и лентата запълзя през четеца.

— Какво правите, по дяволите? — извика Тара. — Трябва да се махнем оттук!

— Печеля малко време. Не знам колко дълго ще работи хитрината ви. Лиза ще я усети скоро. Затова възстановявам първоначалното програмиране, за да прикрия следите ни.

— Губите си времето! Елате!

— Идвам след малко.

— Да вървим. — И докато минаваше през мазните черни завеси, Лаш зърна отново Силвър — беше наведен напрегнато над телетипа и прокарваше лентата през четеца.

Оттеглянето беше същински кошмар от огън и дим. Онова, което доскоро беше претоварен цифров град, сега се бе превърнало в силициев пъкъл. Валяха порои искри, танцуваха огнени езици; стоманени чудовища се разпадаха, а вътрешностите им се разкъсваха, плюейки струи горящо машинно масло. Писъкът на разкъсван метал и експлодиращите от жегата нитове превръщаха огромната зала във военна зона. Димната завеса стана още по-гъста, когато минаваха през пръстените поддържаща апаратура. Веднъж Лаш и Тара изгубиха ориентация и се откъснаха от групата, но бяха открити от Лоусън. По-късно, когато Тара се отдели в един особено силно горящ участък, Лаш някак успя да я намери след минута и половина трескаво търсене.

Продължаваха да се мъкнат нататък. Пред очите на Лаш започна да се сгъстява черна мъгла, която нямаше нищо общо с дима.

И тогава, точно когато си мислеше, че ще бъде погълнат от жегата и изпаренията, той се озова в малък тесен проход заедно с останалите. Метална стълба се спускаше в люк в пода. Шелдрейк вече слизаше с фенер в ръка, като викаше на невидимия Гилмър долу. Маукли помогна на Тара да се качи на стълбата, после на Дорфман — който също носеше фенер — и на Лаш.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди го Маукли, като насочваше ръката му към парапета. — И се движете бързо.

Лаш заслиза по стълбата колкото се може по-бързо. Спусна се по отвесния стоманен цилиндър под апартамента и се озова в странен, потънал в здрач свят. Против волята си спря за момент. Беше чул да се споменава за „решетка“, открития район между вътрешната кула и апартамента. До него достигаха слабите светлини на града. Тук металните писъци от изчислителната зала бяха донякъде заглушени. Под него лъчите на фенерите разкъсваха мрака.

— Доктор Лаш — чу се гласът на Маукли. — Не спирайте, моля.

Точно тогава Лаш различи дебелите стоманени плочи, надиплени като акордеон покрай стените на решетката. Блестяха сурово в отразената светлина, подобно на чудовищни челюсти. „Защитните плочи“ — помисли си той и продължи да се спуска.

След минута стоеше на покрива на вътрешната кула. Недалеч имаше отворен люк, който водеше в самата сграда. Вече се намираше под защитните плочи — оттук долната страна на апартамента почти не се виждаше. Тара хвана ръката му и за момент огромното облекчение прогони всички други емоции.

И тогава си спомни за Силвър.

Обърна се към Маукли, който тъкмо стъпваше на покрива.

— Къде е Силвър?

Маукли извади мобилния си телефон и набра номер.

— Доктор Силвър? Къде сте?

— Почти успях — отвърна гласът. На заден фон Лаш чу ужасния рев на унищожението — експлозии, трясък, стон на огъваща се стомана. Имаше и някакъв друг, ритмичен звук, който едва се долавяше — звукът на четящото устройство, което продължаваше да работи…

— Доктор Силвър! — извика Маукли. — Няма време! Това място всеки момент може да се взриви!

— Почти успях — спокойно повтори гласът.

И тогава, с внезапна и зашеметяваща яснота, Лаш разбра всичко.

Разбра защо Силвър се беше съгласил с плана на Тара да изтрият паметта на Лиза. Разбра истинската причина Силвър да изгуби ценно време, за да прехвърли паметта върху лентата. И му се струваше, че разбира защо беше останал горе. Целта му не беше да спечели време на останалите — или поне не само това…

„Почти успях.“

Силвър нямаше предвид, че почти е стигнал до изхода, а че почти е приключил с възстановяването паметта на Лиза. За да може тя да продължи с изпълнението на ужасния си план.

Лаш се хвърли към стълбата.

— Отивам да го прибера.

Маукли го задържа.

— Доктор Лаш…

Лаш се отскубна и започна да се катери, но точно тогава отгоре се разнесе оглушителен трясък на метал. Защитните плочи отново започнаха да се затварят.

Лаш изкачи още едно стъпало, но Маукли го задържа. Шелдрейк и Дорфман също се намесиха и не му позволиха да продължи. Лаш се извъртя и грабна телефона на Маукли.

— Ричард! — извика той. — Чувате ли ме?

— Да. — Гласът беше слаб и едва се чуваше от грохота и писъка на метал. — Чувам ви.

— Ричард!

— Тук съм.

— Защо го правите?

От телефона се чу пращене. След това гласът на Силвър прозвуча отново:

— Съжалявам, Кристофър. Но вие сам го казахте. Лиза е дете. А аз не мога да оставя едно дете да умре само.

— Чакайте! — извика Лаш в телефона. — Чакайте, чакайте…!

Защитните плочи се затвориха с чудовищен трясък, връзката прекъсна, заменена от пронизителен шум. Лаш затвори очи и се облегна на стълбата.