Линкълн Чайлд
Игра до смърт (46)

46.

В кабелния канал времето се усещаше по-странно. Тясната тръба се разделяше отново и отново, образувайки безкрайна плетеница, плъзнала хоризонтално и вертикално из вътрешната кула. Нямаше ги обичайните показатели, по които да съди за изминалото време — само клаустрофобичен свят, потопен в слаба синя светлина и претъпкан с безкрайни реки от проводници. Тук-там попадаше на по-големи канали, подобни на артерии сред матрицата от вени, но в по-голямата си част тръбите бяха ужасно тесни и Лаш беше принуден да пълзи, подобно на пещерняк в тесен проход.

Използваше всяка възможност да се катери нагоре. От стените стърчаха малки метални израстъци, предназначени за закрепване на кабелите, които можеха да служат и като стълби. Случваше се някой остър ръб да раздере ризата му и да го одраска. Понякога минаваше покрай сервизни отвори като онзи, през който бе влязъл в лабиринта, но те не бяха маркирани и бе невъзможно да прецени къде точно се намира. Подобно на времето, разстоянието също губеше смисъла си в този тесен и чужд свят.

От време на време Лаш спираше, за да си поеме дъх и да се ослуша. Веднъж тишината бе нарушена от далечен грохот, сякаш бяха затворили гигантска врата в най-дълбоките недра на кулата. Друг път му се стори, че чува призрачен писък през тесните тръби — едва доловим, като шепот на ветрец. Но после не следваше нищо освен собственото му тежко дишане. И той продължаваше напред, а кабелите шумоляха около него.

Макар да не страдаше от клаустрофобия, слабата светлина, тишината и притискащите го от всички страни кабели го изнервяха. Заповяда си да се движи с малки и внимателни стъпки, да пази равновесие и да не позволява краката му да се оплитат в жиците.

След време се натъкна на вертикална шахта, малко по-широка от останалите. Тя сякаш се изкачваше свободно и го освобождаваше от необходимостта често да се отклонява по странични маршрути. Закатери се, стъпвайки от един малък израстък на друг, докато кръвта не запулсира в ушите му. Имаше чувството, че изкачването продължава часове. Накрая спря да си почине и се облегна на неравния сноп кабели, като слушаше измъченото си дишане. Мускулите му потръпваха. Вдигна ръка към синята светлина от катодната тръба и си погледна часовника.

Пет и половина. Нима наистина беше прекарал само половин час в тези тръби?

И колко далеч се бе покатерил? Би трябвало да е в състояние да прецени скоростта на изкачването — в Куонтико неведнъж беше катерил отвесни стени за време. Но в този лабиринт не се беше движил само вертикално и беше трудно да намери ориентир в тесните, натъпкани с кабели стени. Беше ли стигнал до трийсетия етаж? Или до трийсет и петия?

Докато балансираше и си поемаше дъх, в ума му внезапно изникна картина — съвсем мъничък, почти микроскопичен паяк, вкопчил се във вътрешната стена на сламка за сода…

Не можеше да се катери вечно слепешком. Целта му беше определен етаж. Трябваше да се вземе в ръце, да определи къде точно се намира.

А това означаваше да излезе от лабиринта.

Облегна се на стената на тръбата и се замисли. Ако напуснеше безопасния канал, скенерите щяха да го засекат. Охраната незабавно щеше да разбере къде е и да се втурне към него. Нямаше как да определи положението си, без да вдига тревога. Или имаше?

Може би повечето отделни кабинети, лаборатории и складове не бяха оборудвани със скенери. Може би повечето скенери се намираха в коридорите и при вратите. Ако внимава къде излиза и ако не активира някой сензор…

Нямаше друга възможност, освен да рискува.

Изкачи се още малко до поредното разклонение и с мъка се напъха в хоризонталната тръба. Запълзя през кабелите, докато не стигна един отвор за достъп. Спря за момент, като се ослушваше. От другата страна не се чуваше нищо. Затаил дъх, той опря пръсти в капака и го натисна предпазливо. Резето се освободи и капакът се отвори.

Моментално през процепа нахлу ослепителна светлина. Лаш се извърна и затвори капака. От другата страна имаше ярко осветен кабинет — или коридор, което бе още по-лошо. Трябваше да опита другаде.

Отново тръгна напред, подминавайки втори отвор, после трети. На четвъртия спря. Натисна капака и той се открехна. Този път светлината от другата страна беше по-слаба. Може би се намираше в някакъв склад или в кабинета на служител, който си беше тръгнал. Така или иначе едва ли щеше да му се открие по-добра възможност.

Отвори тихо капака. От другата страна цареше тишина.

Запълзя напред и надникна. Успя да различи изключен терминал и тънещо в сенките бюро. Празен кабинет — щастието му се беше усмихнало.

Лаш се измъкна през отвора тихо, но колкото се може по-бързо. Когато се изправи, всичко го болеше. Огледа се с надеждата да намери някакъв надпис или план за евакуация, по които да научи на кой етаж се намира, но с изключение на стандартните бюро и терминал, кабинетът изглеждаше неизползван и празен.

Изруга в тишината.

После се сети, че всяка врата, покрай която бе минавал от тази страна на Стената, имаше табела. Нямаше причина вратата на това помещение да се различава от останалите. Вратите се заключваха отвън — ако внимаваше и държеше гривната далеч от скенера, можеше просто да отвори и да погледне табелата.

Отиде до вратата и хвана дръжката. Доближи ухо — отвън беше тихо — не се чуваха нито стъпки, нито гласове.

Затаи отново дъх, открехна вратата и надникна. Светлината нахлу в кабинета и Лаш видя обичайния бледовиолетов коридор, напълно пуст. Като държеше ръката с гривната зад гърба си, той отвори вратата още мъничко. Сега оставаше само да прочете табелата на…

По дяволите. На вратата нямаше табела.

Лаш отново затвори вратата и се свлече покрай стената. От всички възможни кабинети беше избрал незает.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. После се върна при вратата и я отвори отново, този път по-бързо.

От другата страна на коридора имаше врата с надпис. Име, а над него число.

Очите му все още не се бяха приспособили към светлината и не можеше да различи числото. Примижа, примигна и отново се вгледа.

Хвана се за рамката на вратата, и се наведе напред в коридора. Най-сетне успя да прочете табелата:

2614

ТОРСЕН, Дж.

СЛЕДИЗБОРНА ОБРАБОТКА

„Двайсет и шест? — изумено си помисли той. — Нима съм едва на двайсет и шести етаж?“

— Хей, ти! — излая глас в тишината. — Не мърдай!

Лаш се обърна. На петдесетина крачки от него, на пресечката между два коридора, стоеше охранител и сочеше към него.

— Не мърдай! — повтори охранителят и се затича напред.

За миг Лаш замръзна като елен, внезапно попаднал пред фаровете на кола. Видя, че ръката на охранителя се плъзна в джоба на комбинезона, и побърза да се скрие в кабинета. В същия миг в коридора се разнесе остър трясък.

„Господи! Стрелят по мен!“ — помисли си Лаш.

Залитна назад и едва не падна. Обърна се, хукна към стената и почти се метна през сервизния отвор, като си удари жестоко глезените. Не си направи труда да затваря капака — всички предпазни мерки вече бяха безсмислени — и запълзя колкото се може по-бързо, като завиваше напосоки, без да обръща внимание на плетеницата кабели, които разместваше по пътя си през безопасния лабиринт на цифровата река.